Българския аграрен и ляв популизъм (Александър Стамболийски и неговите адепти)


Категория на документа: Други


СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ "СВ.КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ"
ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ
КАТЕДРА ПОЛИТОЛОГИЯ

КУРСОВА РАБОТА
на тема:

Българския аграрен и ляв популизъм (Ал. Стамболийски и неговите адепти)
по дисциплината:
Политически идеологии в България

Увод
По пътя към властта

Още първите избори след края на на Първата световна война, проведени на 17 август 1919г., показват силно променените настроения в страната. Като основна политическа сила се очертава Българският земедлски народен съюз(БЗНС), който спечелва 180 000 гласа и 85 депутатски мандата. Веднага след него се нарежда БКП със 120 000 гласа и 47 депутати. Широките социалисти печелят 80 000 гласа и съответно 39 места, докато всички традиционни буржоазни партии имат общо 66 депутатски места.

На 7 октомври е съставено коалиционно правителство начело със земеделския лидер Александър Стамболийски, в което влизат представители на Народната и Прогресивнолибералната партия.

Възходът на БЗНС е прчко свързан с идеите и дейността на неговия лидер. Той се утвърждава в земеделското движение като редактор на партийния орган, партиен организатор, народен трибун и най-вече като идеолог на самата организация. Неговата иделогия така и не добива завършен вид, но се гради върху няколко базови принципа, въз основа на които се предлага една разгърната и радикална реформена дейност за преустройство на българското общество.

Първият принцип е обявяването на традиционните политически партии за отживели времето си и заместването им от съсловни организации. БЗНС се самоопределя съсловна организация, обединяваща и изразяваща интересите на всички земеделци. Като се базира на факта, че земеделците в България са над 80% от населението, Стамболийски логично извежда и тезата за самостоятелна земеделска власт.

Вторият принцип е идеята за труда като основен градивен фактор, а придобитата чрез личен труд собственост - за единствено справелива. Идеализирането на трудовата собственост е основата на прокламираната цел за ограничаването на всички форми и начини на нетрудови доходи в града, и в селото. В земеделската идеология и практика се утвърждава противопоставянето на капиталистическия град на трудовото село.

Изхождайки от тези принципи, платформата на Ал. Стамболийски съдържа антибуржоазни антикапиталистически елементи. От тук произтича и поредицата от прокламирани реформи за ограничаване на едрата собственост, включително и конфискационни мерки.

Националните катастрофи и изходът, който предлага БЗНС

Приключването на Балканските войни (1912-1918 г.) с последвалите от тях две национални катастрофи за България (през 1913 и 1919 г.) като че ли естествено очертават една видима хронологическа граница в българския политически живот. Тя не е изкуствено търсене нито взета наготово от външни събития; тя е реален израз на промяната в самия стил на живот на българската нация. При това, проявена в много ясно видими знаци: ако до 20те години на XX век в България като цяло политическият процес се развива в едно традиционно буржоазно демократическо русло, то от това време насетне се наблюдават недвусмислено тенденции към нарушаването му; това нарушаване пръв поглед иде от факта, че сякаш утвърждава политическата практика на нощните преврати. Но не просто и само те са израз на рушащата се традиционна буржоазна демокрация. Почти всяко правителство, управлявало рпез периода между войните, носи в себе си уклон към някаква корекция на самата буржоазнодемократична система - сеедно дали тази корекция е лява или дясна по своята насока. Тази тенденция превръщайки се в практика, по същество има един видим политически резултат: превръща Търновската конституция от политическа реалност в политически идеал. Не бива да се забравя, че именно отечественофронтовската коалиция в началото на 40те години се обявява от Търновската конституция - един факт, който, ако се изтълкува от гледна точка на обществената психология, може да подскаже че българското общество през 40те години е било на рпактика лишено от усещането, че се управлява според собствената си демократична конституция.

В разгръщащия се след войните политически процес, на политическата аванс сцена излизат нови сили - левите партии в българското общество. Те вече не са формации, водещи полузатворен живот и занимаващи се с идеологически спорове, а действителни обществени организации с широка поткрепа и авторитет. Тяхната роля в политическия процес ще се окаже решаваща за самото негово протичане (неслучайно тъкмо коалицията от тези леви сили, обединени в отечествения фронт , ще доведе до промяна от 9 септември 1944 г.). В този смисъл националните катастрофи са само катализатор, който ще отключи заявката им за пряко участие за борбата за властта. Политическият живот между войните протича под знака на класовата борба и това е неизбежно: самото участие на България в три поредни войни (без загубена битка) за 6 години, при резултат - две национални катастрофи, териториално осакатяване, икономически и политически санкции и лишаване от перспектива за осъществяване на националните идеали, неизбежно издигат на първи план в общественото съзнание въпроса за алтернативен път в нейния по-нататъшен живот.

Именно в руслото на търсене на алтернатива (на традиционната буржоазна демокрация) ще се развие и политическият процес до средата на 40те години. Ще бъдат експериментирани в политиката няколко вариянта. В крайна сметка нито един от тях няма да се окаже задоволителен. Но в момента е важно да се изведе логиката на тяхната поява.

И така от Освобождението до Балканските войни българското общество живее непрестанно с една политическа цел, която то приема като естествен завършек на процеса на извоюване на собствената си политическа независимост и национално обединение. Този процес е започнал и е преминал през различни етапи: първият е Съединението и защитата му със Сръбско-българската война (1885 г.), вторият - дипломатическото постигане на независимостта на България (22 септември 1908 г.), а третият отдавна очакваното възстановяване на българската държава в нейните реални етнически граници, т.е. възвръщането на Македония.

Известно е, че в тази посока отдавна, още непосредствено след Берлинския договор са започнати политически опити, известно е, че готвената от Вътрешната македонска организация революция не успява, известно е също, че финалният етап в борбите за освобождение на Македония е настъпил именно с Балканската война. Можеби тъкмо този импулс дава на българската армия силите за сразяване на противниковата турска войска в поречията на Тунджа и Марица в рамките само на броени дни през 1912 г. В тази война българската армия по особен начин "се еманципира от комплекса Турция", военните й успехи се коментират широко от световната общественост, но в крайна сметка политическият резултат, както е известно, е изцяло негативен: България не само не присъединява Тракия и Македония, а срещу нея е обявена нова война - Междусъюзническата, и през 1913 година я постига първата й национална катастрофа.

През 1918 г. обаче, Октомврийската революция е заразчващ пример защото е опит за установяване на работническо - селска власт, т.е. тя носи перспективата на нещо, което би могло да промени досегашния изчерпан модел на политически живот. Примерът й просто няма как да не бъде привлекателен. Неизбежно е че въстанието ще избухне именно като израз на недоволство от всички познато и стремеж към търсене на някаква неясна, но нова лява ориентация.

Както е известно, то не успява. Но опитът за създаване на Радомирска република, на чело със селския водач Стамболийски, е знак за потенциала на левите сили и републиканстака идея едновременно. Самият опит на Ал. Стамболийски да предложи на социалистите взаимодействие в името на републиката е също така симптоматичен. Той съдържава една действително бъдеща перспектива.

През 1918 г. обаче българските тесни социалисти все още не са осъзнали, че промяна в политическата система е възможно да бъде извършена в съюз със селяните, с революция, осъществима "тук и сега", при подходящата в България ситуация (те все още робуват на познатата им от традиционния марксизъм теза за световна пролетарска революция в далечното бъдеще). До идея за революция на левите сили ( схващана като задача на настоящето) те още дълго ще дозряват в собственото си развитие, по пътя на собствената си т.нар. "болшевизация".

Естествено е, че обществото ще търси нови сили, в които да вложи доверието си, и онова, което е от изключително значение за тях, е да нямат в политическата си биография епизоди на управление на страната до сега.

Разбира се, и към традиционните буржоазни партии обществото не гледа по един и същ начин: част от тях - либералните партии, управлявани от 1913-1918 г. , са обявени директно за виновни за националните катастрофи, поради което е напълно обясним и техният собствен стремеж към обединение в НЛП. Останалите, онези, които са били в опозиция обаче , не печелят особено доверие от своята позция: като техен коректив на реален опозиционер изпъква образът на Ал. Стамболийски, прекарал няколко години в затвор заради твърдата си антивоенна позиция, заявена директно пред царя. В този смисъл, естествено е, че основните симпатии на обществото ще клонят именно към него; та той е не само своеобразният мъченик на антивоенната кауза, но и зад него стои една некомпромитирана с участие в управлението нова формация, която изобщо не напомня на старите партии, самата тя не се нарича партия, а съюз - БЗНС.

Но поради същите тези причини БЗНС е привлекателен партньор и за традиционните русофилски партии, които, подобно на либералните - губят авторитета си. Не случайно непосредствено след войната(края на 1918-1919 г.) БЗНС участва в коалиционни кабинето с тях - едно своеобразно признание за неговото политическо бъдеще. Това бъдеще ще бъде изборно заявено с един драстичен и недвусмислен избирателен вот (от август 1919г.), а не дълго след него - изцяло в стила на традиционната демокрация, БЗНС идва на власт като самостоятелно управлаваща сила през май 1920 г.

Обществото ни, както е известно, е било, както вече споменахме, в 80% от състава си селско и именно лидера на БЗНС има за него собствени идеи за съсловно управление на селската ни страна, основано тъкмо върху интересите на това мнозинство - една своеобразна алтернатива на изхабените от употреба "нищожни" градски партии. Традиционните буржоазни партии, както и партиите въобще, за Стамболийски за спекулативни фиктивни организации. Те не отразяват интересите на реално съществуващите прослойки на населението, те са просто "котерии" с незначителен градски електорат. Години преди войната Стамболийски развива тези свои идеи в известната си книга "Политически партии или съсловни организации". Естествено е, че формулирайки ги, той е търсел от себе си отговор за проблемите на мнозинството от българския народ - предимно селски по произхода, състава и манталитета си. Чрез фигурата на Стамболийски и земеделската организация това мнозинство за първи път се осеща политически реално, а не фиктивно представен. Неизбежно е, следователно, че в условията на следвоенната разруха, при ширещото се недоверие във всички управлявани страната ни традиционни буржоазни партии, имаенно БЗНС - тяхната съсловна алтернатива, да няма как да не получи при изборите през 1919 г. огромна победа.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българския аграрен и ляв популизъм (Александър Стамболийски и неговите адепти) 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.