Българския аграрен и ляв популизъм (Александър Стамболийски и неговите адепти)


Категория на документа: Други



От гледна точна на българската ситуация - на победена страна евентуалното управление на Стамболийски изглежда като най-подходящо: тъкмо той е българският политически лидер, който не е желал да се допусне участието ни във войната, той е възможно най-приемливата фигура от гледна точна на нашите победители - силите на Антантата, доколкото именно неговата фигура най-малко би могла да буди подозрения за реваншизъм. И не на последно място (като изход от кризата) тъкмо едно урпавление на БЗНС е като че ли най-приемливо от всички политически сили: от една страна, доколкото БЗНС е алтернатива на досекгашните политически партии и следователно по време на неговото управление те биха могли да се консолидират (отдръпвайки се временно от политиката), без опасност БЗНС да посегне на изконния им интерес - частната собственост. От друга страна, от гледна точна ка лявата алтернатива, едно урпавление на БЗНС също би следвало да се толкува като възможно най-приемлив изход от кризата: доколкото се очаква, че Стамболийски ще толерира дребните и средните собственици, логично е огромни данъчни тежести от войните да се поемат от имуществено най-силните съсловия - както именно и ще стане.

Това тълкувание, разбира се, е хипотетично, реално то не е рпавено в онази ситуация: до него българските политически сили - и от ляво и от дясно, изобщо не успяват да достигнат. А всъщност никак не е труднод а се разбере, дори е очевадно, че именно вариянтът управление на БЗНС е възможно най-малко болезненият изход на България от страшно тежката за нея следвоенна криза. В своя недълновиден политически прочит на ситуацията обаче силите от дясно че обявят БЗНС за просташки - "дружбашка" сила, а комунистите от ляво - за "селска буржоазия".

Същевременно обаче, като че ли самият Стамболийски не иска да оцени към какво силно противопоставяне между града и селото води неговата политика. Стамболийски като че ли съзнателно демонстрира стила на своята нетрадиционна политика чрез действия, будещи дълбока неприязъм към личността му у градските съсловия: всеобщата трудова повинност е своеобразна провокация към тях, увълнението от армията (във връзка със задължителните съкращения в нея) на офецери с градски произход е демонстрация на доминирането на селото над града, езиковата реформа е интелектуална провокация. Всичко това неизбежно сплотява градските среди в тяхното общо презрение към селското управление: управлението на Стамболийски е наречено оранжева дружбашка диктатура.

А и самият Стамболийски продължава да дава поводи за това. В името на съсловната демокрация той се държи провокативно към самата установена система на буржоазната демокрация. Конгресът на БЗНС на пример взима решения, които трябва да бъдат безапелационно приемани от Народното събрание. Ако за нас е позната подобна процедура на конгресни решения, които трябва да обределят парламентарния вот, то са обитателите на 20те години такава практика е будела изумление: партийният конгрес по принцип е за уреждане на вътрешно партийни проблеми, обществото никога не е бивало известявано специално за решенията на конгрес, на която и да било партия. Съсловната политика обаче, по логиката на собственото си осъществяване, е трябвало да издигне ролята на БЗНС в качеството му на водещ идеолог. От тук нататък механизмът е ясен - върховният орган на съюза - конгресът, ще диктува на парламента своите решения. В противен случай няма как да се осъществява в практиката съсловната идеология. Тази починена роля на Народното събрание на конгреса на земеделския съюз е действително незачитане на системата на буржоазната демокрация. И не случайно мнозина виждат тук елементи на тоталитаризъм...

Земеделските реформи

Още като министър председател на коалиционното правителство Стамболийски успява да прокара няколко закона, показателни за цялостната му идеология и политическа практика.

Приет е Закон за съдене на виновниците за народната катастрофа. Макар по този начин грубо да се нарушават текстовете от Търновската конституция, още преди неговото приемане са арестувани министрите от всички кабинети, действали по време на войните, дейците на ВМРО и депутати от правителствените мнозинства. Приет е и Закон за задължително гласуване, който е програмно искане на БЗНС. Без съмнение той е недемократичен, но дава политическо предимство на БЗНС. Със закон е създаден държавен орган - т.нар. Консорциум за търговията със зърнени храни и произведенията от тях, с които се фиксират твърди изкупни цени и на практика държавата монополизира външната търговия с тези стратигически за стопанството и населението стоки. Разширено е действието на Закона за конфискуване на незаконно придобитите имоти и на Закона за облекчаване на жилищните нужди, които по същество имат конфискационен характер.

Показателно е, че през 1912 г. в рамките на Министерството на вътрешните работи е създадено Отделение за обществена безопасност. По такъв начин в България за първ път се създава политическа полиция.

За потушаването на избухналата голяма транспортна стачка в края на 1919 г. е сформирана т.нар. "Оранжева гвардия" - въоръжена структура към БЗНС. На 23 декември Стамболийски въвежда военно положение, за да смаже стачното движение.

Поради отказа на партньорите му в кабинета да поткрепят приемането на открито противоконституционния Закон за трудовата повинност той предизвиква разпускане на Народното събрание и насрочване на нови избори. На произведените на 28 март 1920 г. избори в условията на засилен морален и полицейски натиск БЗНС спечелва 350 000 гласа (38,2%) и 110 депутати; БКП - 185 000 гласа (20,2%) и 50 депутатски мандата, а всички останали партии 69 депутатски места. За да си осигури парламентарното мнозинство, правителството касира избора на 13 опозиционни депутати.

Така на 21 май 1920 г. Стамболийски съставя самостоятелно правителствто на БЗНС. Убеден републиканец и последователен противник на Фердинанд като фактор в политическия ни живот, той обезличава ролята на монархическия институт и я изпразва дори от конституционно предвидените й функции. След като се освобождава от реален парламентарен контрол, Ал. Стамболийски разгръща реформаторска дейност.

Приет е Закон за трудовата повинност, по силата на който младежите, навършили 20 години, и девойките навършили 16 години, се мобилизират да полагат обществено полезен труд. Паралелно с това се провежда и скрито военно обучение на българската младеж. Въвежда се Закон за прогресивно - подоходен данък върху дружествата и общтия доход.

Една от най-важните прокламирани цели, произтичава от идеологията на БЗНС, е извършването на аграрна реформа. Изхождайки от принципа, че земята трябва да принадлежи на тези, които я обработват, са приети Закон за увеличаване размера на държавните земи и Закон за трудовата поземлена собственост, според които се конфискуват земи над фиксиран размер (300 дка). Реалните резултати от реформата са повече от скромни.

Със Закон се променя и правописът . Цяла поредица от закони са насочени към укрепване на кооперациите. В изпълнение на програмата на БЗНС се приемат редица закони за демократизиране и опростяване на съдопроизводството за селското население, но крайният им резултат е деформиране на съдебната система.

Външната политика на БЗНС

Правителството на БЗНС трябва да изработи и да следва една нова външнополитическа стратегия на страната в условията на извънредно тежкото положение, в което тя е изпаднала след военния си разгром. На 27 ноември 1919 г. Стамболийски подписва Ньойския мирен договор. Самият той е яростен противник на присъединяването на България към Централните сили и се стреми стриктно да изпълнява извънредно тежките условия, наложени на България, за да може тя да запази излаза си на Бяло море, предвиден в чл.48 от договора. Въпреки лоялното поведение на българското правителство, след кратко междусъюзническо управление на Западна Тракия по решение на конференцията на съглашенските сили в Сан Ремо (1920 г.) територията е предадена на Гърция, което окончателно е оформено с Лозанския мирен договор (1923 г.). Стремейки се към благоприятно решаване на открития въпрос за българския излаз на Бяло море, Стамболийски провежда политика на сближение с Югославия, а чрез нея и с водещата европейска сила - Франция. Като разчита на френска и югославска подкрепа за българските стремежи, Стамболийски подписва с Югославия през 1923 г. т.нар. Нишко споразумение. С него обаче се правят недопустими отстъпки за сметка на националния суверенитет. Загърбването на винаги смятания за най-важен македонски въпрос е неприемливо за многобройната и силна бежанска маса от тези земи и довежда до траен конфликт между правителството и ВМРО.

Вътрешната политика на БЗНС и нейните противници

Въпреки широката подкрепа, с която се ползва правителството - особено сред селската маса, със своята политика то започва да укрепва позициите на една нарастваща, макар и разнолика опозиция срещу себе си.

Опирайки се на неопростимото си господство в държавния живот и под влияние на засилващите се недемократични тенденции на европейската политическа сцена, в по-радикалните среди на БЗНС се заражда идеята за установяване на селска диктатура. В края на 1921 г. се създава таен Комитет за селска диктатура, съставен от кмета на София, началника на Държавна сигурност и главния редактор на в. "Земеделско знаме". Започват да се изграждат негови структури по места. През октомври 1922 г. е узаконена т.нар. Земеделска народна гвардия. Не без основание на нея се приписват убийствата на редица политически опоненти. Тя се въоръжава директно от арсеналите на армията и достига численост жлизо 100 000 души. Радикално настроените строители на земеделското народовластие извършват през януари 1923 г. чистка в редовете на БЗНС на поддръжници на либералната демократия.

Паралелно с това се засилва натискът за смазването на противниците на режима. Поради прекалено отстъпчивата политика на Ал. Стамболийски по отношение на Югославия тий среща твърдо противодействие от страна на ВМРО. В края на 1921 г. военният министър Александър Димитров е убит от терорист на организацията. Опитът в края на 1922 г. и началото на 1923 г. тя да бъде овладяна се проваля. В отговор ВМРО прави опити през декември 1922 г. и февруари 1923 г. да извърши атентати срещу Райко Даскалов и Стамболийски и окупира град Кюстендил. Така ВМРО и БЗНС влизат в траен и непреодолим конфликт.

Като първа крачка към публично обявеното намерение за установяване на 20 годишно самостоятелно управление на БЗНС през пролетта на 1923 г. Стамболийски извършва промени в избирателния закон, практически въвежда мажоритарна избирателна система и насрочва нови избори. Облагодетелстван от новата избирателна система и от откровеното прилагане на "сопаджийската" агитация, БЗНС спечелва категорично изборите - получава 569 000 гласа (52,7%) и 212 депутатски места. За БКП са подадени 204 000 гласа (18,9%) и само 16 депутатски места; Конституционният блок срещу своите 167 000 гласа (15,5%) получава само 14 депутатски места, или парламентарната опозиция е представена само от 40 депутати.

В съгласие с лидерите на повечето политически партии на 9 юни 1923 г. Военната лига извършва преврат. Части от Оранжевата гвардия и земеделските дружби оказват масова, но некоординирана съпротива, която скоро е смазана. Най-сериозен отпор дават земеделските въоръжени групи в Плевенско, ръководени от министър Ал. Обов. Успехът им се дължи и на сътрудничеството на комунистическите лидери от града, които свалят оръжието по заповед на партийното ръководство, възприело тактиката на неутралитет. В Пазарджишко също се сформират земеделски ядра, но на 14 юни водачът има Ал. Стамболийски е заловен и убит. Това е краят на земеделският експеримент да се промени принципно характерът на българската държава и общество.

Крила на БЗНС
Днес последователите на на онова БЗНС по времето на Стамболийски са разделени в няколко партии, дружества или организации:
* БЗНС (казионен) - наричан официално БЗНС до август 1991 г., когато се преименува на БЗНС-единен
* БЗНС Врабча 1 - от 1926
* БЗНС "Никола Петков" - с лидер Милан Дренчев (от 1990 до 1992). През ноември 1992 г. се преименува на Български земеделски народен съюз с абревиатура БЗНС, с лидери Анастасия Мозер(от 1992 до 1996), Петко Илиев (от 1997 до 1999) и Георги Пинчев (от 1996 до 1997 и от 1999)
* Народняшка земеделска партия "Никола Петков" - регистрирано от ЦИК на 8 май 2005 г.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българския аграрен и ляв популизъм (Александър Стамболийски и неговите адепти) 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.