Човекът и неговата личност


Категория на документа: Други


Варненски свободен университет "Черноризец Храбър"

Курсова работа
по
философия

тема:

Човекът и неговата личност

Във философията темата за човека е една много сложна и противоречива тема, която се уповава и почива на различни тези, мнения, спорове и дискусии. Именно тази тема за съществуването на човека и за неговото развитие, и за оцеляване в обществото занимава умовете на много древни философи. Появата на въпроса '' Що е човек?'', формира едно ядро, което обединява философското познание и дава възможност за търсене на отговори. Човек е загадка. Човешкият живот е всичко, което имаме. Ние сме преходни. Човек е космическо, природно, социално и духовно същество. Той е неизвестност, жива форма, тяло и дух, личност. Личността е целенасочено, съзнателно действащият в обществото човек, който винаги е носител на определена социална програма - индивидуална, обществена, организационно-регулативна. Затова с основание личността се определя като реалния индивид, живия, действащия човек. Ако понятието човек обозначава вид сред другите видове живи същества - пише Дьомън, то понятието личност не е свързано с другите понятия от подобен тип, а се противопоставя на понятието за всички други същества като не личности. Човек не се ражда личност - личност се става в хода на живота, на общуването с другите хора и на решаването на разнообразните задачи, които изникват пред нас. По думите на Жан-Жак Русо ние се раждаме два пъти - веднъж за да съществуваме, и втори път за да живеем.

Още от дълбока древност съществуват митологични и религиозни представи за човека. В античната философия, човекът е представен като част от Вселената, природата и вечните идеи, и в същото време той е уникален със своята самостоятелност и самоопределение.
Първите идеи за човека се извеждат от софистите и по-специално от Сократ. Неговата идея се свързва с вътрешния свят. Човек трябва да бъде устремен към прекрасното самопознание. Фразата ''Познай себе си'' става обект на философско изследване.
Като много други философи по онова време и Аристотел прави опити да си отговори на многото и противоречиви въпроси за човека. Той прави синтез между две антропологически сентенции: религиозна-етническата власт противопоставяйки човека и природата, и тази която поставя човека в неразривна връзка със заобикалящият го свят. За Аристотел човек се различава по това, че притежава душа, памет, воля, склонност към културни влечения като изкуство, театър и др. Според Аристотел, човешката форма на тялото е в силна връзка с най-висшата форма Бог. Следователно у човек съществува физическото и духовното.
Друг известен мислите Аврелий Августин е първият, който поставя антропологическите въпроси съответно към човека и Бога: "Кой съм аз?'' и "Какво съм аз?" . Августит счита, че човек е образ на Бог и израз на това е неговия разум. Той смята още, че ако у човек е налице някаква същност, то само и единствено Бог може да определи каква е тя, защото човек не може да стори това.
Що се отнася до същността на човека, според екзистенциалистите философи съществуването предшества същността. Човек започва съществуването си без да притежава същност, а тя се формира и изгражда в по-късен етап на развитието, като сума от неговите избори, защото човек е осъден да избира.
Личността е обществено развит човек, който притежава самосъзнание, воля, определен мироглед. Личността се характеризира от свободата на избора (възможността да постъпва по собствена воля, а не по принуда отвън) и свободния избор (т.е. действията отговарят на потребностите за развитие на личността и обществото). За личността е характерно осъзнаването на отговорността както за своите постъпки пред себе си, така и пред другите хора.

Историческият материализъм се интересува именно от човека, личността като субект, като такова специфично социално явление, което е способно не само да се приспособява, но и активно и целенасочено да й влияе, да се изменя и усъвършенства. Именно тази способност да произвежда предмети, средства за съществуване съзнателно, превръща човека в личност. Детето, безспорно е човек, но то още не е личност, каквото става едва тогава, когато се включи в системата на обществените отношения като производител на материалните и духовни блага, като организатор и ръководител на производството, като активно-творчески социален факт. Човешкият живот преминава в границите между търсене и намиране на свой собствени съмнения, надежди, копнежи и желания. Начинът на живот на всеки човек е постоянен избор на неговия микрокосмос. Така, не посредством постоянното търсене на правилният път, той се измъква от едно противоречие и навлиза в друго, прави един избор и веднага е поставен пред необходимостта да направи следващ. Всеки направен избор е доказателство за живот, за целеустременост.
Човешките ценности са относителни и субективни. Всеки човек притежава голяма доза индивидуалност в характера си. Това го прави уникален. Такъв е и жизненият цикъл, който той изминава, и идеите за съществуването си, който изгражда, затова казваме, че човекът живее в свой собствен свят. Всеки изминал път е уникален, затова не може да се говори за универсалност на някакви принципи. И все пак има сходство в ценностите - достойнство, чест, дълг, гордост, честолюбие. Ценностите! Те са това, което дава на човек стимул да живее, което определя пътя му в живота. Притежаването на ценности прави по-леко за човека търсенето на смисъл.Човекът може както да създава, така и да разрушава това което е изградил. Единствено от човека зависи кое да преобладава в неговия живот - доброто или злото, любовта или омразата, честността или лицемерието.

Личността е вътрешно и външно качество, дух, воля, въображение. Тя е индивид с ярко обществено основание, мироглед, творчески способности, сериозен жизнен опит, която пълноценно умее да се справи с всякакви предизвикателства, да възпитава и обучава. Формирането на личност става от 21 години нагоре, но пак ще липсва жизненият й опит, (да изживееш ситуация, тръпка, драма) без това ти не можеш да станеш личност.
Усещането от човека на своето "Аз" му дава чувство на истинска природа, негов истински жизнен сюжет: "Аз живея своя живот, това е мое". Той изпитва дълбочинен интерес към протичащото, усещане за въвлеченост в това, което става. Личността не е напълно развита и не е активирана, от време на време при човека възникват вътрешни въпроси, това което прави , неговото битие и съзнание: "Защо? Защо живея? Защо правя това, което правя?''. Когато истинската личност на човека е осъзната и активирана, такъв въпрос не възниква, тъй като отговора на него е ясен и очевиден: вътрешното "Аз" е и основен и главен смисъл на живота и работата на човека.
Човекът живее едновременно в два свята, две реалности: вътрешната реалност на своите мисли, чувства и възгледи и външната реалност на хора, места, вещи, събития. Тъй като не успяваме да отделим вътрешния от външния свят, ние позволяваме на външния свят да господства над нас, използвайки вътрешния свят само като "огледало", отразяващо всичко, което се случва с нас.
Вътрешното съзнание е мощна сила, влиянието на която се усеща във всеки аспект на живота. То впрочем, е главната и най-важна част на това, което сте и е основната причина за вашия успех или провал.
Мнозина не обръщат внимание на своите мисли при събуждане, не забелязват как работи техният мозък, на какво обръща внимание, от какво се бои, какво си казва ,какво отхвърля като ненужно. През повечето време ние ядем, работим, общуваме,безпокоим се, надяваме се, градим планове, правим любов, пазаруваме, забавляваме се и почти не обръщаме внимание на това как и какво мислим.

Обстоятелството, че личността като психично образование е момент на предметната дейност и следователно функция от активното овладяване на обществено историческата дейност се отрежда на учебната дейност, която намира особено място във формирането на личността. Учебната дейност е единствената, която по самият си предмет се осъществява като процес на овладяване от подрастващите на общественият исторически опит. Затова учебната дейност е не само условие за формирането на личността тя заедно с това е и отговорна дейност, тя има определящо значение за този процес. Второто обстоятелство което обвързва учебната дейност с личността е времето в което се разполага и е прието тя да се разполага във възрастовия период до 17-18 години. От психологията е известно, че периода до 18 години се отличава с особено висока познавателна активност на индивида. Учебната дейност се оказва не само най- благоприятното условие за овладяване на общественият опит, но и тя съвпада с периода на най- повишена познавателна активност от развитието на индивида.
Но висша степен на развитието на личността е оная историческа граница, когато човекът не просто се труди и създава материални и духовни блага, а по думите на Маркс в труда вижда първа жизнена необходимост, нравствената удовлетвореност. Този процес се заражда като нова, типична обществена закономерност, когато трудът е освободен от оковите на експлоатация и социалния гнет. Тук засягаме въпроса за правата и задълженията на личността, за нейната свобода и отговорност.
Свободата е най- ценното което носим като личности през цялото си съществуване. Тя е и право на избор за всеки, но може да бъде възвърната единствено ако ''Аз'' истински я пожелая. Желанието за свобода е порив към освобождението. Но дали съществува абсолютна и безпределна свобода? За някои тя е нещо непонятно, за други е дори ограничаващо чувство.'' Аз''-ът може да се смята за пленен дори от собствената си свобода. Несъмнено е, че навсякъде и във всеки период от живота си човек е в окови, от задръжки, общество, мнение на околните, подсъзнание. Тази ограниченост нарушава вътрешното равновесие, но и държи духа буден, стимулира съзнанието да се бори. Ако човек вярва в съдбата си, той носи слабостта на примирението пред другите и гнева на не примирието толкова дълбоко в себе си, че никога не го изкарва наяве. Само силните хора имат смелостта да пишат сами съдбата си, защото подтискат страховете си. Но личността у човека не е продукт на света, тя има друг произход , и това прави човека загадка.

Личността е нещо ново в този свят. Човек е личност не по природа, а по дух. По природа той е само индивид. Личността не е застинало състояние, тя се развива, обогатява се, но е развитие на един и същ субект. Личността не е дадена в готов вид или под някаква форма на човека, а е идеал - тя се самоизгражда. Нито един човек не може да твърди за себе си, че е изцяло личност. Личността трябва да изгражда себе си, да се усъвършенства, да се обогатява и развива, но преди всичко това, тя трябва да съществува.
Човешката личност е едно безкрайно търсене и намиране на собствен свят. Ако човек спре да търси, той би спрял пълноценния си начин на живот. Философско погледнато, вечно устременият човешки дух е общочовешка черта.

Използвана литература:
- Материалите качени в сайта на дистанционно обучение
- Подсъзнанието може всичко
- Историческият метариализъм - философска теория и система
- Интернет източници

??

??

??

??

1




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Човекът и неговата личност 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.