Цикълът „Песни за човека”


Категория на документа: Други


 Цикълът "Песни за човека"

Песента е емблематичен образ в поезията на Вапцаров, отворена е към много широко поле от асоциации: слово, свобода, самоосъзнаване, прераждане, спасение, творчество... Тези значения на песента я нареждат сред екзистенциално най-важните духовни жестове на човека и в този смисъл я сродяват с вярата и любовта. Затова цикълът, възпяващ човека, е открит тъкмо от "песента" - поетическо слово - посветена/о на вярата.

Назовавайки песни своите прозаизирани стихове, поетът се стреми да преосмисли функциите на лириката, да изтъкне "непесенното", непоетичното в своите лирически сюжети. В този смисъл авторът следва тенденцията на "оварваряване" на поезията, чието начало у нас поставя Гео Милев. Чрез песента се формулира и Вапцаровата концепция за човека и света - постепенното отъждествяване на индивида с общността, основано на разбирането за индивидуалното човешко съществуване като повторение на голямата драма на човешката общност.

Първият поетически цикъл - "Песни за човека", представя човека като субект и обект на творческото преживяване. Възпяването му е резултат от разбирането за висшата роля, която му е отредена - творец на света, повярвал в утопията на социалната справедливост. Рамката на цикъла са стихотворенията "Вяра" и "Песен за човека", които обобщават тази теза. "Вяра" представя житейската философия на Аза, превръщащ Вярата в Битие. "Песен за човека" обобщава лицата на човешкото в един свят, където то е проблематизирано. Отвеждането на низкото, битовото към духовното, космическото разкрива мощния диапазон на човешката реализация. Заключените в тази рамка творби разглеждат отношението на човека със света. Героите са положени в пространството на трудовия делник, на машинната действителност ("Пролет в завода", "Завод", Писмо" и пр.), но също така и в пространството без граници на света ("Двубой"), в пространството на времето ("История").

"Вяра"

Стихотворението е първо както за цикъла, така и за цялата стихосбирка и в този смисъл се явява своеобразен манифест на творческата и идейната позиция на Вапцаров - вътрешна насоченост към бъдещето, екстазно изживяване на идните дни като коректив на настоящето. Поетът е убеден, че липсата на добро, красота и истина в днешния свят е знак за неговата неминуема всеобхватна промяна утре. Като представя противоречивия образ на живота, творбата утвърждава, че човекът осъществява себе си в борбата за хуманизирането на социалната реалност и реализира по този начин своя съзидателен потенциал. Текстът осмисля категориите живот, вяра и личност една чрез друга. Животът аргументира вярата, но същевременно тази вяра у Вапцаров е утопично видение за човека и света такива, каквито поетът би искал да ги види.

Още началото на текста откроява двуизмерността на Вапцаровия възглед за същността на човешкото - за него се говори спокойно, непатетично, с изповедна интонация в първоличен изказ. От една страна, чрез небрежния посочващ жест човешкото е видяно в неговата земна, биологична, битова природа: "Ето - аз дишам, / работя, /живея..." Другата същност на човешкото се свързва с възвишеното, с високите духовни пориви, с живота като екстазно изживяна свръхценност: "За него - Живота -/ направил бих всичко." Лирическият Аз е поет. Поетическото творчество е дейност, съизмерима с божественото като творчески акт. Творецът е боговдъхновен и е призван да бъде духовен водач на простосмъртните, да прави явни божествените истини, поетът има творческа дарба. Вметнатият в скоби израз "(тъй както умея)" омаловажава творческия поетически акт, приземява го до овладяване, умение. Така още в самото начало текстът осъществява диалектиката и противоборството между земното и божественото, между битово-биологичното и духовното в човешката същност.

Първата строфа въвежда образа на живота като основна ценност, раздвоена между това, което е, и това, което трябва да бъде. За Вапцаровия човек двубоят, схватката с живота е постоянна тема (стих. "Двубой"). Отношението към живота на пръв поглед е двойствено: и негодувание, враждебност ("С живота сме в разпра"), и привързаност, любов. Животът е видян като противник на индивида: "с живота под вежди се гледаме строго", "и боря се с него". Уточняващият израз "доколкото мога" отново приземява към лично човешкото, към слабите сили на отделния човек, въвежда мотива за променливия успех на тази борба. Оказва се, че този силен и безпощаден (персонифициран) противник "с грубите лапи челични" (челик -стомана) не само че не е мразен, а е обичан. Страстното желание да се предотврати неправилното разбиране от страна на въображаемия събеседник, въведен във втора строфа ("но ти не разбирай, че мразя живота"), променя и речта на лирическия Аз. Изоставен е спокойният и описателен тон в началото, зачестяват възклицателните изречения и повторенията: "Напротив, напротив!", "аз пак ще обичам!/ Аз пак ще обичам!". Тук е идейният и емоционалният център на стихотворението - в него е заложена основната теза, която подлежи на доказване: "Дори да умирам/ ... аз пак ще обичам!" Житейската философия на Аза превръща любовта и вярата в основни ценности на съществуването, в битие - синоним на живота. Анафората "аз пак" ("ще обичам") утвърждава направения избор - въпреки всичко (въпреки абсурдната жестокост и антихуманност на живота с "грубите лапи челични"). Изборът е да продължиш, противопоставяйки се, но не с омраза и от омраза, а със спонтанността на любовта. Необходима е вяра в смисъла на собствения избор и надежда за промяна на битието, за сбъдване на идеала ("дните честити"). В мига на възможната смърт Азът е пак пълноценен, защото има идеал, който го стабилизира, защото има и любовта, и вярата.

Текстът откроява личната позиция и личния избор на индивида, който е сам пред и срещу живота със своите ценности - обич и вяра. С тях Азът се противопоставя на инерцията, на не-живота, като представя два хипотетични, въображаеми момента - пределно екстремни, явяващи се висша проверка за ценностната система на личността. В тези два момента се изживява посегателството върху духовността, върху същността на индивида: "Да кажем, сега ми окачат/ въжето/ и питат...", "Но ето, да кажем,/ вий вземете колко?" Тези въображаеми препятствия насочват не само и не толкова към ценностните опори на лирическия субект, колкото към действителната гранична ситуация - Азът пред враждебността на съдбата, Азът - като настояще и перспектива. Проблемната гранична ситуация е зададена полемично като ценностен сблъсък между живота и смъртта, между любовта към живота и посегателствата на злите сили към живота на индивида.

Разговорното "да кажем" въвежда в първата предполагаема екстремна ситуация : "...сега ми окачат/ въжето/ и питат:/ "Как, искаш ли час да живееш?" Темпоралното "сега" е произволно подбрано, в контекста клони към всеобщност, всевалидност. За Вапцаровия лирически човек дори мисълта за посегателство върху живота е злодейство (в християнството насилствената смърт е най-тежкият грях). Чрез реторически похвати е инсцениран въображаем диалог с похитителите на човешкия живот ("злодеите"), за да се мотивира трикратно изкрещяното "Свалете!". Този вик е на най-дълбокия инстинкт за живот, на най-непобедимата ирационална сила, която прави човека да иска да живее дори когато животът е непоносимо труден.

Следващите стихове представят ново осмисляне на Живота, чрез което се постига свръхоценностяване, сакрализиране на живота като свещен идеал, в името на който Азът е готов да се себежертва. Достигнато е прозрението, че животът е ценност и самоценност, че обичта е синоним на живота и отрицание на смъртта: "За него - Живота - направил бих всичко." Декларирана е всеобхватността на мотива за саможертвата, липсва раздвоение, жертвата се абсолютизира с обобщителното местоимение "всичко". Тирето след "всичко" конкретизира, уточнява жертвоготовността чрез образите на пробната машина, взривната ракета, далечната планета - т.е. чрез образите и рисковете на новото битие, на техническия прогрес, на машините, които са моторът на прогреса. Обичта към живота не е само инстинкт, а и удовлетворение от постигнатото, проверка на устойчивостта, на личността, отстояване на живота чрез противопоставяне на смъртта. Обичта към живота е и мечта за жертва, която се идентифицира с творческия порив - обичта е възможност на човека да осъществи своя съзидателен потенциал, тя е дързост и риск на личността да приеме самотата на откривателството, на проникването в други светове, на полагането в необозримото космическо пространство - далеч от земната, биологичната представа за живот: "далечна планета", "горе,/ където небето синее". Детайлите задават друга, невсекидневна, многоизвисена гледна точка към събитието на собственото живеене. В същото време контрапунктно се явява снизяващо-разговорното, свързано с биологично-телесното съществуване: "Но все пак ще чувствам/ приятния гъдел". Така Вапцаровият лирически Аз откроява ценностния сблъсък на двете начала в същността на човешкото: духовното и биологичното. Стиховете "че още живея, / че още ще бъда" възземат отново към високите смислови пластове чрез изравняването на "живея" и "ще бъда". Самотата, дързостта, рискът, поривът могат да доведат до смъртта на субекта, но тази смърт ще бъде доброволно пожелана в името на любовта, тя ще бъде смърт в състояние на полет, на порив, окрилен от любовта към живота - толкова голяма е тази любов, че превръща смъртта в ценност, изравнява я с живота, гледа на нея като на част от битието на екзистенциращия човек.

Но изборът на този индивид е неизпълним без вярата. Тя се остойностява чрез любовта. ("И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм" - Послание на апостол Павел към коринтяните). Стихотворението интерпретира вярата и любовта като същностни екзистенциални ценности от позицията на модерния човек, изцяло потопен в новото време, изцяло подвластен на екзистенциалните си проблеми. Вярата е свързващото звено между двете същности на човешкото, между готовността за смърт и неизменната привързаност към живота. Вярата е това, което превръща човека от биологично в духовно същество, вярата е ключът на човека към битието. За да докаже своята теза, лирическият Аз отново прибягва до риторически похват: какво би станало, ако тази вяра я няма. Доказателствата отново са в двете сфери на човешкото - биологичната и битийната (духовната). За да утвърди вярата като атрибут на любовта, като ценност, поетът си служи с евангелския мотив за пшеничното зърно (като семе на живота, разковниче на живота; човешката природа на Христос). Посегателството върху вярата в биологичен план води до болка ("като ранена/ в сърцето пантера"); това посегателство в духовен план е отнесено към самата същност на човешкото - отнемането на вярата е равносилно на тласкане на човека към небитието, към нищото, изтръгване на съкровената му човешка природа, свързана с високите пориви на духа, с емоционалните реакции: "като ранена/ в сърцето пантера", "миг след грабежа/ ще бъда аз нищо". Вяра, живот и личност са тъждествени. Животът е аргумент на вярата - да бъдеш, означава да вярваш.

Тезата на лирическия Аз е доказана чрез подчертана изповедност и диалогичност (с въображаем събеседник, който се явява едновременно и съмишленик, и опонент), която прераства в страстна полемика за ценностите на човешкото битие. Въздействащи са реторичните похвати и резките стилови преходи, които са израз и на резки преходи в гранични ситуации на живеенето (между живота и смъртта) - асоциират кошмара на битието, изпълнил цялото пространство. Знак за това са разговорно-презрителните изказ и интонация спрямо грубата сила, която се стреми да унищожи човешките духовни ценности: "А как ще щурмувате, моля?" Изживявайки превъзходството си, примесено с насмешка, ирония и презрение, лирическият Аз атакува своите противници, като ги заговаря с груби и банализирани шаблони от просторечието: "Не! Неуместно! / Ресто! - Не струва!". Тирето въвежда, противопоставя, утвърждава (в последната строфа) вярата в идеала като мотивация на любовта към живота. Техническата военна терминология, строгата бойна патетика и повторението ("няма открити! Няма открити!") на високо експресивно равнище изричат болезнената ревнивост спрямо живота (в тази връзка се разчита и образът на пантерата - тя е хищник, реагира остро, пъргаво и стръвно, за да се защити). Вярата е съдържание на живота и негов най-сигурен щит. Затова и лишаването от нея би унищожило човека. Ясно и категорично е изказано предизвикателството към въображаемите похитители на вярата - тя е същностна, опорна стойност на духовното у човека и като такава е недосегаема, ненакърнима. Устойчивостта на вярата е внушена и чрез отрицанието и повторението, както и чрез уникалната графика на начупения и енергичен стих (като проекция на търсещото и утвърждаващото се човешко в жестоките условия на живота в настоящето).

Съкровен космос в житейската философия на Вапцаровия човек са вярата, надеждата и любовта - те изграждат неговата оптимистична визия за човека и света. За лирическия Аз на Вапцаров те са ценност и самоценност - синоним на живота - и Азът ги превръща в свое битие. Вярата отрича разрушителната сила на омразата и утвърждава градивната хуманна сила на любовта. Вярата дава възможност на човека да надмогва трудностите и да живее пълноценно, защото го дарява с идеал - копнеж по други светове, по творчество и откривателство; изпълва го с убеждението, че утопичният утрешен ден ще бъде "по-хубав", "по-мъдър", че "дните честити" ще тържествуват, защото доброто ще победи, човекът ще се изпълни с красивото и достойното в себе си. Вярата е утопично видение за човека и света такива, каквито поетът би искал да бъдат. Тя коригира несъвършения свят, тя е обещание за магическа поява на ново мироздание и нов човек, тя се превръща в "исторически оптимизъм" и в аргумент на саможертвата. Затова за зърното вяра (сърцевина на битието, синоним на живота) трябва да се воюва, да се отстоява, да се охранява от посегателствата на злото (със стръвта на хищника - пантерата), защото вярата е единствено възможен начин да се живее, а накърняването на вярата е равно на загуба на живот. Отстояването на вярата е отстояване на човешката същност - на високите ѝ духовни параметри, чийто сакрален център са вярата и любовта.

Чрез индивидуално човешкото като лична позиция поетическият текст универсализира високата хуманитарна проблематика, придава ѝ общовалидно звучене.

"Завод"

Житейската съдба на Вапцаров и на неговия лирически Аз повтаря характерното за поетите от предходното поколение - а именно разочарованието, драматичното изживяване на несъответствието между желано и действително. Осъзнаването на това разминаване ражда натуралистичната естетика във Вапцаровите "песни", изобразяващи в стих "Завод" един двойствен свят - "свой" и "чужд", разкъсан между социалната конфликтност на настоящето и жадуваната хармония на бъдещето - свят на потиснатия отчужден човек и на преоткритата общност между хората. Образът на завода има двойствен смисъл - той е едновременно метафора на едно безлично съществуване в чуждото пространство на злото (както образът на Града при символистите и Смирнески) и на борбата за преоткриване на смисъла и ценността на човешкия живот. С образа на завода е свързана и метаморфозата на лирическия Аз - той преоткрива връзките си с другите хора в романтиката на борбата. Текстът огласява мотива за революционното пророчество (познат от творчеството на Смирненски и Гео Милев).

Човекът е положен в пространството на трудовия делник, на машинната действителност в завода. Настоящето на героя работник е негативно маркирано като унизена човечност и затова е отречено като възможност за пълноценно съществуване и духовна изява. Светът "тук" и "сега" е "чужд" на човека, представен като "социален ад" - суров, жесток, отблъскващ, умъртвяващ. Животът е представен като монотонно вегетиране (като убийствено ежедневие и мъчителна борба за хляба), обезличаващо човешката същност. Текстът разкрива драмата на човека, неговото духовно неспокойствие, тягостното чувство за отнет живот, за ограбени перспективи, но и поривът към промяна на битието. Вапцаров представя човешкото битие в неговата конфликтна напрегнатост - като враждебност между два антагонистични свята (стария, лошия и новия, добрия), която враждебност мотивира необходимостта от жестове на преобразуването, на промяната. При Вапцаров границата между световете (за разлика от Смирненски и Гео Милев) се конкретизира, става измерима в проблеми на всекидневното битие, което е затвор, капан, клетка и ограбва духовно човека. Акцент е поставен върху драмата на излъгания, онеправдания, обречения (сякаш изначално) на страдание човек - който обаче не се поддава на инерцията на живота - небитие - не позволява на злобата, злото и отчаянието да обсебят човешката му същност, а отстоява себе си, своите съкровени екзистенциални опори (вярата, любовта) в борба с настоящия живот (затвор за човешките души), в порива си към утопичния прекрасен свят на бъдещето. Мотивът за двубоя между човека и живота (поробващ и ограбващ човека) е израз на активно и пълноценно себеосъществяване на достойната човешка личност, чиито основни нравствени характеристики са любовта и алтруистичният порив.

Заводът е не само машинното пространство на трудова реализация за работника, но в поетическия свят на Вапцаров той е метафора на ограбения живот, морално негоден за обитаване, смазващ човешкото у човека. Словесен адекват на живота злодей (=завод) са огрубените изрази от просторечието, които със своята натуралистична негация назовават драстично истината за социалната нищета на човека. Във Вапцаровата творба се откриват някои модернистични концепции: долавят се отгласи от плакатната изобразителна техника на Смирненски и Г. Милев, както и оварварената натуралистична реч на Г. Милев. Безглаголната начална картина изравнява значенията на завода/живот със смъртта (връзка с Далчевата естетика в "Болница"); изрича агонията на духовното затлачване в битието на социално потиснатите: "Завод. Над него облаци от дим./ Народът прост,/ животът - тежък, скучен. -/Живот без маска и без грим -/ озъбено, свирепо куче". Настоящето е персонифицирано в облика на "озъбено, свирепо псе", от което човекът е принуден да отвоюва "неуморно" и упорито всяко "парченце хляб". Животът затвор отнема въздуха, потиска, задушава, умъртвява. Но именно в това лишено от въздух пространство човек се научава да се бори за глътка въздух.

На света - затворено пространство, задушаващо човека, се противопоставя безграничния хоризонт на разлюлените ниви, на дърветата, опиращи в небето, на слънчевия простор, на пролетния вятър. Детайлите метафорично назовават идеалното пространство на новия свят като алтернатива на смазващото човека настояще. Възвръща се споменът за естествените корени (доброто, красотата, свободата) на хората, превърнати в затворници на зловеща съдба. Сред грохота на машините, задухата и мрака на заводските стени човекът сякаш е ослепял за красотата и хармонията: "Но как е чуждо/ и ненужно тука,/ съвсем забравено/ това поле!" В ежедневната битка за оцеляване той дори е принуден сам да се дистанцира от красотата, да потисне нежността и копнежа: "Една ръка изхвърли на боклука/ идилиите с синьото небе". Машинният свят не познава размекването, мечтането, любовта. Човекът се оказва брониран, самолишил се от всичко съкровено, ценно, обречен на "черен труд", за да не загуби "работните си/ жилави/ ръце". В сблъсъка си с живота затвор човекът се е вкопчил в биологичното си оцеляване и по този начин все повече се отдалечава от своята човешка същност - чувства се самотен и отчужден от другите, деградира, оскотява, обезличава се.

Но тъкмо слабостта на човека, чиято свобода е отнел заводът, е и негова сила. Именно отблъскващата социална реалност ражда мечтата. Достигнал предела на своето отчуждение, лирическият персонаж преоткрива връзките си с другите хора в романтиката на борбата, а заедно с това - и свободата като екзистенциална ценност. Слял гласа си с този на угнетените, станал част от тяхното "ние", той се включва в катарзисната промяна на света (изразена чрез геомилевската метафора на снетото на земята слънце). Лирическият герой на Вапцаров успява да надмогне отчаянието и омразата, да преодолее резигнацията и да потърси убежище във вярата и любовта, в единението между всички онеправдани, в борбата за утопичните дни "честити". Мисълта за бъдещето на социалната справедливост и хармония е съпроводено от емоционална еуфория. Този мечтан свят е разчетен като "свой". Необходимо е да се оживи битийното пространство на завода и машините и човекът - първоначално глух и ням, смазан от поробващото и отчуждаващо машинно пространство - претърпява прераждане, преображение; превръща своя крясък/безсилие в сила. Надвикването с машините е опит за синхронизиране на диалога с тях, за превръщането им от враг в съюзник: "И този крясък стана сплав." Машината ще се превърне в учител по справяне с живота и изработване на философия за неговата промяна в бъдеще. Откроена е идеята, че бъдещето (новият живот) се ражда от голямото колективно страдание: "завод, притиснал с мъка толкоз хора", "Ти ни учи да се борим". И в борбата, и в бъдещия свят на слънце и светлина машината ще бъде не враг, а приятел, ще бъде вплетена в един непрестанен хармоничен диалог с човешкото и човешкия прогрес. Заводът става метафора на преоткриване на смисъла и цената на човешкия живот. Единствената алтернатива за оцеляване е надмогване на страданието и борбата за щастливото бъдеще: "ще снемем ние/ слънцето при нас". Звучи революционното пророчество чрез метафора, заета от Гео-Милевата поема "Септември" - угнетените, които свалят слънцето долу, при себе си.

Присъствието на соларния символ изгражда нова пространствена перспектива, която населява със светлина и живот допреди бездуховния свят на завода (живот). Тази утопия може да бъде постигната само тогава, когато азовете се слеят, когато от многото човешките животи се роди колективното ние ("и аз крещях години" - "ще снемем ние /слънцето при нас"), в което тупти "едно сърце" ("пулсира с хиляди сърца").

Последните стихове затварят композиционната рамка с връщане към началото, но разликата в смисъла се постига чрез въвеждането на единствения глагол, който превръща небитието в битие, смъртта - в живот: "пулсира". Текстът утвърждава идеята за едно бъдеще, устроено по законите на любовта, в което човекът сам си е творец. Само борещият се човек може да сътвори утопичното бъдеще на обичта и единението.

"Писмо"

Стихотворенията "Двубой", "Писмо" и "Песен за човека" поставят проблема за отношението на човека към самия себе си. Персонификацията на Живота като противник (стих. "Двубой"), чрез който Човек изпитва силата си, помага да се изгради многоликият образ на "гражданина на света": "И аз съм тук/ и там./ Навред./ Един работник от Тексас,/ хамалин от Алжир,/ поет.../ Навред съм аз!/ Навред съм аз!" Диалектиката на живеенето утвърждава тезата, че всяко падение е начало на духовен катарзис. Различните примери от "Двубой" представят възможностите за прераждане на гамена, убиеца, подлеца в Човек.

Стихотворението е интимна, съкровена изповед на изстрадано откровение. Характерният за Вапцаров ти-изказ осъществява диалог с условен събеседник в лицето на приятеля, единомишленика. Азът споделя търсенията и откритията на своята младост с братята по съдба. Конкретният адресат липсва, за да се постигне по-голяма степен на обобщеност. Творбата се придържа към характеристиките на устната реч - наситена с реторични въпроси и разговорни интонации, тя се стреми да въвлече читателя в художествения свят, да го ангажира с поставените проблеми. Като послание този текст напомня "Юноша" на Смирненски, но в звученето си е много по-непосредствен и близък до представите на младия човек от всяко време на романтични надежди. И в "Писмо" се интерпретира мотивът за изгубените илюзии и похитените мечти, като се поставя проблемът за конфликта между идеал и действителност. И във Вапцаровия текст основен композиционен принцип е антитезата: противопоставени са младежкият идеализъм и истинската житейска реалност - мечтаните хоризонти (Филипините, Фамагуста) и ужаса на живота в клетка, раждащ омраза и духовно обезличаване, принизяващо човека до животните. Но преминаването през ада на битието помага на героя да открие в себе си силата на оцеляването. Драматичната изповед на лирическия Аз непрекъснато се люшка между отрицанието и твърдението, между тъжните констатации и мечтите, между безнадеждността и вярата. В своя напрегнат размисъл лирическият Аз прозира, че само лично изстраданите истини имат действена сила, и това прозрение му дава основание да заяви своята вяра, изстрадана в житейските изпитания. Представена е историята на изгубената и отново придобита вяра. Подобно на "Песен за човека" стихотворението "Писмо" разказва за "раждането" на човека - за съзряването на личността, свързано с отказ от "празните химери" и преоткриване на оптимистичния поглед към света. Структурата на текста очертава три времеви пласта от битието на герой, постигнал вътрешно равновесие, единение с хората, с машините, със света, с природата. Творбата осмисля минало, настояще и бъдеще в причинно-следствена връзка. От позициите на настоящето се оценява миналото, откриват се и перспективите на Аза, който се влива в колективното "ние".



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Цикълът „Песни за човека” 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.