Философия на Средновековието


Категория на документа: Други


 Философия на Средновековието

Увод

Разглеждането на средновековната философия просто като философия на определен отрязък от време - Средните векове - не е съвсем правомерно, тъй като нейното начало се свързва с някаква политическа дата /падането на Западната Римска империя - 476 г, или възникването й се отнася по време до някой от философите, например Августин, или се прави от нея едно просто продължение на античната философия.

По-оправдан би бил онзи подход към средновековната философия, когато с този термин се свързва преди всичко исторически своеобразният начин на философстване, характерен за Европа и Близкия Изток от епохата на феодализма, който обаче се появява дълго преди утвърждаването на класическия феодализъм и се изчерпва по-рано от европейския феодализъм. Същността на този начин на философстване се заключава в неговата обвързаност с религията, основана на принципите на откровението и монотеизма, които са чужди на античния религиозно-митологически светоглед. Тази зависимост от религията не означава, че винаги и навсякъде философията се разтваря в религиозното съзнание, но през целия период определя спецификата на философските проблеми и избора на начините на тяхното решаване. Това означава, че историята на средновековната философия следва да започва от момента, когато философията за пръв път съзнателно се поставя в служба на религията и теологията на откровението и да завършва тогава, когато може да се приеме, че съюзът между тях се е разпаднал. Първите опити да бъде свързана философията с религията на откровението принадлежат на Филон Александрийски (I в. пр. н.е. - I в. от н. е.) и християнските апологети, а последните връзки на философско-теологическия съюз се разкъсват в номиналистко-сенсуалистичната школа на Шляп Окам /1285 - 1349/.

Според този подход за начало на историята на средновековната философия следва да се приеме периодът I-IV в., а за завършек - XIV-XV в.

Философската мисъл на средните векове се корени в религията на единобожието (монотеизма). Към такива религии се отнасят иудаизма, християнството и исляма и именно с тях е свързано развитието както на европейската, така и на арабската философия от средните векове. Средновековното мислене по своята същност е теоцентрично: реалността, определяща всичко съществуващо, за него не е природата, а бог.

В основата на християнския монотеизъм лежат два важни принципа, чужди на религиозно-митологическото съзнание и на философското мислене на езическия свят: идеята за сътворяването и идеята за откровението. Двете са тясно свързани помежду ей,защото предполагат единния персонифициран бог. Идеята за сътворяването лежи в основата на средновековната онтология, а идеята за откровението съставлява фундамента на учението за познанието. От тук всестранната зависимост на средновековната философия от теологията, а на всички средновековни институции - от църквата.

1. Природата и човекът като творение на бога.

Според християнската догматика, бог е сътворил света от нищо, направил го е чрез акта на своята воля, благодарение на своето всемогъщество. Божественото всемогъщество продължава всеки миг да съхранява, да поддържа битието на света. Такова виждане на света носи креационизъм (от латинското "креатио" - творение, създаване).

Догмата за сътворяването пренася центъра на тежестта от природното върху свръхприродното начало. Християнският бог стои над природата, в отвъдната страна и затова се явява трансцендентен бог, подобно на единното у Платон и неоплатониците. Активното творческо начало се иззема от природата, от космоса и се предава, приписва на бога. В средновековната философия космосът не е повече самовъздействащо си и вечно битие, не е живо и одушевено цяло, за каквото го

считали много от гръцките философи.

Друго важно следствие на креационизма е преодоляването на характерния за античната философия дуализъм на противоположните начала - активното и пасивното: идеите или формите, от една страна, материята - от друга. На мястото на дуализма идва монистическият принцип: има само едно абсолютно начало - бог и всичко останало е негово творение. Водоразделът между бога и творението е непреходен: това са две реалности от различен онтологичен ранг. Строго казано, истинско битие притежава само бог, на него се приписват онези атрибути, е които античните философи са определяли битието. Той е вечен, неизменен, тъждествен на себе си, не зависи от нищо друго и е източник на всичко съществуващо.

Августин Блаженний (354 - 430) - християнски философ, утвърждава бога като висше битие, висша субстанция, висша нематериална форма, висше благо. Отъждествявайки бога с битието, Августин следва свещеното писание. Във Вехтия завет бог съобщава за себе си на човека: "Аз съм Същност". За разлика от бога, сътвореният свят не притежава такава самостоятелност, защото съществува не благодарение на себе си, а благодарение на друг: от тук идва непостоянството, изменчивостта, преходния характер на всичко, което срещаме в света. Християнският бог, макар и сам по себе си недостъпен за познанието, се открива на човека и неговото откровение в свещените текстове на Библията, тълкуването на които е основен път за богопознанието.

По такъв начин знанието за нетварното, несътвореното божествено битие (или свръхбитие) може да се получи само по свръхестествен път и ключ за такова познание е вярата - способност на душата, непозната за античния езически свят. Що се отнася до тварния (сътворения) свят, то той - макар и не докрай - е постижим с помощта на разума; дo степените на неговата постижимост средновековните мислители са водили немалко спорове.

Августин и неговите средно вековни последователи не споделяли принципа на античните мислители за свобода на съждението и индивидуалното търсене на истината за нещата. Зад цялото разногласие те виждали единствено празни спорове, подстрекавани от дявола, целящи да смесят истината и лъжата. Колкото несигурен и съмнителен да им изглеждал античният път на познанието, губещ се в дебрите на казуистичните доказателства, толкова твърд и сигурен изпъквал пред тях християнският път на вярата, който, според тях, отвеждал право към истината без всякакво изследване, а затова и без вероятност да се сгреши.

Лайтмотив на цялото творчество на Августин е знаменитата формула "Вярвам, за да разбирам". Тя станала по-късно емблема на средновековния теологически "рационализъм", придобила смисъл на оправдание на вярата чрез разума.

2. Същност и съществуване.

В средновековната философия се прави разлика между битието, или съществуването (екзистенция), и същността (есенция). При всички средновековни философи познанието на всяко нещо се свежда до отговор на четири въпроса: 1. Има ли вещ? 2. Какво представлява тя? 3. Каква е тя? 4.Защо (или за какво) е тя?. Първият въпрос изисква да се установи съществуването, а вторият и следващите - същността на нещата. У Аристотел, който е изследвал всестранно категорията "същност" не е прокарано толкова определено различие между същността и съществуването. Ясно различаване на тези понятия прави Боеций (ок. 480 - 524). Според него битието (съществуването) и същността - това не е едно и също. Дано в бога, който е проста субстанция, битието и същността съвпадат. Що се отнася до сътворените неща, то те не са прости, а сложни и това се изразява преди всичко във факта, че тяхното битие и тяхната същност не са тъждествени. Една или друга същност да получи съществуване трябва да стане причастна към битието, или, по-просто казано, трябва да бъде сътворена от божествената воля.

Същността на нещата се изразява в техните определения, в понятията за тях, които се постигат чрез разума. За съществуването на нещата ние научаваме от опита, т.е. от прекия контакт с вещите тъй като съществуването възниква не от разума, а от акта на всемогъщата воля на твореца и затова не влиза в понятието за вещта. По този начин понятието "съществуване" като не принадлежащо към самата същност на вещта се въвежда за осмисляне догмата на сътворяването.

3. Полемика на реализма и номинализма.

Много характерни черти на средновековната философия се проявяват в продължилата няколко века борба на реализма и номинализма. "Реализъм" в средновековното му значение няма нищо общо със съвременното значение на този термин. Под реализъм се разбира учение, според което истинска реалност притежават само общите понятия или универсалните, а не единичните предмети, съществуващи в емпиричния свят. Универсалните съществуват реално и независимо от съзнанието. Средновековният реализъм се сближава с платонизма, за който също реално битие притежават вечните и самотъждествени идеи, а не преходните и изменчиви сетивни неща. Според средновековния реализъм универсалните съществуват преди нещата, представлявайки от себе си мисли, идеи в божествения разум. И само благодарение на това човешкият разум е в състояние да познае същността на нещата, защото тази същност не е нищо друго, освен всеобщо понятие. За реалистите познанието е възможно само с помощта на разума, защото саморазумът е в състояние да постигне общото. В съответствие с платоновия реализъм Анселм Кентерберийски (1033 - 1109) признава идеалното битие на универсалните в божествения разум, но не признава тяхното съществуване наред с нещата и вън от човешкия или божествения разум.

Най-устойчив и приемлив за църквата се оказал реализма на Алберт Велики и неговия ученик Тома Аквински, синтезирали идеите на Аристотел, Авицена и християнската теология. Универсалните, според Тома, съществуват трояко: "преди нещата" в божествения разум като техни идеи, вечни праобрази; "в нещата" като техни същности, субстанциални форми; "след нещата" в човешкия разум като понятия, резултат от абстракции. В томизма универсалните се отъждествяват с аристотелевата форма, а материята служи като принцип за индивидуализация, т.е. разделение на всеобщото на особеното. Средновековният реализъм, опитвайки се да осмисли проблема за общото и единичното, не е разрешил противоречията, обусловени от интерпретациите на общите понятия като абстракции, предшествуващи обобщаващата дейност на познанието.

Противоположното направление отричало онтологическото значение на универсалните. То подчертавало приоритета на волята над разума и се наричало номинализъм. Номинализмът утвърждава съществуването на универсалните не в действителността, а само в мисленето. Терминът "номинализъм" идва от латинската дума "номен", която значи име. Според номиналистите общите понятия са само имена: те не притежават никаква самостоятелност извън единичните неща и се образуват от нашия ум чрез абстрахиране на признаците, общи за цял ред емпирични неща и явления. Така например ние получаваме понятието "човек" като се отвличаме от индивидуалните, особености на отделните хора и оставяме само онова, което е общо за всички. Доколкото всички хора са живи и одушевени същества, надарени с разум, то и в понятието за човека влизат именно тези признаци: човек е живо същество, надарено с разум. Така, според номиналистите, универсалните съществуват не преди, а след нещата. Крайните номиналисти (Росцелин - XI - XII в.) даже доказвали, че общите понятия не са нищо повече, освен звуците на човешкия глас; реално съществува само единичното, а общото е само илюзия, не съществуваща даже в човешкия ум.

Спорът на номиналистите и реалистите е възникнал във връзка с проблема за единичното и общото, както се е поставил още в Аристотел, различаващ първични и вторични същности и затруднил се в определянето на онтологическия статус на едните и другите.

4. Тома Аквинский - систематизатор на средновековната схоластика.

Един от най-известните представители на зрялата схоластика бил монахът от доминиканския орден Тома Аквинский (1225/20 - 1274), ученик на знаменития средновековен теолог, философ и естествоизпитател Алберт Велики (1193 - 1280).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Философия на Средновековието 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.