Фонема - същност и варианти


Категория на документа: Други




Философски факултет
Катедра Психология

Реферат

На тема:
Фонема

Изготвил:
Специалност:
IV курс
Фак. №
Възложил:
Доц. Д-р Златко Павлов

Съдържание:

1. Какво е фонема?
2. Функции на звуковете и фонемите
3. Варианти на фонемата
4. Силна и слаба позиция на фонемите
5. Гласни фонеми
* Брой и диференциални признаци на гласните фонеми
* Дистрибуция и съчетаемост на гласните фонеми

Какво е фонема
Понятието "фонема" е въведено в езикознанието от полския езиковед Ян Бодуен дьо Куртене. През 1875-1895 година, заедно със своя ученик Миколай Крушевски, той разработва теорията на фонемите, като част от по-обща теория, която те наричат психофонетика. Теорията за фонемите е доразвита през 1926-1935 година от руските езиковеди-емигранти, като Николай Трубецкой и Роман Якобсон, които организират Пражкия лингвистичен кръжок, както и от структуралистите, като Фердинан дьо Сосюр, Едуард Сапир и Леонард Блумфийлд. По-късно концепцията за фонемите е използвана в генеративната лингвистика от изследователи като Ноам Чомски и Морис Хале. Фонемите продължават да играят централна роля в някои дялове на съвременната фонология, докато в други са допълнени или заменени от други теоретични концепции и модели.
Фонемата (от гръцки φώνημα, "звук") е най-малката звуково неделима частица от състава на думата, която може да изпълнява смислоразличителна функция в морфемите и в думите. При замяната на една фонема с друга се получава друга дума. Фонемата е предмет на изучаване на фонологията и морфологията. Това понятие играе важна роля в решаването на такива практически задачи, като разработка на азбуки, правописните принципи и т.н. Фонемната система набългарския език е изградена от 45 фонеми: 6 гласни (вокали) и 39 съгласни (консонанти).
Говорният апарат на човека е в състояние да произвежда множество най-разнообразни звукове. Само част от тях обаче се използват в процеса на общуването.Специалистите по експериментална фонетика са достигнали до същестжен извод: практически невазможно е да се открият двама души, които да произнесат дадена дума или даден звук по абсолютно един и същ начин .
Същото посочва Н.С. Трубетской в своята известна книга. Основи на фонологията: еднакво невъзможно е на практика да се произведе точно един и същ звук в различни звукови обкражения и да се повтори точно даден звук даже в една и съща фонетична позиция.
Оказва се, че съответните спектрограми, които помагат за визуализирането на акустичните свойства на говорните звукове, не савпадат при налагане. Трябва да се има обаче предвид, че става дума за различия, повечето от които не се осъзнават от хората и следователно не играят съществена (или никаква) роля в процеса на комуникацията.
Свързано с казаното от Р.Якобсон: "Фонемите, инвариянтите са много по-близки на декодиращия, на члена на езиковата общност, отколкото вариянтите. Декодиращият не се занимава много с алофоните. Всичко, което го интересува, е да установи фонологичните контрасти (опозиции), така че да разберете текста. "
При внимателно изследване на многобройните звукове, които съставят потока на речта, се установява, че те могат да бъдат обединени в по-ограничен брой (от десетина до няколко десетки) типове, които наричаме фонеми. Всяка фонема е представена в речта от различен брой отделни (понякога близки в акустично и учлинително отношение) звукове, наречени варианти (алофони). Вслучая можем да направим съпоставка с подобно положение при цветовете. В палитрата на природата има разнообразни багрис множество оттенъци, но всички те могат да бъдат групирани в няколко основни цвята. С помощта на специална електронна изчислителна машина са били различени осем милиона отсенки на червения цвят, но това са все варианти на един и същ спектрален цвят.

Признаците, които са общи за вариантите на дадена фонема, се наричат диференциални (релевантни). Следователно фонемата може да бъде представена като снопче от различителни признаци. Признаците, които са специфични за отделния вариянт (и по които той се отличава от останалите вариянти на същата фонема), са познати под името недиференциални (ирелевантни).
Фонемата е общото във вариантите, " инвариантът във вариациите ". Тя се осъществява във и чрез своите варианти. Вариантите се отнасят към фонемата като частното, отделното към общото.
Фактът, че фонемата е резултат от абстракция (ние не учленяваме фонеми) и обобщение, не я превръща в никакъв слъчай във фиктивна езикова единица. Абстракцията представлява мислено отделение на съществените свойства и признаци на даден предмет или явление (или на цял клас предмети или явления). Обобщението е логичеслият процес на преминаване от единичното към общото, от видовото към родовото понятие. Използването обаче на тези логически прийоми не довежда до прекъсване на връзката между по-общата категория и конкретните (в случая звукови) материялни единици. Понятията морфема, дума, изречение също са резълтат от обобщение и абстракция, но това не ни дава ни най-малко основание да ги обявим за фиктивни езикови единици.
Отделните звукове на речта, за разлика от морфемите и от думите, не саносители на значение. Например никой от четирите звука в думата горе не е носител на значението 'земна площ, обрасла с дурвета', нито пък на част от него. Значението е свързано с целия звуков комплекс, т. е. със съчетани в определен ред звукове. Вариантите на фонемите (т. е. конкретните звукове) изграждат само външната, сетивно възприеманата страна на думите.
Фонемите играят извънредно важна роля в езика. Противопоставяйки се една на друга, те способстват за диференцирането на материалния облик на думите, т. е. разграничават отделните означаващи. Тази функция на фонемите се нарича различителна (дистинктивна, смислоразличителна).
Фонематичните противопоставяния (опозиции) могат да диференцират комплекси, които са носители на различни лексикални значения (словоразличителна функция), както и звукосъчетания, които означават различните граматични форми на една и съща дума (форморазличителна функция).
Различителна функция на фонемите в българския език:
Баба-буба, чедо-чудо, браня-броня, нещо-нищо, нива-ниви, бесен-песен, вар-фар, горен-корен, десен-тесен, бит-вит-кит-сит-мит-шит, масло-пасло-расло, клюн-ключ, корал-хорал, марка-мярка (/м/ - /м'/) , оставям-оставям (/в/ - /в'/).

В езиковедската литература се среща и терминът архифонема (макрофонема). Под архифонема разбираме съвкупността от диференциалните признаци, общи за две или повече фонеми.
В определени позиции фонематичните различия могат да отпаднат и се наблюдава явлението фонологична неутрализация. То е свързано с реализацията на една или друга арфифонема.

Функции на звуковете и фонемите

Тази функция на звуковете да служат като строителен материал за изграждане на веществената страна на думите и изреченията, се нарича словостроителна или външностроителна (конституивна) функция. С оглед на това, че звуковете са достъпни за сетивно възприемане, някои езиковеди наричат тази именно функция перцепция (възприятие). Фонемите пък способстват за диференцирането на материалния (звуковия) облик на думите. Тази функция на фонемите се нарича различителна функция (дистинктивна, сигнификативна, смислоразличителна).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Фонема - същност и варианти 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.