Гневът на мравките. Ролята на медиите в ситуацията на криза. Медийни свидетелства.


Категория на документа: Други


Великотърновски университет "Св.св. Кирил и Методий"

Стопански факултет

Гневът на мравките. Поведението на медиите в условията на криза. Медийни свидетелства

Изготвил: Проверил:
Симона Петрова Петкова проф. Маргарита Пешева
Специалност: Журналистика - III курс
Фак. № 052 - Ж /......................./

Велико Търново, 2013

Както всички знаем, мравките са малки и изключително работливи същества. Те могат да носят товар, който е три пъти по-тежък от самите тях. Мравките слушат и безропотно изпълняват заповедите на Царицата Майка, която безгрижно всеки ден създава нови рoби, които да се трудят за нея. Силата на малките насекоми обаче е в групата - като отделни индивиди те не могат да постигнат всичко онова, което правят като колония.

Ако обаче разгледаме мравуняка като човешко общество, а мравките - като хора, като обикните граждани, то определено ще открием много прилики. И в обществото има властимащи, които по цял ден стоят зад бюрата, "клатейки си краката" и вземащи неземни суми, за да "решават" проблемите на държавата и гражданите, има различни класи, има управляващи и подчинени. Има и хора, които се трудят "здраво", за да успяват да издържат децата си, да "свързват двата края". Разликата между хората и мравките е, че насекомите вършат задълженията си безропотно и не се оплакват от отредената им от природата роля. Хората обаче винаги ще намерят повод да се оплачат. Ествествено, на по чаша ракия, на кафе с приятели или в леглото с любимия, но никога не и пред хората, които може би могат да им помогнат да разрешат проблема, който имат. Събирайки недоволството в себе си от много незначителни факти, които са ни подразнили, ние пълним нашата "чаша с търпение", с всяка седваща добавка към нея, ние се доближаваме към границата на търпимостта и в един момент си казваме "Край, стига толкова съм търпял!"

През 1939 година Джон Стайнбек написва книгата "Гневът на мравките", известна и като "Гроздовете на гнева". В нея той разказва за Великата депресия в Съединените Американски щати през 30-те години на XX век. Странното е, че книгата му намира своята актуалност и днес. Точно в този момент тя може да бъде посочена като огледало за случилото се преди около 2 месеца в България.

Съвсем очевидно е, че и днешната картина в "страната на мечтите" - България, до голяма степен наподобява онези събития и персонажи от Голямата депресия на Стйнбек. Вдъхновени от това, през 2011 година в парк "Зукои" в южен Манхатън проехтява зовът на нюйоркските "гневни мравки" - "Окупирай Уол Стриийт!". Последваха събитията на Брунклинския мост, в Сиатъл, Сент Луис, и къде ли още не. Беше наивно да се мисли, че така ще бъдат поставени на колене, както еврейските банки, така и монополите на интернационалното Братство. Движението като цяло не успя, но то запали искрата и даде отглас по хиляди точки на планетата. После видяхме и чухме как почти в целия ЕС започнаха масовите протести срещу безработицата и драконовските мерки за икономии на отделните правителства. В Гърция, например, протестите прерастнаха в общонационални стачки вече месеци наред, макар и със стандарт на живот многократно над нашия. Стачкуващите съседи-гърци дори не пропуснаха и да ни иронизират: "По-тихо да не събудм българите!".

У нас горните събития останаха почти в затъмнение. Стегнатата до последно примка около шиите на хората и всеобщия страх от полицейската власт превръщаше всеки техен опит за протест в едва жужукащо недоволство. При това "укротявано" с участието на срамно полегналите профсъюзи и манипулацията на целия продажен синекурен властови медиен арсенал. Така корумпираната власт без особена съпротива успя да превърне легионите бедстващи хора в тълпа. Тълпа, за която още преди повече от век сякаш надникнал в бъдещето ни Джон Мил е казал: "Днес е времето на тълпата, чието мнение се формира от актуалните драскачи -журналистите".

По начало българският народ е изключително толерантен и търпелив. Години наред търпим своеволията на управляващите, на властимащите, на тези, на които сме гласували доверие, че могат "да оправят положението". В замяна на подарената власт ние получаваме поредното увеличение на стоките и услугите, а заплатите и пенсиите отново са пренебрегнати и пропуснати от увеличението. Даже напротив, управляващите добавят нови данъци, вдигат старите и удръжките нарастват...

В същото време бруталният монополен терор, злоупотребата с власт, корупция и нарушени елементарни човешки права станаха ежедневие. Едни след други следват скандални разкрития - дипломатически доклади, флашки, сересета, досиета, компромати, дюни, имотни и всякакви гейтове остават незабелязани от прокуратура и съд. Та дори и откровени съмнения за принадлежности на висши държавници към подземния свят ... Станалото нарицателно - "мафията у нас си има държава", днес не прави впечатление никому. Чудесата у нас стават всеки ден. Всяко от тях обаче, само за по три дни. После отново други, сякаш нищо не се е случило.

С години българският народ търпи тези условия, в които е принуден да живее. Но явно днес, или по-точно преди 2-3 месеца, "падна пердето" на българите и те излязоха на улицата да покажат, че и тяхната огромна чаша на търпимост вече е преляла. Търпението е изместено от гняв - гневът на обикновения гражданин, борещ се за своето оцеляване. Излизайки на улицата, изразявайки публично недоволството си, нежеланието за подчинение на протестиращите се явяват като бич Божи за управляващите, за властимащите и за тези, в чието лице народът вижда предатели.

Бавно и полека тази манипулирана тълпа започна да се побужда и дългоочакваното чудо бе налице - нашите "гроздове" също започнаха да натежават. В София, Варна, Пловдив - навсякъде спонтанно недоволство пред очите на многочислена полиция и жандармерия. Отначало с боязливи прояви, но ден след ден все повече нарастващи. От протести за сметките за ток, вода, парно, пенсии, детски надбавки и пр., те стават все по-обхватни. Вече и императивни - концесии, ЕРП-та, топлофикации вече с цялостен дъжавен дял! "Искаме да сме свободни граждани, а виновните за настоящата национална катастрофа - на съд!" Дали пък вече от отворената кутия на Пандора, всички злини са отлетели и в нея е останала само нашата надежда?...

Според мен проблемът на българския народ е, че протестира прекалено малко. Ние понасяме всичко, което ни наложат, съобразяваме се с всичко и безропотно се подчиняваме и изпълняваме. Но в един момент всичкото това примирение със ситуациите ни идва в повече и си казваме "стига толкова". Излизаме на улицата и изливаме гнева и недоволството си за последните 10 години, разчитайки на радикални промени.

Всъщност като се замисля, протестите бяха изключително непоследователни. Всичко започна с недоволството от високите цени на тока. Бъгларският народ се вдигна срещу ЕРП-тата и техния монопол. Според мен, същинският проблем проблем бе в липсата на обяснение от страна на енергоразпределителните дружества защо сметките за ток са завишени. Друг проблем се казаха и нечуваните до момента такси за зелена енергия.

Това бе самото начало, това бяха първоначалните мотиви хората да преодолеят страха си и да излязат на улицата, за да изкажат своето недоволство. Вече не само монополите са проблемни за гражданите. Те виждат основния проблем в политическата система.

Голяма част от медиите укориха протестиращите за непоследователността на действията им, но не си дадоха сметка, че тези хора са търпяли години наред едно и също, вярвали са на едни и същи обещания, дадени от различно лице. Години наред именно тези граждани са гласували доверие на някой, който само ги лъже и мами. Когато човек се ядоса, дори за нещо съвсем дребно и вместо да го успокоят го провокират, той се ядосва още повече. Така малкият проблем става голям, задълбочава се и се превръща в непреодолима "черна дупка" от агресия, тежки думи, събрани в едно огромно недоволство и вълна от искания за незабавна промяна.

Българските медии обаче се опитаха да не придават публичност на протестите. Първият протест бе отразен от една единствена медия. За мен това е недопустимо, когато става въпрос за нещо, което засяга цялото българско общество. Когато имаше протести и стачки в Гърция, медиите ни заляха с информация и репортажи, но щом е в България могат да си "затворят очите". По този начин те се опитаха да потулят случващото се, надявайки се, че след като не му придават значимост, излъчвайки го по телевизията или по радиото, всичко ще утихне. Така българските медии доказаха за пореден път, че служат и защитават корпоративни интереси.

За сметка на пропуска с първия протест, когато назряха истинските "гроздове на грева" и протестите станаха масови и многобройни, медиите "гръмнаха". Постоянно имаше преки включвания, разговори с участници в протестите, с полицаи. Те не само отразяваха протестите като събитие, но се опитваха да представят всички гледни точки. Пред камерите на телевизиите застанаха много от лицата, участващи във "вълната от недоволни". Така имахме възможността да разберем защо тези хора са излезли на улицата, имат ли собствени мотиви и виждания или просто са част от тълпата. Видяхме реакциите на униформените, тяхното поведение, тяхното отношение към протестиращите, както и думите, които изрекоха по техен адрес. А всъщност ако не бяха полицаи или поне имаха правото да имат гражданска позиция, те също щяха да са част от тълпата протестиращи.

Неуспорим е фактът, че това, което се изисква от медиите по време на криза, бе изпълнено. Тяхната основна мисия е да информират обществото за случващото се в страната и чужбина. Те трябва да бъдат посредник между събитието и аудиторията и тази мисия бе изпълнена. Нямаше новина, която да остана неотразена. Нямаше информация, която да е непредадена. Нямаше емисия новини без пряко включване от Орлов мост или от сградата на Община Варна, нямаше публицистично предаване, в което протестите да не са тема на разговор. Дни наред в предавания от всякакъв характер бяха канени различни гости, които да изкажат мнението си за протестите, своето съгласие или несъгласие.

Сякаш нарочно обаче имаше доста излъчени репортажи, в които българските недоволни граждани бяха представени като банда диваци, излезли от джунгла. Без много думи, само от кадрите, които бяха подбрани в голям брой репортажи от различни градове в България, ясно се усещаше желанието да ни покажат, че протестиращите са хора с не напълно ясна позиция. Сцени на крясъци, сблъсък с полицейски служители, хвърляне на камъни по прозорците на ЕРП-тата и други подобни хулигански постъпки бяха изведени на преден план. Това също трябва да бъде отразено от медиите, но не по начина, по който те го направиха. Те придадоха на тези постъпки по-голямо значение, отколкото на самия протест. Да, работата на медиите е да предадат всичко случващо се по безпристрастен начин, но не бе редно да се фокусират върху вандалските прояви на някои от гражданите. Целта на отразяването на протестите бе хората, които не са взели участие в "уличните вълнения" да разберат точните причини, които са изкарали тези хора на улицата.

Проява на беотговорност от страна на медиите бе отразяването на самозапалванията. Самозапалилите се бяха възвеличавани и дори сравнявани с делото на велики българи като Васил Левски. Та какво героично има в това да посегнеш на живота си? Не е ли то признак на слабост? Медиите предадоха на актовете на самозапалване изключителна важност, извисиха ги, представиха ги като подвиг, като геройство. Може би именно поради невежеството на медиите в това отношение броят на самозапалилите се нарастна до около 10. Не мисля, че тези самоубийствени актове трябваше да са в центъра на събитията и да им се предава такава важност. По този начин у доста хора се изгради представата, че самозапалвайки се жертваш себе си, за да разрешиш проблемите на семейството си.

В желанието си да бъдат обективни и максимално реалистични, медиите показаха кадри, които ужасиха аудиторията. Не беше редно да се показват толкова шокиращи кадри, окървавени лица, парчета от дрехите на самозапалилите се... В крайна сметка работа на медиите е да информират аудиторията, а не да я ужасяват. Да, това е реалността, но за сравнение през 2001 година атентатът над кулите близнаци в Съединените Американски щати даде в пъти повече жерстви. Въпреки това той бе отразен изключително пълно и професионално. От хилядите жертви дори една не се появи в ефира на която и да е медия. Ужасяващите кадри бяха спестени на обществото. Но отразявайки протестите в България, медиите потърсиха жълтинката в цялата ситуация, сензацията... Опитаха се да привлекат вниманието на публиката чрез показване на пошлото и показване на жертвите твърде отблизо. В отразяването на протестите медиите излязоха извън етичната рамка.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Гневът на мравките. Ролята на медиите в ситуацията на криза. Медийни свидетелства. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.