Граждански форми на отстояване на човешките права


Категория на документа: Други


Историческото възникване на международното хуманитарно право предшества и спомага за юридическото закрепване на правата на човека в международни актове. Днес те са взаимосвързани и се счита че международното хуманитарно право е подотрасъл на международното право по правата на човека.Международното хуманитарно право датира от създаването на международния постоянен комитет за оказване помощ на ранените войници и приемането на първите Женевски Конвенции 1964г., които ангажират държавите за полагане грижи за ранените войници, а по-късно и за гражданското население.Идеологията на международното хуманитарно право е че фундаменталните човешки права на медицински грижи, храна, подслон, трябва да бъдат гарантирани дори в екстремни ситуации.В последствие се приемат множество Конвенции.През 1949г. Се приемат цяла група Женевски конвенции - 4бр., с които хуманитарното право разширява своя обхват по отношение защитата на гражданското население.Специален предмет на внимание на хуманитарното право е статута на бежанците.

Това е само върхът на айсберга, тъй като не се изреждат многобройните специални работни групи, специални комитети и специални мерки, доклади, проучвания и изявления, конференции, планове и програми, десетилетия на действия, изследователска дейност и обучение, доброволни и целеви фондове, различна по характер помощ на глобално, регионално и местно равнище, взети мерки, извършени анкетни проучвания и множество процедури, имащи за цел укрепването и защитата на правата на човека. Трябва да се има предвид подробно и работата на специализирани организации като ЮНЕСКО, МОТ и много международни и национални правителствени и неправителствени организации, занимаващи се с проблемите на правата на човека.

В тази сфера преподаването заема не на последно по значение място. Защото правата на човека могат да се отстояват, ако се познават и знаеш как да ги защитаваш. В тази връзка на Международната конференция по правата на човека, проведена в Техеран през 1968г., с цел да се направи преглед на постигнатия напредък след приемането на Всеобщата декларация за правата на човека и да се разработи перспективна програма, се реши да се призоват държавите да осигурят "всички образователни средства", за да се създадат условия за младежта да се развива в дух на уважение към човешкото достойнство и равноправието.

През същата година Общото събрание на ООН взе решение да се обърне с молба към своите членове да приемат, в зависимост от своята образователна система, мерки за въвеждане и поощряване изучаването на принципите, провъзгласени във Всеобщата декларация за правата на човека и в другите декларации. Целта е да се насочва вниманието на младите хора към нарастващата роля на системата на ООН за укрепването на международните отношения и засилването на съвместните усилия за утвърждаването на социалната страведливост, икономическия и социален напредък в света. В последствие подобни призиви бяха отправяни многократно. Например, през 1978г. ЮНЕСКО организира във Виена Международен конгрес по проблемите на преподаването на правата на човека, който постави ново начало, събирайки за пръв път заедно широк кръг от правителствени и неправителствени специалисти в областта на образованието. Подобен конгрес бе проведен в Малта през 1987г., в Банкок през м.октомври 1987г., в Женева през 1988г. Основната идея при провеждането на тези конференции е, че добрата юридическа култура по човешките права ще позволява организирането на по-ефективни граждански форми за отстояването им.

Колкото и важен акт на международно сътрудничество да е Всеобщата декларация за правата на човека, тя няма правна сила. Тя е пожелателна, а не задължителна. Затова е Декларация, а не Международен договор. Затова на 4 ноември 1950г. Съветът на Европа приема Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Тази конвенция има статут на национален закон за европейските държави, които са я ратифицирали. България е ратифицирала Конвенцията през 1992г., което я задължава да приема принципите на върховенството на закона и на ползването от всички лица в нейната юрисдикция на правата на човека и основните свободи.

Европейската конвенция за защита правата на човека не си поставя за задача да защитава целия спектър от права и свободи в основния текст и в протоколите към нея, лимитативно са посочени права и свободи. Краткостта на конвенцията в тази част се компенсира от практиката на европейския съд, който със своята юриспроденция доразвива идеите вложени в основните текстове. Конвенцията предвижда собствен високоефективен механизъм за защита на закрепените в нея права посредством разглеждането на междудържавни и индивидуални жалби от европийския съд по правата на човека.

Всичко това създава една широка основа за организиране на отстояването и защитата на човешките права. Разбира се основната роля в това отношение се пада на институциите, гарантиращи законовия ред. Когато обаче човек не може да намери справедливост за нарушените си права чрез институциите, той го прави чрез различни граждански форми. У нас са рагистрирани над 9000 неправителствени организации, които посъщество са граждански структури за защита на човешките права. Различните форми на гражданска активност са приложими при възникване на значим социален проблем на базата на нарушени основни човешки права. Те могат да обхващат хиляди, а може и само един човек. Различават се по спонтанност, структурираност и свързаност.

Най-съзнателната форма на граждански протест е гражданското неподчинение. Първият, който прави понятието популярно чрез собственото си грожданско неподчинение, е американският мислител от средата на ХІХ век Хенри Дейвид Торо. Джон Ролс го определя като"обществен, ненасилствен, но съзнателно противопоставен на закона политически акт, обикновено извършван с цел да доведе до промяна на закона или на политиката на правителството". То е политически акт, защото отстоява политически значими принципи, основани на представата за справедливост; то е ненасилствен акт, тъй като изразява неподчинение на даден закон в рамките на лоялността към закона като такъв, макар и да стои на границата на тази лоялност. В този смисъл гражданското неподчинение е рационален акт, резултат на съзнателна убеденост на индивида. То е публичен акт, а не скрито послание и се извършва в публичното пространство - за това ролята на медията е ключова за забелязване на самото тражданско неподчинение.

Гражданските протести и инициативи са спонтанни, неструктурирани и бързо се разпадат , ако не се структурират по някакъв начин. При тях личността се разтваря в общостта. Липсва съзнателна насоченост и устойчивост. Спонтаността и силния емоционален заряд са основни отлики на тези граждански форми за отстояване на човешките права. Стачката, една популярна форма на граждански протест, обикновено се свързва с отстояване на определени социални права. Тя може да е спонтанна проява на протест, но ако се организира сериозно, със стачен комитет и с конкретни стъпки за решаване на възникналите проблеми, стачката придобива характеристиките на движение.

Гражданското движение се структурира около решаването на конкретен проблем. То може да обхваща и разнородни групи. Основна характеристика е организираността. Ако един спонтанен граждански протест, например, се организира сериозно, с конкретни искания, се превръща в движение.

Гражданско движение, което главно чрез медиите консолидира привърженици и се институционализира, се превръща в гражданска организация. Тя по-скоро изразява интересите и пристрастията на сравнително сплотена група.

Когато едно движение разгърне една по-обща идеология и надхвърли рамките на конкретния проблем, се превръща в партия. В модерните общества най-разпространените форми на гражданско участие са институционализираните организации, наричани с различни имена - неправителствени, нестопански, граждански , доброволни и др. У нас
най-популярната гражданска организация за защита на правата на човека е Българският Хелзински комитет. Съществуват и организации, отстояващи правото на достъп до информация, за защита на религиозните и етнически права и свободи, за защита на малцинствата, за защита от домашно насилие и др.

Най-масовите форми за защита на социалните права са профсъюзните организации и конкретните професионални и бизнесорганизации. Профсъюзите договарят с големите организации на работодателите условията на труд и заплащане. Ако участва и държавата, тази система на постигане на тристранно съгласие относно социалните права се нарича трипартизъм (участват три страни) и е в основата на съвременния корпоративизъм. Понякога държавата допуска неправителствени организации да формират държавната политика и да участват в държавната власт. Това явление е известно като корпоративизъм. Противоположна на корпоративната власт е плуралистичната, в която няма такъв тип привилегировани организации, а всички доброволни граждански сдружения се опитват да влияят на вземането на политически решения.

Ако сте убедени в правотата на свое искане може да се организирате и да изработите стратегия как точно да действате и с кои хора, групи и т.н. Това може да е училищното настоятелство или ваши приятели от други училища, може да потърсите съдействието на по-големи правозащитни организации. Трябва да обявите исканията си и да предизвикате максимално широк дебат по тях, за да се чуят аргументите на двете страни.

Групата за натиск не се регистрира като организация. Тя обявява публично исканията си, търси съюзници и разработва стратегия за постигане на целите. По същество това е една застъпническа кампания.

Понастоящем развитите демокрации отдават голямо значение на извън съдебните средства за спазване правата на човека, допълващи или съпътстващи скъпата и бавна съдебна процедура, административната и др. действащи форми на защита.Сред тях се откроявя институцията Омбудсман. Основно предназначение на Омбудсмана е да наблюдава административната дейност в държавата и да бъде възпиращ фактор срещу злоупротреба с властта, корупция и произволни накърняващи правата на човека, да помага за възстановяване на накърнените от държавата или нейни представители права на частни лица и да създава атмосфера на зачитане на правата на човека. Изграждането на институцията Омбудсман цели създаването на нов вид гаранция за осъществяване на конституционно закрепените и международно признатите права и свободи на гражданите. Нейното функциониране е напълно съвместимо с традиционно установените механизми: съд, административен контрол, и др. Омбудсманът е една опция в повече допълнителен субсидиарен способ, чието приложно поле е дейността на органите на публичната власт.

Общоприета е формулата за основно предназначение на институцията омбудсман - да гарантира правата и свободите на частно-правните субекти като при тяхното накърняване от действията на публичните власти предлага мерки за преустановяване на нарушението, за възстановяване на причинените щети, както и за създаване на условия за ефикасно и безпрепятствено осъществяване на свободите.В България има закон за Омбудсмана от 2003г. Той урежда правното положение, организацията и дейността на националния Омбудсман.Налице е тенденция за назначаване на регионални омбудсмани, които да подпомагат гражданите във взаимоотношенията им с местната администрация.

Омбудсманът е независим орган подчинява се на Конституцията, законите, международните договори, които са ратифицирани като се ръководи от личната си съвест и морал. Дейността на Омбудсмана е публична.Той се избира от НС за 5г. Може да бъде преизбиран еднократно.Български гражданин с висше образование, който притежава високи морални качества и отговаря на условията за избор на народен представител.

Правомощия - приема и разглежда жалби за нарушение на правата и свободите на гражданите от държавните и общинските органи и техните администрации. Прави проверки по тези жалби, прави предложения и препоръки за възстановяване на нарушените права и свободи, посредничи между административните органи и засегнатите лица за преодоляване на допуснатите нарушения.

Омбудсманът може да действа и по своя инициатива. Той има право на достъп до органите и техните администрации има право да иска и получава от тях информация, а така също да изразява публично мнение и становища.
С цел обикновените хора да имат по-големи възможности за влияние върху процесите на взимане на решения е необходимо децентрализация на различните нива на политическа власт.

В качеството им на екзистенциално присъщи на човека (Жан-Пол Сартър), правата на отделния индивид съществуват във взаимна връзка и обусловеност и функционират в система. Те могат да се изолират и избягват, тъй като упражняването им често е обусловано от едновременното упражняване и на други права. Правата на човека не се ранжират (степенуват), всички те са еднакво значими за човека.Основните права на човека се обособяват в три групи:
¨ граждански и политически права;
¨ икономически, социални и културни права;
¨ лични права и свободи.
Всички тези права формират т. нар. "лист на човешките права", които са предмет на различни по вид инструменти по правата на човека:

Първа група: избирателно право; свобода на сдружаване; право на участие в управлението на държавата; свобода на манифестации; свобода на словото, печата и други средства от масовия печат; право на търсене, разпространение и получаване на информация; право на жалби, отношения и петиции до държавните органи.

Втора група: право на собственост, право на труд, право на здравословни и безопасни условия на труд; право на адекватно възнаграждение; право на стачка, право на социално осигуряване; право на здравно осигуряване; право на образование; право на здравословна и безопасна околна среда; право на закрила на интелектуалната собственост; право на човека да се ползва от общонационалните, общокултурните ценности.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Граждански форми на отстояване на човешките права 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.