Интонация


Категория на документа: Други


Елисавета Сотирова
ИНТОНАЦИЯ

По същество артикулацията е звукова форма на мисловно-комуникативния импулс. А това означава, че тя се осъществява чрез всички прояви на гласа и участва в организирането им като структурни елементи на езика. Най-осезателната, "най-явната" проява в движението на гласа са неговите височинни колебания - височинните съотношения в процеса на движението на основния тон. Затова интонацията най-общо се определя като "характер на реалното произношение", т. е. на артикулацията. Понятието интонация също има латински произход - intono intonui - произнасям гръмогласно. Vox tribuni intonuit - Гласът на трибуна гърми, intonare - озвучавам. Обобщеното възприятие на височинните съотношения в движението на гласа естествено включва и тембровите промени вследствие на промените в честотата на звуковите трептения, както и ритмическите елементи, свързани с промените в интензитета и гръмкостта (по-високият тон се възприема като по-силен), и тяхната периодична повторяемост. Така че интонацията е сложно звуково явление.

Като реално звучене, като реално пространство и време на артикулацията естествено интонацията има езикови функции. Като плод на най-интимните, най-неуловимите емоционални промени, т. е. на вегетативните механизми, като "видим" израз на напрежението във вокално-артикулационните органи, интонацията е средство на паралингвистиката. Рязка граница обаче невинаги може да се постави между лингвистичната и паралингвистичната същност на интонацията.

Според най-разпространеното чисто лингвистично схващане интонацията има две основни функции: структурна (организираща) и комуникативна. В рамките на структурната функция някои лингвисти разграничават граматическа и логическа интонация (съответно на чисто граматическото и логическото определение на изречението), а в комуникативната също се включват два аспекта: императивен (отнасящ се до характера на комуникацията) и експресивен или модално-емоционален.

Структурната функция на интонацията се отнася до фонетичните думи1, синтагмите2, фразите3 и изреченията (един от основните белези на изречението е неговото смислово-интонационно единство).

С други думи, чрез интонационните цялости се осъществява членението на речта на базата на семантико-функционалните връзки между думите (коя дума към коя друга дума се отнася). И, от друга страна, чрез интонацията смислово-комуникативните единици на речта се свързват помежду си, за да изградят по-големи смислово-комуникативни цялости: фонетичните думи се свързват в синтагми, синтагмите във фрази, фразите в изречения, изреченията в тематични откъси, т. е. интонацията изразява единството в мисловно-говорния поток. От гледище на структурната й функция интонацията е смисловата връзка между думите в потока на речта и представлява възходящо или низходящо движение на основния тон между две паузи (прекъсвания на движението) независимо от продължителността и акустическото им възприятие - паузата може да е толкова кратка, че слухово да се възприема само като нов тласък в движението на основния тон, а не като реално прекъсване. Когато синтактическата и логическата структура на изречението съвпадат, граматическата и логическата функция на интонацията са тъждествени. Но по законите на всеки език могат да се построят логически абсурди. Например:

"Земното кълбо е тристранен квадрат". Изговаряйки такова изречение, говорителят, от една страна, свързва граматическите единици (подлог, сказуемо и пр.) и, от друга страна, пак по интонационен път може да подскаже логическата му несъстоятелност и с това да изрази ирония, презрение, възмущение и пр.). в езиците с аналитична структура (където липсват падежи - като в нашия език) някои усложнени семантико-синтактически структури се доизясняват, а двусмислиците се избягват преди всичко по интонационен път. С други думи, структурната функция на интонацията в безпадежните езици като нашия е още по-натоварена.

Модално-експресивната функция на интонацията (самото понятие го подсказва) изразява чувствата, тяхната качествена характеристика и интензивност. Това не бива обаче да се схваща ограничено, само като израз на явен, ярко подчертан емоционален процес. Всъщност става дума за емоционалната основа на мисленето, за отношението на говорителя към обекта на съобщението (това, за което говори), както и за отношението му към този на когото говори (партньора в общуването), независимо дали говорителят го осъзнава или не. Затова се нарича още атитудна интонация (от френската дума attitude - отношение). Макар и дискретно, тази емоционална предпоставка винаги присъства в нормалния словесно-комуникативен процес, тя изразява човешкото самосъзнание по отношение на средата. А в изкуството на художественото слово трябва да бъде още по-определена и осезателна.

Естествено тези функции на интонацията не се проявяват отделно в своя чист вид, а се наслагват и обобщават, така че една от тях (съобразно ситуацията) доминира в цялостния интонационен период и насочва декодирането на информацията. За съжаление обаче в съвременната ни говорна практика основната структурообразуваща функция на интонацията не само се пренебрегва, а направо се руши. В българското начално и средно образование тази функция практически се усвоява откъснато от комуникативната ситуация и контекста - сама за себе си, при това твърде схематично - в рамките на основните (най-елементарни) типове изявително, императивно и въпросително изречение. Придобити в ранна възраст, тези "лоши училищни" навици се оказват твърде упорити и при първа среща с по-сложен художествен текст автоматично се проявяват, притъпявайки (макар и временно) усета към "живата интонация", към реалното интонационно разнообразие.

Ако артикулацията представлява контура на словесните образи, то интонацията - това са техните бои, цветове, пространството и обемът на образите. Тя изразява необходимостта да се свържат обективните комуникативни стойности на интонационното движение, заложени в езиковите системи с реалния мисловно-емоционален процес и неговите индивидуални психофизиологически особености. Тази връзка е автоматична на равнището на индивидуалния опит или по-точно на равнището на мисловно-емоционалния капацитет на говорителя и неговия езиков опит. От изпълнителска гледна точка това означава, че този автоматизъм е непълен и лесно се нарушава, когато езиковият усет е по-ограничен от обсега на мисловно-емоционалните импулси или когато и езиковият усет, и мисловно-емоционалният опит (като цяло) са под равнището на условията на текста. Когато ориентира всяко изречение, всяка фраза към контекста, задачата на откъса, образа и т. н., изпълнителят естествено ги произнася от различно интонационно ниво - в перспективата на цялостното словесно-мисловно и оттам интонационно движение. Когато ги произнася "изолирано", винаги има тенденция да започва от един и същ (основния) тон и да свършва на един и същ тон.

Да вземем например началото на "Индже" на Йовков (или откъс от който и да е друг разказ): "Като мътен порой се спуснаха кърджалиите от Бакаджиците надолу в полето. Напред беше Индже с дружината си, а след него с диви викове и пламнала стръв на вълци наваляха без ред на луди коне кърджалиите на Сиври билюкбаши, на Едерханоглу, на Дели Кадир и други главатари. Рядко се беше виждало такова страшно сборище анадолски турци, зебеци, кюрди, даалии и капсъзи. Хора, събрани от кол и въже, грозни, страшни, някои облечени само в дрипи, тъй че месата им се виждаха..."

За да превърнем този откъс (предварително обмислен и структуриран от автора) в жив, "действителен" разказ, т. е. да внушим на слушателя, че разказът се ражда в момента и всеки израз, всяка дума в него е плод на реална мисловно-комуникативна необходимост, всяко отделно изречение трябва да се произнесе предвид предидущите като брънка от цялостния поток на разказа. Практически от гледище на интонацията това се отнася главно до две неща. От една страна, например обектът (подлогът) в някои изречения няма да бъде представен за пръв път ("кърджалиите" и "други главатари" във второто сложно изречение) и напрежението в интонацията ще бъде по-малко, а за сметка на това ще се сгъсти в други части, които въвеждат нова информация, непозната в рамките на конкретния разказ или емоционално акцентирана информация (например: "с диви викове и пламнала стръв на вълци"), или думи, носещи информация, от която мисълта ще се рои по-нататък в хода на разказа (например "такова страшно сборище..." в следващото изречение). От друга страна, не само еднаквите части в изречението се обединяват интонационно (например: "сборище анадолски турци, забези, кюрди, даалии и капсъзи"). Интонацията на лексикалните средства (думите), които изразяват сходна информация, трябва да започва приблизително на еднакво ниво (да се обедини най-малкото темброво), независимо дали се явяват в едно или в две последователни изречения. Както и интонационното ниво, от което започва новото изречение, трябва да се свърже с последните "интонеми" на предишното, т. е. пак да се обедини темброво. Иначе потокът на мисълта твърде осезателно се прекъсва и независимо от краткостта на паузата между двете изречения ще се възприеме като "нов ред", нова мисъл, нов откъс, това тема.

По самата си природа (предвид влиянието на височинните промени върху силата, гръмкостта и тембъра) акустически и функционално интонацията е най-тясно свързана с акцентно-ритмическата система на езика, с различните видове ударения и тяхната периодична повторяемост, която създава ритмическо усещане. (Фактически движението на тона в рамките на интонационния период представлява звукова вълна с различна дължина, заобленост и връх - ударение.) При цялото си разнообразие формата на отделната интонационна вълна или отделни нейни съставки неминуемо се повтарят, тъй като зависят от пулсациите в мисловно-говорния процес, от неговия обективен и субективен капацитет, както и от ограничения брой на езиково-говорните елементи.

Акцентно-ритмическата система на езика обхваща всички видове езикови ударения и тяхната повторяемост. Строго погледнато, само фразовите и логическите ударения (ударенията, свързани с членението на речта) се отнасят непосредствено към интонацията. Но, от друга страна, фразовите ударения най-често представляват допълнително активизирани словни ударения, а интонацията и още повече мелодическото възприятие на речта, обобщават всички звукови прояви. Така че от изпълнителска гледна точка изолирането на фразовите и логическите от словните ударения би било нецелесъобразно.

Ударението (акцентът) е артикулационен белег, който изразява нуждата от структурно ядро, от звуков, акустически център, около който се изгражда формата на отделните говорни единици. Словното ударение е акустическо ядро на думата. Фразовото и логическото ударение са респективно ядрото на семантико-синтактическата (граматическата) и логико-комуникативната структура, които невинаги съвпадат. Популярното третиране на фразовото и логическото ударение като абсолютно тъждествени и от лингвистична гледна точка вече се счита за неправилно. От акустическа гледна точка ударението представлява промяна в количеството и качеството на слуховото възприятие на определена говорна единица по отношение на останалите еднородни говорни единици (срички, думи, фрази) в говорния период. От психофизиологическа гледна точка ударението е промяна в стимулирането на артикулационните органи (в енергията и насочването на енергията).

Словното ударение в частност представлява възбуждане на по-активна артикулация на дадена енграма (сричка). Съответно на навиците, свойствени за артикулационната база на езика, повишената активност може да се прояви по различен начин - чрез повишаване на интензитета (силата) или на височината на тона. В първия случай първично се увеличава натискът на издишната струя; във втория случай първично се възбужда по-голяма честота в трептенето на гласните връзки. Двата механизма са обаче органично свързани - по-големият натиск на въздушната струя естествено предизвиква по-бързо трептене на гласните връзки, а честота на тяхното трептене от своя страна регулира натиска, при това и двете са свързани с времетраенето, с дължината на произвежданите звукови вълни (между сила, гръмкост, височина и дължина на звука има физическа закономерност). Така че словното ударение фактически се осъществява чрез симултанна (едновременна) промяна във всички количествени показатели на тона, както и в промяната на качествената му характеристика - в тембъра. Промяната в една от тези прояви може да бъде по-осезателна, да преобладава в слуховото възприятие. Българското словно ударение се приема за силово (динамично), защото в акустичното му възприятие преобладава гръмкостта, силовото усещане, а минималната промяна във времетраенето (дължината), необходима за възприемане на височинната и тембровата промяна, няма смислоразличителна стойност, не променя думата. (Дали малко ще удължа ударената сричка, респективно гласната в думата "мамо", "светлина", "къща" или в която и да е друга дума, това няма да промени предметното й съдържание, смисъла, семантиката на думата.) Независимо обаче, че силовият компонент преобладава, конкретното съотношение на всички звукови показатели, които изграждат ударението, се мени. Тази промяна има психологическа стойност, която характеризира говорителя и ситуацията особено в комбинация с други изразни елементи.

Както словното ударение организира звуковата форма на думата, така и фразовото ударение организира интонационната цялост, нейния акустически релеф. За разлика от словното ударение обаче, което е задължителен белег на думата (без него тя губи формата си и се разпада или в най-добрия случай се "скандира", а то пак е проява на разпадане), интонационният период невинаги има ударение (макар и някои лингвисти да определят фразата като интонационно-смислова единица с едно ударение). Това означава, че графическият израз на интонационния период невинаги има връх и практически може да бъде част от по-голяма интонационна крива. Например:

"Зова смъртта - на този свят съм сит" (Шекспир - 66-и сонет) - мога да произнеса първата фраза по няколко начина: "Зова смъртта" или "Зова смъртта", но така също и "Зова смъртта" с равни словни ударения, за да подчертая единството, целостта на темата (аналогично на произнасянето на заглавие), за да подчертая изходната позиция на мисълта, от която тя ще се развива по-нататък в рамките на целия сонет.

Втората съществена особеност на фразовото ударение и преди всичко на логическото ударение по отношение на словното ударение се отнася до самите средства, с които се осъществява. В българското словно ударение винаги преобладава повишената сила на тона и тембровата чистота на гласната. Докато в една интонационна цялост може да се възприеме като ударение и най-тихо, най-ниско, най-бавно произнесената дума, т. е. думата, която се намира най-ниско в обратно изпъкналия релеф на интонационната крива. Или, с други думи, ударението се изразява в рязкото акустическо отделяне на някои думи, независимо дали то се осъществява с увеличаване или намаляване на интензитета на тона, с низходящо или възходящо височинно движение, с увеличаване или намаляване на времетраенето (на дължината на звуковата вълна). Това създава големи възможности за акустическо разнообразие, за изграждането на богат и съдържателен звуков релеф при произнасяне на текста. Неопитният изпълнител обаче допуска обикновено няколко основни грешки. Злоупотребата с количеството на логическите ударения е универсална слабост, която възниква при неясноти в анализа и задачите (в една фраза може да има само едно логическо ударение и различни "тежести" и "наблягания" по пътя към него, както се изразяваше проф. Георги Стаматов), но това увлечение допълнително се свързва и с някои особености на езика. Поради преобладаващото силово усещане в българското словно ударение при недостатъчен опит и главно при ограничена слухова впечатлителност изпълнителят има измамното чувство, че ударенията (словни, фразови, логически) са "удар" в буквалния смисъл на думата - колкото по-силен и внезапен, толкова по-точен. И забравят, че дори словните ударения се осъществяват с постепенно нарастване и отслабване на артикулационната енергия, че енергията се разпространява с определена скорост и стимулира артикулационните мускули в границите на определено време. От друга страна, неовладяното напрежение и неумението да се обхване текстът и да се организира произношението му като взаимоотношения между езикови образи, а не между отделни думи, го кара да се преосигури, т. е. допълнително да повиши височината и да удължи времетраенето на ударената дума. С други думи, различните средства на ударението не се използват компесаторно, а с еднакво повишена интензивност. Ако нарушават нормалните езиково-говорни навици на българина, ударенията стават прекалено тежки, натъртени, преднамерени, фалшиви, защото такова нарушение може да се оправдае само в изключителни случаи, при емоционално-комуникативна кулминация, стресов момент и пр. Аналогичен "силов ефект" се получава и когато прилежният изпълнител "интонира" предварително набелязаните "най-важни" (ударени) думи, без да ги постига обаче предвид естественото развитие на мисълта и общуването, като връх на една цялостна интонационна вълна, т. е. на мисловно-комуникативния импулс. Когато ударението не възниква в резултат на естественото развитие на интонацията, то "не може да се премери" и обикновено се преувеличава, така че губи самото си смислово оправдание или най-малкото го видоизменя. Натрупването на прекалено силови ударения е неестествено, както е неестествено и прекаленото, нетипичното за нашия език "къдрене" на интонационната вълна (артикулиране на словните ударения с преобладаващи височинни промени в движението на тона).

Паузите (прекъсването на интонационното движение) са средства за учленяване на интонационната цялост. Чрез тях интонацията придобива определена "завършена" форма. Затова интонацията се дефинира и като движение на тона между две паузи. Отразявайки пулсациите в мисловно-говорния процес (в крайна сметка на жизнените процеси в целия човешки организъм), паузите изпълняват редица функции - това е физиологически необходимото време за поемане на съответно количество въздух, за импулсиране и организиране на артикулационната енергия, за мускулна релаксация и т. н. Като елемент на интонацията паузите преди всичко осигуряват необходимото време за декодиране на интонационното движение, за насочване и пренасочване на декодирането. Това, разбира се, не означава, че има някакво строго разделение между дихателните и интонационните паузи, напротив, те само изразяват различни аспекти на единния мисловно-говорен процес. Това подсказва, че основните функции на паузата като елемент на интонацията се определят от функциите на самата интонация и могат да се обозначат като структурни и модално-емоционални (експресивни). С други думи, паузата няма съдържание сама по себе си и за себе си независимо от интонацията, а само чрез нея. Когато на театрален жаргон се каже, че "паузата е запълнена", "съдържателна", "емоционално наситена" и т. н., това всъщност означава, че мисловно или емоционално-комуникативният процес продължава, а е прекъснат само говорният поток. Този механизъм може най-лесно да се разбере чрез дишането. Характерът (преди всичко ритъмът и обемът) на вдишването и издишването следва мисловно-емоционално-комуникативния процес и по вегетативен път до голяма степен се определя от него. Ако процесът продължава въпреки прекъсването на речевия поток (човек мисли и чувства, без за говори непрекъснато), дишането продължава да следи неговото развитие и "паузата живее", колкото и да е продължителна. Ако заедно с прекъсването на говорния поток дишането на изпълнителя се доближи до състояние на покой, значи мисловно-емоционално-комуникативния процес се е изчерпал или е прекъснат. Това индуктивно се възприема от слушателя - "паузата е мъртва". Вероятно тази изключителна роля на дишането дълго е карала старите гърци да вярват, че диафрагмата е орган на мисълта (не мозъкът), така че дори в грешката им има нещо много рационално. От друга страна, паузата е времето, в което се задържа интонационното възприятие чрез задържане на нивото на вниманието на самия изпълнител, при което въздействието им допълнително се активизира. Или мъките на роенето на мисълта, на подготовката на съобщението за изказване, мъките на "търсенето на думи" в определена емоционална ситуация се споделят с партньора (или слушателя) пак чрез промяна в характера и концентрацията на вниманието и т. н. Нивото на вниманието, напрежението, тонуса на изпълнителя по време на паузата влияе на нивото (най-малкото на тембъра), от което започва следващата интонационна цялост. Практически това значи, че съдържанието на паузата се възприема главно чрез последните интонеми, които я предхождат и първите след нея. Когато паузата е прекъсване на мисловно-комуникативния процес, тя губи своята мисловно-комуникативна функция, своето съдържание и престава да бъде реален елемент на интонацията, откъсва се от нея и изразява друга страна на човешкото поведение. Понякога разликата между съдържателната пауза и "физиологическата почивка" е много трудно да се осъзнае от младия изпълнител, особено при текст с привидно по-равна, "по-спокойна" повествователна или "ежедневно-битова" структура, която крие обаче дълбоки психологически пластове, скрити подмоли и рифове на равнището на подтекста.

Съобразно мисловно-комуникативната натовареност на словото всички прояви и съотношения в движението на говорния глас (интонационни, ритмически, динамични, темброви) изграждат повече или по-малко сложен звуков релеф, който се възприема обобщено.

Общото акустическо възприятие на този "релеф" създава и известно "музикално" (по-точно субмузикално), т. е. естетическо усещане - мелодиката на езика по аналогия с музиката. От гръцкото melos, ode, melodie - песен, "изразителен напев", способен да предаде най-различни образи и състояния чрез въплъщаването им с интонационни, ритмически, динамически и темброви средства.

Като акустическо възприятие и езиковата мелодика има комплексен характер - съдържанието й се осъществява чрез съотношенията на всички прояви в движението на тона: височина, сила и гръмкост, тембър, времетраене и бързина на промените (ритъм и темпо). Не всички звукови прояви обаче имат определена лингвистична стойност. Затова някои лингвисти сливат понятията интонация и мелодика и ги употребяват като тъждествен лингвистичен термин. Повечето лингвисти опростено обозначават височинните съотношения с понятието мелодия, а комплексната фонетична проява в движението на тона - с термина интонация, с цел да ги разграничат напълно от музикалните понятия, които съдържат "излишен" за лингвистиката естетически елемент. Очевидно от естетическа гледна точка тези спорове са несъстоятелни и имат значение само като необходимо терминологично уточняване. Във всеки случай нуждите на съвременната приложна лингвистика все повече разширяват обхвата на лингвистичните категории, така че схващането на интонацията като височинна модулация, а на мелодията като комплексно естетическо възприятие на фонетичното движение, все повече се налага.

Както в музиката, така и в говора преобладаващият акустически компонент на мелодиката е височинното движение на тона, интонацията и нейният връх, нейната кулминация - фразовото или логическото ударение, т. е. интонационно-ритмическата форма или "мелодическите контури" на съобщението (изречението).

Поначало мелодиката на даден език (типичните мелодически контури на различните видове съобщения) е един от най-трудните, най-късно и относително най-малко изследвани проблеми в езикознанието. Преди всичко защото мелодиката зависи от паралингвистични фактори и се проявява в практически неограниченото разнообразие на комуникативните ситуации и индивидуалните особености на мисловно-говорния процес. Езиковата мелодика е осезаема реалност, макар и на равнището на различно развит езиков усет (това е например първото ни акустическо възприятие на чуждия език). От изпълнителско гледище усвояването на езиковата мелодика - изострянето на нормалните мелодически рефлекси, трябва да се разглежда именно на нивото на усет. Независимо от това обаче някои най-общи "теоретични" познания се оказват необходими - поне могат да подпомогнат практическите методи и начини за провокиране и възпитание на мелодическия усет. Особено като се има предвид настоящата езикова атмосфера, понижената езиково-говорна култура, която ни облъчва отвсякъде. За мелодически усет не може и да става дума, ако не е налице правилното произношение на всеки български звук съобразно възможните фонетични условия, в които се явява в потока на речта. Типичните за отделния език мелодически контури изразяват проявата на универсалните интонационно-ритмически механизми чрез конкретната артикулационна база, чрез задължителните условия и съответните навици при учленяването на звуковете и ударенията в даден език. Или по-точно по какъв начин произношението на думите влияе върху конкретната форма на възходящото и низходящото интонационно движение.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Интонация 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.