История на краеведската работа в България


Категория на документа: Други


Учебна дисциплина - Библиотечно-библиографско краезнание

Реферат на тема:

ИСТОРИЯ НА КРАЕВЕДСКАТА РАБОТА В БЪЛГАРИЯ

История на краеведската работа в България

Началото и първите стъпки на българското краезнание започват още през епохата на Възраждането-най-българското време, когато и интелигенция, и народ обръщат настойчиво взор към род и родна земя, към славно минало и героични предци. През условията на мъчителното турско робство се формира българската нация и краеведските проучвания се развиват в две посоки:проекцията в миналото и поглед в новото, с представяне на онова, което възрожденските дейци създават за народа си в областта на образованието, църковните борби, културата и изкуството.

По това време се изграждат и теоретико-методическите основи на българското краезнание чрез изготвяне на материали с интруктивно-методически характер и образци на краеведски изследвания, които са дело на видни възрожденски дейци. Така се създава една добра база за работа на краеведите в първите години след Освобождението, когато дейността им се разширява. Появяват се и първите документи, които имат задължителен характер за определени държавни институции и специалисти-окръжни и закони. Факт е и отраслово-тематичното обогатяване на краеведските изследвания.

Като се върнем много назад във времето ще открием, че идеята за обособяване на българите като самостоятелен народ е развита за първи път от Паисий Хилендарски през 1762 г. в "История славянобългарская". Това е и първата летопис за българския народ, който дотогава няма събрана на едно място славна история за своите подвизи и за деянията на своите царе и светци. Затова чрез "История славянобългарская" Паисий Хилендарски се откроява като пръв будител на българското национално самосъзнание, а със своето писмено дело поставя основите на краезнанието в България. Велика е и духовната работа на украинския историк и славяновед Юрий Иванович Венелин (псевдоним на Георги Хуца 1802-1839 г.), който се смята за създател на българското краезнание

Първото краеведско описание на част от българските земи е направено от пловдивския свещеник Константин, напечатано на гръцки език през 1819 г. във Виена. В него се описват всички градове и по-големи села-общо около 50 селища, които влизат в епархията.

През 1861 г. Любен Каравелов пише, че "Венелин е първият, който започнал да се занимава с историята и словесността на българите", че е "открил, както казвали тогава, съществуванието на неизвестния български народ, един от славянските народи, забравен от света, но имащ своя история, богата на събития, книжнина, жив език..."

Друг чуждестранен историк, който пише за българите е сръбският филолог, етнограф и фолклорист Вук Караджич, който публикува 27 български народни песни, 273 български думи, превод на български на два откъса от Евангелието и кратки сведения за тогавашния български народ.

Ю. И. Венелин обаче пръв пише за българите не между другото, по повод други славистични въпроси. Той е дълбоко свързан, творчески и емоционално с миналото на българския народ и с грижата за състоянието му през първите десетилетия на XIX век, посвещава му не един от своите трудове и така въвежда трайно българската проблематика в европейската научна и обществено-политическа мисъл.

Научните му интереси датират от 1821 г., когато в Кишинев за пръв път се запознава с български преселници в Бесарабия. От тях той събира първите сведения за езика на страната им и издава книгата си "Старите и сегашните българи в тяхното политическо, народописно, историческо и религиозно отношения съм русите" (1929).

В предговора на това съчинение, което е изключително явление за българското Възраждане, авторът изяснява, че описвайки североизточните славянски народи, се спира най-напред на българите, защото този народ още съществува, за него има запазени вести и като се изучат връзките му с неговите съседи, може да се изясни произходът на русите и тяхната родствена връзка с българите.

Венелин подчертава, че книгата му всъщност не е история, а историческа критика, в която се решават споровете на европейските учени за българите. Подобно на Паисий той "осъвременява" миналото и чрез идеализация на българската история иска да събуди родолюбивите чувства на "днешните" българи са славяни, от един род с русите, поляците, чехите, хърватите, словенците, сърбите.

Украинският историк стига до убеждението, че да се напише една пълна, точна и изчерпателна политическа и културна история за българите, са необходими проучвания в родните им земи. За тази цел през 1930 г. той предприема пътуване за България, командирован от Руската академия на науките, за да търси български писмени паметници и фолклорни творби. Венелин успява да посети Варна, Каварна, Силистра и други селища, където събира около 50 народни песни и историко-етнографски материали.

Знаменателни са двете писма, които славяноведът изпраща на известния габровски просветен деец Васил Априлов, които са от 27 септември и от 9 октомври 1937 г., а той от своя страна препраща писма до видни български възрожденци и просветители. Тези две писма от Венелин до Априлов се считат за началото на българското краезнание и представляват първата програма за етнографски проучвания. В тях са посочени български селища и региони: В. Търново, Горна Оряховица, Преслав и други, които трябва да бъдат проучени и така се поставя началото на българската организирана събирателска работа.

Дейността на Венелин има романтична основа. Идеализацията на миналото, на народното творчество, сравняването на българските народни песни с произведенията на Омир "Илиада" и "Одисея",

целели да повдигнат духа, самочувствието на българите и особено на българската интелигенция. Идеите му събуждат патриотизма на българския народ и подтикват много български учители към събирателска дейност.

Самият Априлов, след като прочел Венелиновата книга през 1831 г., остава поразен. Тя завършва процеса на второто му рождение като българин, изпълва го с национално самочувствие и най-важното-"подтиква го към работа". Така узрява идеята му за българско училище. През 1832 г. той започва подготовката му, а през януари 1835 г. отваря врати Габровското училище- първото новобългарско светско училище с национално значение. По този начин Априлов става идеолог и строител на новобългарското образование, подготвило плеяда възрожденци, дейци на българската просвета и борци за българската духовна и политическа независимост.

За Юрий Венелин с възторг пишат и говорят Неофит Рилски, Йордан Хаджиконстантинов Джинот, Иван Селимински, Петко Славейков, Константин Фотинов, Добри Войников, Райко Жинзифов, Васил Друмове и много други. С несръчни, но дълбоко искрени стихове Георги Пешаков се опитва да изрази в ода през 1838 г. пиетета на българите към Венелин, заслужил толкова много нашето "преновление" и народното "ридание" над гроба на "нашата звезда", нашия "премудрий брат".

Този голям славяновед оставя като книжовно наследство : "Влахо-български и дако-славянски грамоти", "Граматика на днешното българско наречие", "За зараждането на новата българска литература" "Критически изследвания за историята на българите", което е на руски език, продължение на "Старите и сегашните българи".

Но безспорно са големи заслугите на Юрий Венелин за създаването на българското краезнание, с което се подпомага не само опознаването на българския народ от самия себе си, но и неговото духовно пробуждане и народностно опознаване.

Новите търсения през 50-те години на XIX век тласкат към трайни народоведски интереси не само велики българи като Васил Априлов, но и Неофит Рилски, Иван Богоров, Петко Р. Славейков, Георги С. Раковски, Любен Каравелов и др.

Началото на българското краезнание свързваме с високопоставения книжовник и първи учител в Габровското училище Неофит Рилски (1793-1881), който записва народни песни и събира информация за историята на българския народ, като изпраща своите материали на Априлов за Юрий Венелин. През 1853 г. Неофит Рилски съставя първата географска книга "Краткое землеописание за обучение на българското младенчество".

С краеведски проучвания се занимава и Георги Фотинов ( 1790-1858), който е автор на отпечатаната през 1828 г. в Смирна книга "Общое землеописание на сичката земя". В нея той добре описва родния си град Самоков и обстойно се спира на Сопот.

Друг виден възрожденец Сава Илиевич издава учебник по география, в които описва почти на всяка страница Панагюрище през 1843 г., а събирачът и пръв издател на български народни песни Иван Богоров (1818- 1847) обнародва през 1842 г. първата сбирка "Български народни песни и пословици". Той издава първия български вестник "Български орел" и написва книгата "Няколко дена на разходка по българските места"(1868)



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
История на краеведската работа в България 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.