Комуникативни умения


Категория на документа: Други




Университет ,,Проф. д-р Асен Златаров'' - Бургас

Факултет по обществени науки

Курсова работа по Комуникативни умения

Тема: Парадоксална комуникация

Изготвил: Проверил:

ст.ас. С. Димитров
СП - Фак. № 212 III курс

Бургас 2013

Дефиниция

Парадоксът може да се дефинира като противоречие, което следва коректна дедукцуя от логически предпоставки. Тази дефиниция ни позволява да изключим незабавно всички онези форми на ''фалшиви'' парадокси, които се основават на скрита грешка в разсъжденията или някакъв пропуск, преднамерено вграден в аргументацията. Същевременно обаче още на този етап определението се замъглява, защото делението на парадоксите на реални и фалшиви е относително. Съвсем не е невероятно днешните логични предпоставки да се превърнат в утрешни грешки или пропуски.

Трите типа парадокси

''Антиномия'' понякога се използва като синоним на ''парадокс'', но повечето автори предпочитат да ограничат нейната употреба до парадоксите, възникващи във формализираните системи като логика и математика. Според Куин (1962,pp. 85) антиномията ''създава вътрешно противоречие чрез приети начини на разсъждение''. Щегмюлер (1957, p.24) e по-конкретен и дефинира антиномията като твърдение, което е едновременно противоречиво и доказуемо. Следователно, ако имаме твърдение Sj и второ твърдение, което е отрицание на първото, -Sj (което означава не Sj, или ,,Sj е невярно''), двете могат да се комбинират в трето твърдение Sk, при което Sk = Sj + -Sj. Така получаваме формално противоречие, защото нищо не може да е едновременно себе си и не себе си, т.н. едновременно вярно и невярно. Щегмюлер обаче продължава: ако може да се покаже чрез дедукция, че както Sj, така и неговото отрицание -Sj са доказуеми, тогава и Sk е доказуемо и сме изправени пред антиномия. Следователно всяка антиномия е логическо противоречие, макар че не всяко логическо противоречие е антиномия.

Съществува и втори клас парадокси, които се различават от антиномиите само в един съществен аспект: те не се появяват в логически или математически системи и следователно не се базират на термини като формален клас и брой, а по-скоро възникват от някои скрити непоследователности в нивовата структура на мисленето и езика. Втората група често се нарича семантични антиномии или парадоксални дефиниции.

Има трета група парадокси, която е най-малко изследвана. Ще наречем тази група прагматични парадокси и по-късно ще видим, че те могат да се разделят на парадоксални предписания и парадоксални предвиждания.

В обобщение: съществуват три типа парадоксти: (1) логико-математически парадокси (антиномии); (2) парадоксална дефиниция (семантични антиномии); (3) прагматични парадокси (парадоксални предписания и парадоксални предвиждания).

Логико-математически парадокси

Най-прочутия парадокс от тази група е за ,,класа на всички класове, които не са членове на себе си''. Той се основава на следните предпоставки. Класът е целокупността от всички обекти, имащи определено свойство. Така всички котки - минали, настоящи и бъдещи - съставляват класа на котките. След като сме установили този клас, останалата част от всички други обекти във Вселената могат да се разглеждат като класа на не-котките, защото всички тези обекти имат едно определено общо свойство: те не са котки. Всяко твърдение, че даден обект принадлежи и на двата класа, ще е просто противоречие, защото нищо не може да бъде котка и не-котка едновременно. Тук не е станало нищо необикновено: появата на това противоречие просто доказва, че е бил нарушен основен закон на логиката, но самата логика не страда от това.

Лесно виждаме, че класовете могат или да са членове на себе си, или да не са.

Трябва да обединим всички класове, които са членове на себе си в един клас, който ще наречем М, а всички класове, които не са членове на себе си - в клас N. Ако сега изследваме дали клас N е или не е член на себе си, се натъкваме директно на прочутия парадокс на Ръсел. Да не забравяме, че разделението на Вселената на класове на членуване в себе си и на нечленуване е изчерпателно: по определение не може да има никакви изключения. Следователно това деление трябва да е приложимо в еднаква степен за самите класове М и N. Следователно, ако клас N е член на себе си, не е член на себе си, защото N е класът на класовете, които не са членове на себе си. От друга страна, ако N не е член на себе си, тогава удовлетворява условието за членство в себе си: той е член на себе си точно защото не е член на себе си, тъй като нечленството е съществената разграничаваща характеристика на всички класове, изграждащи N. Това вече не е просто противоречие, а истински антиномия, защото парадоксалния резултат се основава на строга логическа дедукция, а не на нарушаване на законите на логиката. Освен ако няма никаква скрита заблуда в цялата идея за класа и членството, е неизбежно логическото заключение, че клас N е член на себе си само и единствено ако не е член на себе си, и обратно.

Фактът е, че тук наистина е включен погрешен извод. Това става ясно благодарение на Ръсел и въвеждането на неговата теория за логическите типове. Тази теория постулира фундаменталния принцип, че както се изразява Ръсел(1910-1913) - всичко, което включва целия сбор от неща, не бива да е част от сбора. С други думи, парадоксът на Ръсел се дължи на объркване на логическите типове, или нива. Класът е по-висок тип в сравнение с членовете си. Следователно да кажем, че класът на всички понятия сам по себе си е понятие, не е невярно, но е безсмислено. Това разграничение е важно, защото, ако твърдението беше просто невярно, тогава отрицанието му трябваше да е вярно, което не е така.

Парадоксални дефиниции

Сега можем да преминем от логическите към семантичните парадокси (парадоксалните дефиниции или семантичните антиномии).

Може би най-прочутите от всички семантични антиномии е тази за човека, който казва за себе си: ,,Аз лъжа''. Следвайки това твърдение до логическото му заключение, откриваме, че то е вярно само ако не е вярно; с други думи, човекът лъже само ако казва истината и, обратното, казва истината само ако лъже. Доколкото знаем, отново Бертранд Ръсел пръв стига до решението. В последния параграф на въведението му към Tractatus Logico-Philosophicus (,,,Логико-философски трактат'') на Витгенщайн, почти между другото, той издига идеята, че ,,всеки език има както казва г-н Витгенщайн - структура, за която в езика не може да се каже нищо, но може да има друг език, занимаващ се със структурата на първия език и имащ нова структура, и тази йерархия от езици не може да има граница''(Russell, 1951, p. 23). Идеята е разработена предимно от Карнап и от Тарски в това, което днес е известно като теория за нивата на езика. По аналогия с теорията за логическите типове, тази теория предпазва от объркване на равнищата. Тя постулира, че на най-ниското равнище на езика се правят твърдения за обекти. В момента, в който искаме да кажем нещо за езика, обаче, трябва да използваме метаезик и метаметаезик, ако искаме да говорим за този метаезик, и т.н. в теоретично безкраен регрес.

Прагматични парадокси

Парадоксални предписания




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Комуникативни умения 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.