Комуникативни умения


Категория на документа: Други


Има една леко различна версия за парадоксът на бръснаря. Тя е използвана от Райхенбах (Reichenbach, 1947) и в нея - без някаква конкретна причина- бръснарят е войник, на когото капитанът нарежда да обръсне всички войници, от ротата, които не се бръснат сами, но не и останалите. Райхенбах достига до единственото логическо заключение: ,,Няма такова нещо като бръснар на ротата в дефинирания смисъл.''

Това ни осигурява пример на par excellence (от френски - особено, преди всичко. Б. пр.) прагматичен парадокс. Съществени съставки на това възможно събитие са следните:
(1) Силно взаимнодопълващо се взаимоотношение (офицер и подчинен).
(2) В рамката на това взаимоотношение се дава предписание, което изисква подчинение, но човек трябва да не се подчини, за да се подчини (заповедта дефинира войника като самобръснещ се само и единствено ако той не бръсне себе си, и обратното).
(3) Човекът, заемащ по-долната позиция в това взаимоотношение, неспособен да излезе от рамката и по този начин да разреши парадокса, като го коментира, т.н. метакомуникира за него (това би се равнявало на ,,неподчинение'').

Примери на прагматични парадокси

Пример 1: Синтактично и семантично правилно е да се напише Чикаго е гъсто населен град, но ще е неправилно да се каже Чикаго е трисричков, защото в този случай трябва да се използват кавички: ,,Чикаго'' е трисричков. Разликата в тези две употреби на думата е, че в първото твърдение тя се отнася до обекта (град), докато във второто същата дума се отнася до име (което е дума) и следователно до себе си. Двете употреби на думата ,,Чикаго'' следователно са от различен логически тип (първото твърдение е на езика на обектите, второто е на метаезик) и кавичките служат като маркери на логическия тип (срв. Nagel, 1958, pp. 30-31 и следващите).

Пример 2: Парадоксалните дефиниции на себе си от типа на Лъжеца са много чести. Тяхното прагматично значение е по-очевидно, ако имаме предвид, че тези твърдения не само предават логическо безсмислено съдържание, но дефинират взаимоотношението на човека с другия. Следователно, когато се представят в човешкото взаимодействие, няма особено значение това, че съдържанието е безсмислено, а че отношенческият (заповедта) аспект не може нито да се избегне, нито ясно да се разбере. Следната вариация на този проблем е взета случайно от проведено наскоро интервю:

Интервюиращ: Какви според вас, г-н Х., са проблемите във вашето семейство?

Г-н Х.: Моят принос към нашия проблем е, че аз съм лъжец по навик... много хора ще използват израза ...ъъъ... ох, невярност или преувеличение, или хвърляне на прах в очите, много неща, но всъщност това си е лъгане...

Пример 3: Идеологиите са особено податливи на заплитане в дилеми от парадокси, особено ако метафизиката им съдържа антиметафизика. Мислите на Рубашов - героя в Darkness at Noon (,,Мрак по пладне'') на Кьостлер (Koestler, 1941, p. 257) - са парадигмални в тази връзка:

Партията отрече свободната воля на индивида... и в същото време настояваше за доброволната му саможертва. Тя отрече способността му да избира между две алтернативи... и същевременно настояваше той винаги да избира правилната. Отрече способността му да разграничава между добро и зло... и същевременно обвинително говореше за вина и предателство. Индивидът стоеше под знака за икономическа предопределеност, колелце в часовника, който е бил навит за вечността и не би могъл да се спре или да му се повлияе, а Партията изискваше колелцето да се върти срещу часовника и да промени курса си. Някъде имаше грешка в изчисленията; уравнението не излизаше.

Пример 4: Млад мъж чувствал, че родителите му не харесват момичето, с което излизал и за което възнамерявал да се ожени. Баща му бил богат, динамичен, красив мъж, който командвал изцяло трите си деца и съпругата си. Майката живеела в допълващата низходяща позиция. Тя била затворен, тих човек и на няколко пъти посещавала санаториум ,,за да си почине''. Един ден бащата повикал синът си в кабинета си - процедура, запазена единствено за най-официалните изказвания и му казал: ,, Луис, има нещо, което трябва да знаеш. Ние от рода Алварадо винаги се женим за жени, които са по-добри от нас.'' Това било казано абсолютно сериозно и оставило момчето озадачено, защото то не могло да реши какви са последиците от изказването. Както и да се опитвало да го интерпретира, това го довело до объркващо противоречие и до чувство на несигурност в мъдростта на решението да се ожени за момичето.

Изказването на бащата може да се разшири в следното: ,,Ние от рода Алварадо сме превъзхождащи хора; наред с другите неща ние се женим за стоящи по-високо от нас.''Последното доказателство за това превъзходство обаче не само рязко контрастира с фактите, каквито синът наблюдава, но само по себе си внушава, че мъжете от рода Алварадо са по-малоценни от съпругите си. А това отрича утвърждаването, което възнамерява да подкрепи. Ако изказването за превъзходството, включително дефиницията на съпругата и на себе си, е вярно, тогава то не е вярно.

Теория за психологическата дилема

Ефектите на парадокса в човешкото взаимодействие за първи път са описани от Бейтсън, Джаксън, Хейли и Уийклънд в статия, озаглавена Toward a Theory of Schizophrenia (,,Към теория за шизофренията'')(Bateson et al.,1956), публикувана през 1956. Тази изследователска група подхожда към явлението шизофренна комуникация от радикално различна гледна точка от онези хипотези, разглеждащи шизофренията предимно като интрапсихично разстройство (разстройство на мисленето, слаба его-функция и т.н.), което вторично засяга взаимоотношенията на пациента с другите хора и евентуално техните с него. Бейтсън и сътрудниците му приемат обратния подход и се питат какви последователности от междуличностен опит биха индуцирали (а не да са причинени от) поведение, което би оправдало диагнозата шизофренията. Пациентът с шизофрения, предполагат те, ,,трябва да живее във вселена, в която последователностите от събития са такива, че неговите неконвенционални комуникационни навици в някакъв смисъл ще са подходящи''(Bateson et al., 1956, p. 253). Това ги кара да постулират и да идентифицират определени същностни характеристики на такова взаимодействие, за което създават термина психологическа дилема (double bind).

Съставките на психологическата дилема могат да се опишат, както следва:
(1) Двама или повече души са включени в интензивно взаимоотношение, което има по-висока стойност за физическото и/или психологическото оцеляване за един, за няколко или за всички тях. Ситуациите, в които такива интензивни взаимоотношения обикновено съществуват, включват, но не са ограничени до семейния живот, физическата немощ, любовта и др.
(2) В такъв контекст се изпраща съобщение, което е структурирано, че (а) утвърждава нещо, (б) утвърждава нещо за собственото си утвърждаване и (в) двете твърдения са взаимно изключващи се. Следователно, ако съобщението е предписание, човек трябва да не му се подчини, за да му се подчини; ако е дефиниция на себе си или на другия, така дефинираният човек е този тип човек само ако не е този тип човек, и не е, ако е. Смисълът на съобщението следователно не може да се определи в конотацията.
(3) И накрая, получателят на съобщението не може да излезе извън рамката, поставена от съобщението нито чрез метакомуникирането (коментирането) му, нито чрез отдръпване. Следователно, макар че е логически безсмислено, съобщението е прагматична реалност: човекът не може да не реагира на него, но не може и да му реагира по подходящ начин (непарадоксално), защото самото съобщение е парадоксално. Човека в ситуация на психологическа дилема вероятно ще се окаже наказан (или поне накаран да се чувства виновен) за коректните възприятия и дефиниран като ,,лош'' или ,,луд'' дори само за намека, че има несъответствие между онова, което вижда, и това, което ,,би трябвало'' да вижда.
Това е същността на психологическата дилема.

Въпросът за патогенността на психологическата дилема незабавно се превърна и остана най-дебатираният и погрешно разбран аспект на теорията.

Много различна ситуация възниква, когато излагането на психологически дилеми е дълговременно и постепенно се превърне в обичайно очакване. Това се отнася особено до детството, тъй като всички деца са склонни да стигат до заключението, че случващото се с тях е така по целия свят, че е един вид закон на Вселената. Следователно тук не става дума за изолирана травма, а по-скоро се изправяме през определен модел на взаимодействие. Ако психологическата дилема предизвиква парадоксално поведение, тогава същото това поведение на свой ред създава психологическата дилема за автора на първата психологическа дилема. След като този модел се е задействал, е практически безсмислено да питаме кога, как и защо този модел е бил установен, защото патологичните системи имат любопитно самоувековечаващата се природа на порочния кръг. Психологическата дилема не причинява шизофренията. Всичко, което може да се каже, е, че там, където създаването на психологически дилеми е станало преобладаващ модел на общуване и където диагностичното внимание е ограничено до видимо най-разстроения индивид, за поведението на този човек ще се установи, че удовлетворява диагностичните критерии за шизофрения. Само в този смисъл психологическата дилема може да се разглежда като причина, а следователно като патогенна.

Можем да добавим още два критерия към споменатите по-горе три същностни характеристики на психологическата дилема, за да дефинираме връзката й с шизофренията. Те са:
(4) Там, където създаването на психологически дилеми е дълготрайно, вероятно хронично, ще се превърне в обичайно и автономно очакване за природата на човешките взаимоотношения и света като цяло - очакване, което не се нуждае от по-нататъшно подкрепление.
(5) Парадоксалното поведение, наложено от създаването на психологически дилеми, на свой ред има природата на психологическата дилема и това води до самоувековечаващ се модел на общуване.

Психологическите дилеми не са просто противоречиви предписания, а истински парадокси.

Нашето мислене, логическата структура на езика и възприятията ни на реалността по принцип са здраво базирани в Аристотеловия закон, че А не може едновременно да е не-А, че този вид противоречие е очевидно погрешно, за да се приеме сериозно. Когато е изправен пред две взаимно изключващи се алтернативи, човек трябва да избира; неговия избор бързо може да се окаже погрешен или да се колебае твърде дълго и така да се провали. Такава дилема може да е всичко.

В случая на психологическите дилеми сложността на модела е особено ограничаваща и прагматично са възможни много малко на брой реакции. Ето някои от тях.

Изправен пред незащитимата абсурдност на ситуацията, човек вероятно ще заключи, че трябва да пренебрегва някакви жизненоважни насоки, които са или свойствени на ситуацията, или му се предлагат от значимите други. Последното допускане ще се засили от очевидния факт, че за другите ситуацията изглежда съвсем логична и непротиворечива. Това, че тези жизненоважни насоки могат преднамерено да се оттеглят от другите, ще е просто вариация на темата.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Комуникативни умения 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.