Логиката през вековете


Категория на документа: Други


Съдържание

1. Логиката в античния свят.
2. Средновековната логика.
3. Логическото учение на Фр. Бейкън и Р. Декарт.
4. Логиката на Лайбниц.
5. Логическото учение на Кант, Фихте, Шелинг и Хегел.
6. Символна логика.

1. Логиката в античния свят.

Логиката е възникнала в древна Гърция в V в. пр. н. е. като ръководство за спорове, дискусии в условията на ожесточена класова борба между аристо-крацията и демокрацията. Като ръководство за спорове тя възниква и в древна Индия, но по късно (IV и V век на н. е.) В Индия отделни логи-чески идеи за съждението и умозаключението са съществували и по-рано. В индийската философска система (основател Gotam през I в. н. е.) дълбоко се осъждала проблема за умозаключението. Силогизмът на Gotam се изгражда върху неразделната връзка между два признака, между средния и големия термин. По-обстойно са разработени проблеми на логиката в будистката логика, особено в трудовете на по-късните представители на будизма. В краткия учебник по логика на Дармакирти от VII в. н. е. и коментарите по него на Дармотар от IX в. н. е. е разработено обстойно учението за умозаключението, особено видовете силогизми за сходство и различие.

Независимо от ценните моменти в учението на индийската логика за силогизма тя не е могла да достигне до стройната логическа система, каквато представлява силогистиката на Аристотел. Аристотеловото учение за силогизма е обобщение на логическите възгледи на Демокрит, Сократ и Платон. Логическите съчинения на Аристотел са обединени под името " Органон" (оръдие за познание): 1. Категории; 2. Първа аналитика; 3. Втора аналитика; 4. За Аристотел разработва отделни логически въпроси и в други свои съчинения. Например в " Метафизика" формулира закона за противоречието и изключеното трето.

В основата си логиката на Аристотел е субективно-предикатна. Тя е изградена върху категориите вещ, свойство, отношение, единично и общо. Логическото учение на Аристотел представлява своеобразна система, която в основните си съдържа зародиша на всички останали логически системи. Общо може да се характеризира като предикатна логика. Категорията отношение играе важна роля в логиката на Аристотел. В нея категорията отношение се разглежда материалистически като отражение на обективни връзки и изказванията. Логиката на Аристотел е двузначна, но в нея има зародиш на тризначна логика, доколкото отделя особено внимание на съжденията за бъдеще като различни от истинните и неистинните съждения. В логиката на Аристотел е дадена първоначална разработка на модалната логика. В логиката на Аристотел е дадена първоначална разработка на модалната логика. Той за пръв път е разработил и изяснил същността на съжденията за възможност, необходимост и действителност и различните форми на модалния силогизъм. Логиката на Аристотел е дедуктивна логика, но същевременно Аристотел е създал първата теория за индукцията, която се разглежда в неразделна връзка с дедукцията.

Учението на Аристотел за съждението и силогизма е изградено върху отношението между признак (свойство и отношение) и предмет, от една страна и единично, особено (вид) и общо (род), от друга страна. Основата на учението за съждението е обективното отношение: даден признак е присъщ или неприсъщ на предмета и общото (и особеното) е присъщо или неприсъщо на единичното, другояче казано, родът и видът е присъщ или неприсъщ на индивида. На тая обективна (онтологична) основа се обяснява същността на съждението: то е изказване, в което се утвърждава или отрича нещо за нещо, т. е. в което се установява присъщност или неприсъщност на признак на предмет. Същността пък на силогизма се състои в свързване на крайните термини чрез средния, който е отражение на обективната връзка между род, вид и индивид, т. е. общото се свързва с единичното чрез особеното. Това отношение изразява същността на силогизма: това, което се утвърждава или отрича за рода, то се утвърждава и за вида и индивида, които се съдържа в рода. В резултат на силогическото умозаключение даден предмет, който е обект на мисленето, се подвежда под клас или се изключва от клас.

Формулирането на трите фигури на силогизма е най-голямото откритие в логиката, направено от Аристотел. От трите- първа, втора и трета- най-съвършена е първата фигура на силогизма; тя най-добре изразява същността на силогизма. Първа силогистическа фигура се изгражда върху следните отношения : малкият термин се включва или съдържа в средния, а средният се включва в големия термин или се изключва от него. Това отношение между понятията (малкия, средния и големия термин) отразява обективното отношение: индивидът се включва във вида, а видът се включва в рода или се изключва от него. В " Първата аналитика" Аристотел изтъква, че чрез първа фигура се доказва, че нещо е присъщо на всички или не е присъщо на нито един предмет от класа или че нещо е присъщо на някои предмети от класа, а на някои предмети не е присъщо. Силогизмът по първа фигура на Аристотел има друг вид, различен от общоприетия в традиционната логика по-късно : Ако А се приписва (или е присъщо) на всички Б, Б на всички В, то А необходимо се приписва на всички В. Това значи, че единичното е подчинено на особеното, а особеното-на общото. Или същото: общото е присъщо на особеното, а особеното на единичното, следователно общото е присъщо на единичното. Това е характерно за първия модус на първата силогистична фигура (ААА). Другите модуси имат своя особеност (своеобразие).

Втората и третата силогистична фигура се обуславят от друго съотношение на термините (общо, особено, единично, род, вид и индивид). В своето основно съчинение " Метафизика" Аристотел формулира закона за противоречието и закона за изключеното трето. Аристотел положил основите и на учението за доказателството. Той е разкрил съставките на доказателството (тезис и аргументи), главните видове и основните правила за доказателството. Аристотел счита логиката като учение за доказателното мислене. Аристотел е разработил предимно категорическия силогизъм , а Теофраст и Евдем допълват учението за силогизма с нови видове силогизъм: с условния и разделителния силогизъм. Заедно с това Теофраст и Евдем са разработили и условните и разделителните съждения.

Стоиците първи употребяват термина логика. За тях логиката е отделна философска наука. Според стоиците мисленето е неразделно свързано с езика. Затова логиката е наука за езика (граматика) и мислите. Логиката изучава и езикови знаци (думи, изречения) и означаваните от тях мисли (знание, понятие, съждение, умозаключение). Затова логиката е едновременно и учение за формите на мисленето (понятия, съждения, умозаключения) и теория на познаването.

В логиката на Аристотел се разглежда предимно категорически съждения (прости съждения). Соиците насочват своя поглед главно към сложните съждения (условни и разделителни съждения). Те по-точно говорят за прости и непрости изказвания.

Стоиците изтъкват значението на импликацията в процеса на разсъждението. Според тях в основата на всяко разсъждение лежи схемата на импликацията: "ако това, то това и това". Логическата импликация е свързана с онтологията на стоиците. Според тях в света съществува строга закономерност, всичко е детерминирано. Обективната основа на импликацията е взаимната, закономерна връзка на нещата в света. От краткото изложение на логическото учение на стоиците става ясно, че то е изградено на съвършено друга основа от логиката на Аристотел. Те създават нова теория за съждението и умозаключението. За тях обаче, както и за Аристотел, основен закон на логиката е законът за непротиворечието. Стоиците поставят основа на пропозиционалната логика. Те посочват логическите връзки, чрез които се образуват сложни съждения("ако..... то....", "и" , "или"). Заедно с това ново учение за съждението те поставят и началото и на нова теория за умозаключението.

2. Средновековната логика.

В средните векове се разработва по-нататък Аристотеловата логика, особено учението му за силогизма. Но наред с това в различните периоди се обсъждат и отделните моменти и елементи на пропозиционалната логика. Например П. Абеляр анализира думи, които изразяват квантори: "всеки", "някои" и други. Интересни са постиженията в логиката на П. Лулий. Той е направил опит през XIII век да построи логическа машина въз основа на правилата на силогизма и да установи взаимните връзки между логическите константи "и" и "или" и други въпроси. Той се занимава с въпросите за истинността и неистинността на конюнкцията и дизюкцията ( сравни Н. И. Стяжкин, Следователно характерно и ценно за средновековната логика е обстоятелството, че в неясна обсъждани логическите връзки ( логически съюзи) и квантори "не", "и", "ако....., "то", " всеки" и др.

Крупен логик през първата половина на XIV век е У. Окам е, който в духа на номинализма подлага на анализа знаците, думите. Той счита, че анализ на знаците е предмет на логиката. У. Окам е открил правила, близки по съдържанието до правилата на Де Морган. Средновековните логици изследват парадоксите. У. Окам е изследвал парадоксите, особено парадокса за "лъжеца". С парадоксите се занимава Алберт Саксонски и Буридан. Парадокс се получава тогава в разсъжденията, когато еднакво са доказуеми както дадено положение, така и неговото отрицание. А. Саксонски намира, че причините на парадоксите са не само логически, но и психологически. И други средновековни логици изследват причините за възникване на парадокс и те и дават по ценни идеи за тях.

В края на средновековието се очертават три логически школи:

1. Школата на перипатетиците начело с П. Испански.

2. Школата на П. Рамус (1515-1572), който е искал да реформира Аристотеловата логика.

3. Школата на Р. Лулий. В тая школа се разработват редица идеи на логическите изчисления.

В средновековната логика е характерна борба между реализма и номинизма. Най-видните представители на реализма поддържали, че общото като идея (разум) съществува вън и независимо от единичното. Срещу реализма като идеалистическо учение е водел борба номинализъм, според който отделните предмети и явления съществуват обективно, но общото не съществува в обективния свят; общото е дума. Но номинализмът на Росцелин, Пиер Абеляр, У. Окам и др. има материалистическа тенденция и е бил прогресивен за времето си, макар че погрешно е отричал обективното съществуване на общото. Този спор между реализма и номинализма е имал голямо значение за развитието на логиката. Той продължава и в нашето съвремие в буржоазната философия, за което ще стане във връзка с учението за понятието. Край на този спор поставя диалектическият материализъм, който на диалектикоматериалистическа основа преодолява неправилния и едностранчив възглед на реализма и номинализма: общото съществува обективно и е дадено в единство с единичното; няма общо вън от единичното, но не съществува и общо без единично.

3. Логическото учение на Фр. Бейкън и Р. Декарт.

Нов етап в развитието на логиката настъпва в епохата на прехода от феодализма към капитализма. Новото се ознаменува с трудовете на Ф. Бейкън и Декарт. Характерно за логическото учение на Бейкън и Декарт е това, че те тълкуват логиката като логика на научното познание и то като метод на познанието. Според тях Аристотеловата логика като метод, като силогистически метод е недостатъчна за откриване на ново научно знание. Затова те препоръчват нов метод на познание. Ф. Бейкън в своя "Нов органон" обосновава научната индукция като нов метод на познание, а Р. Декарт в своя труд "Разсъждение върху метода" обосновава дедуктивния метод на познание с четири правила (истинно е това, което е ясно и доказано, разчленение на сложното на просто, от просто към сложно и изследване на всички страни на предмета), които трябва да се използвуват при всяко научно изследване. Логиката на Бейкън е насочена към естествознанието. Той е открил основните правила на т. нар. индуктивни методи на изследване: метод на сходството, метод на разликата, метод на съпътствуващите промени, които служат за откриване на причините на явленията. Логиката на Декарт е насочена към математиката и математичните методи на познание. Образец на научно знание и метод е математическото знание и математическите методи на познание.

Логическото учение на Бейкън е станало основа за развитие на т. нар. индуктивна логика през XVIII и XIX век, а последователите на логическите на Декарт-Антоан Арно и П. Никол са написали "Логика на Пор-Роял" (името на манастира, където е работила янсенистката религиозна корпорация). Задачата на това съчинение по логика е да развие логическото учение на Аристотел въз основа на логическите идеи на Декарт. Антоан Арно и П. Никол разработват четири принципа на Декарт за метода и споделят неговото схващане за математиката като образец на научното знание и за дедукцията като основен метод на познанието.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Логиката през вековете 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.