Митове за трансформации


Категория на документа: Други


ВТУ " СВ.св. Кирил и Методий"

Специалност : Философия

по

"Философия на мита и символа"

На тема : Митове за трансформации

Съдържание :

1. Увод
2. Субстанцията на нощта
3. Обитателите на нощта

■ Върколакът

■ Ламии или стриги

■ Феите

■ Джуджета и великани

■ Демоните

Използвана литература :

Цочо Бояджиев - "Нощта през Средновековието'', София 2011г.

1. Нощта не е просто природен феномен, отрязък от натуралното време, а и многосмислен символ и компонент от въображаемия свят на човека. Средновековието следователно се отнася към нощта по множество съвършено различни начина - като към един без съмнение проблематичен и затрудняващ нормалния ход на живота астрономичен феномен, но и като към праизвор на неизтребимите суеверия и страхове на едно до голяма степен магическо съзнание. Смисловият обозначител на нощта е нейната вредоносност. Нощта е назована така именно поради способността да причинява вреда - да вреди най-напред на зрението. Непрогледната тъмнина на нощта обезсилва човека, лишава го от необходимите му ориентири, потопява го в слепота.Човешките занимания стават невъзможни, самото пространство на нощта се обезчовечава. В него остават да бродят единствено онези, чиято дейност вреди на човешкия живот и имущество - разбойниците и крадците. Делата на нощта в описанието на Рабан Мавър са блудството и нечестивостта, безсрамието и идолопоклонството, сквернословието. Нощта е сродница на смъртта. Тя буквално ограбва половината ни живот, принуждавайки ни да я прекараме в сън. Но тя е и "по субстанция" топосът на смъртта, защото какво друго е смъртта, ако не абсолютната безвидност и неразличеност, пълната неподвижност и безпрогледност? В своята най-тъмна и дълбока част нощта се докосва до безусловното небитие, до самото безвремие, което и е смъртта. Изглежда тъкмо поради това нощта е отредена на мъртвите, също както денят пък принадлежи на живите. Всяка нощна работа е не само безсмислена, но и смъртно опасна. Окъснелите косачи дочуват заплашителното напомняне, идващо някъде от непрозирния мрак. Един селянин, който останал да жъне след залез слънце, бил предупреден на два пъти от неведом глас да остави нощта на ония, на които тя принадлежи. А завръщащите се по тъмно пътници чули от срещнатия непознат страшните думи: "Денят е ваш, нощта е моя". Хронистът Титмар от Мерсебург, писал в началото на ХI в., разказва за един църковен служител от замъка Валслебен, който, отивайки на утреня, съзрял огромна тълпа непознати хора в близкото гробище, сред която все пак успял да разпознае една наскоро умряла жена. Мъртвата му съобщила, че те вече са отслужили утренята, но че на него му остават да живее броени дни. Което и се сбъднало. Сходна история била разказана на автора и от очевидци. По време на всенощно бдение присъстващите забелязали множество запалени светлини в гробището, два мъжки гласа подхванали псалм, а сетне към тях се присъединили и други. Трети пример разкрива смисъла на тези не особено типични за Титмар отклонения от линията на "голямата история". Един свещенослужител от Девентер полюбопитствал и останал през нощта в църквата, за да види кои са тайнствените нощни посетители, които палели светлини в нея. Разгневените мъртви се появили отново в същия час, вдигнали свещеника заедно с постелята му и го изгорили пред олтара. Защото - пояснява хронистът - хората не бива да прекрачват извън отреденото им пространство, в нелюдимите простори на мрака. И защото денят е за живите, но нощта принадлежи на мъртвите. И все пак чистата негативност не изчерпва смисловото съдържание на нощта - не само защото всеки символ (а Средновековието несъмнено схваща нощта и изобщо тъмнината не "натурално", предметно, а именно символично) по необходимост е амбивалентен, обединяващ в себе си както негативни, така и позитивни значения, но и защото благотворността на нощта е, така да се каже, емпирично установим факт. Нощта е естественото обиталище на онези Божии твари, които не могат да понасят блясъка и горещината на деня. Тя ни дарява с покой от дневните грижи и трудове, та сънят и почивката да възстановят изразходваните ни по време на дневното бодърстване сили. Нощта е предназначена за отдихи често тъкмо свободата от дневните тегоби ни дарява с най-добрия съвет, най-дълбокото утешение и най-полезните мисли. Най-сетне, лятната нощ може да породи нуждата от чисто естетическо любуване и да накара монаха да застане пред отворения прозорец, за да се наслади на нейната яснота и свежест. Ведрата нощ, огласявана от нежните трели на славея, е - разбира се - и традиционен литературен топос в лирическата поезия.

2. Добротворността на нощта произтича от сътвореността от Бога. Наистина, текстът от книгата "Битие" (1:4-5: "и отдели Бог светлината от тъмнината, и светлината нарече ден, а тъмнината - нощ") не е достатъчно определен, ала самото божествено именуване на дадена реалия може да гарантира нейната метафизическа оправданост, нейната субстанциална същественост и нейното чисто позитивно присъствие в света. Двусмислеността на библейския текст позволява различно тълкуване на субстанцията на нощта. Ако нейното материално съдържание съставлява тъмнината, то Бог - като "Отец на светлините" (Иак. 1:17) - е сътворил именно светлината и именно светлината е видял като добро (а значи и като съществуващо), докато тъмнината е само лишеност от светлина, отсъствие на светлина, а не реална субстанция. В метафизически план мракът е равноположен на мълчанието или на злото. Както мълчанието е не някаква позитивна действителност, а проста беззвучност или немота, както злото е несамостойна субстанция, а лишеност от добро, така и мракът е не нещо съществуващо, а отсъствие на светлина. В такъв случай и самата нощ може да бъде дефинирана не чрез собствената природа, а само привативно - като онази сянка, която покрива земята, когато слънцето се скрива зад западните предели, или пък като времето, когато изтощеното от дневния си бяг светило угасява палещите си лъчи. Опозицията между деня и нощта изобщо е от онзи тип опозиции, които носят названието "привативни". Тук двата противопоставени термина не са от един и същ порядък. "Ден" е, тъй да се каже, явният, парадигмалният термин, нормативният израз, спрямо който се обозначава и изявява терминът "нощ". Първият назовава едно архитипично състояние на съществуващото. Той няма защо да бъде специфициран или разпознаван чрез друго. Той обозначава самата субстанция. Обратно, "нощ"е название, което се открива единствено чрез сравнение. То е название за другост, т.е. в най-добрия случай за акциденция. "Нощ" е субектът на разпознаването, "ден" - средството или хоризонтът, от който последното се осъществява. Това отношение не е реципрочно. Ние можем да говорим за деня, без да примисляме нощта, ала не можем да мислим нощта по друг начин освен като "другото" на деня. Невъзможността на словото и мисълта да обърнат релацията е изглежда най-солидният аргумент в подкрепа на тезата за несубстанциалността на нощта. Наистина, оскъдните изказвания по този въпрос ни позволяват да си създадем само условна представа за начина, по който европейското средновековие мисли теоретично тъмнината. В меродавния за учената литература, особено на дванадесетото столетие, коментар на Халцидий върху Платоновия "Тимей" десубстанциализирането на мрака се осъществява чрез отнасянето му към сферата на - разбира се несубстанциалната! - материя, но и чрез посочване на неговата обезцветеност и непрозирност. През втората половина на тринадесетото столетие теоретичните екскурси върху темата са все още сравнително редки, но вече вместени в рамките на новата наука за перспективата. Десубстанциализирането на тъмнината - подобно на това на злото или немотата - преследва снемането от Бога на отговорността за отрицателните модалии на човешкия и космическия живот. Но то - само по себе си - не отговаря на въпроса, защо все пак Бог е допуснал тяхното наличие в света и как е възможна тяхната благотворност, ако всяко благо произлиза от Бога, а значи е субстанциално оправдано. Единственият разумен отговор на този въпрос би могъл да бъде, изглежда, следният: Както смислената реч е невъзможна, ако отделните звуци не бъдат отчленени и артикулирани чрез паузите на безмълвието, както доброто се откроява тъкмо на фона на естественото зло, така и прекрасните светли "ликове" на съществуващото могат да бъдат отличени единствено върху тъмния хинтергрунд на небитието. Тъмнината е следователно необходимият инобитиен компонент на творението. Сътворявайки съвършената сграда на универсума, Бог оставил неосветени определени места и времена, и това е също толкова смислено и добро, както и създаването на светлите субстанции на съществуващите неща. Затова даже в най-тъмните творения проблясва светлината на битието и самата тъма придобива позитивния смисъл на съществуващо. Този факт е емпирично установим. Нощта, царството на мрака, е вътрешно структурирана и ритмизирана, а това означава, че тя е позитивно онтологически определена. Нощният мрак е осветен от блясъка на звездите. Звездната светлина разкъсва непрогледната тъмнина, отмерва хода на нощните часове, смекчава плътността и тежестта на нощния въздух. Ако нощта е също Божие творение, а Бог не твори нищо безформено и безобразно, то той е създал нощните светила, за да не бъде лишено от прелест и това негово творение.

3. Пространството на средновековната нощ е преизпълнено с всевъзможни чудновати и страшни създания, които рядко или никога не се срещат денем. Техният брой се приумножава благодарение удивителната способност на мрака да нивелира битийните пластове, да изравнява отсамното и отвъдното, делничното и екстраординерното и да улеснява както прехождането от един ареал в друг , така и преобразяването на тварите в съвършено друга форма.

■ Върколакът.

Вълкът собствено не се припознава като нощно животно. Неговата демонична сила е скрита не в мускулите, а в погледа му, който изсушава жизнените сили на човека и го прави напълно беззащитен. Ала Средновековието вярва в способността на някои хора да се превръщат в определени нощи във вълци. Гервазий от Тилбъри твърди дори , че това е често срещано в Англия превъплъщение. На "галски: такъв човек се нарича gerulfos , на английски - werewlf , т.е. ликантроп , човек - вълк.

Според Реймбод - благородник от Пинето , който се скитал сам като звяр по земята, една нощ загубил ума си от страх и се превърнал във вълк. Започнал да напада хората , разкъсвал деца , нахвърлял се и върху възрастни и така наплашил цялата област , че почти я обезлюдил. Превъплъщенията му се прекратили едва след като отсекли със секира единия му крак , понеже , такива люде се освобождават от нещастието си , само чрез отстраняване на някой техен член. Подобно нещо се случило и в околностите на замъка Лош. Един местен жител разказвал ,че дойдел ли уреченият час, той се оттеглял от другарите си , събличал дрехите си , скривал ги под някой камък или храст и след като се търкалял дълго гол в пясъка , лицето му се удължавало в муцуна и той се превръщал във вълк.

В написаната през 1187г. '' Топография на Ирландия'', Жиралд от Камбре разказва за някакъв свещеник , който бил принуден на прекара нощта в гората , придружен само от едно момче. Неочаквано към огъня се доближили вълк и вълчица, които заговорили с човешки глас. За да го уверят, че наистина са върколаци, жената дори снела вълчата кожа от главата си и пред погледа на свещеника се открило лицето на стара и много болна жена. Тези двама нещастници били придобили този си облик вследствие тежко проклятие , тегнещо върху техния род и произнесено над него от благочестивия абат Наталис. Те трябвало да изкупят греха на сквернословието със седемгодишно изгнание, но ето, жената скоро ще умре и те молят свещеника да и даде последно причастие и да се моли за тях, та Господ да се смили и да ги отърве от това заточение. История за върколак разказва и Мари дьо Франс Бисклавре, който е силно влюбен в младата си жена , но има обичая да изчезва и да се губи по цели нощи. Когато научава, че при новолуние той всъщност се превръща във вълк, тя в съзаклятие с един рицар , скрива дрехите му и така го осъжда на безрадостно скиталчество, докато най- сетне неговият сюзерен, кралят, който продължава да разпознава човека под вълчия облик, не го приютява при себе си. Способността на някои хора да се преобразуват в животни или в други някакви , нечовешки същества е горещо дискутирана през цялото Средновековие. Срещу това езическо по произхода си суеверие, се изправя най-напред Августин. Той самият бил чувал да се разправя как в някоя част на Италия жени с помощта на магия превръщат хора във впрегнати животни и възвръщат човешкия им вид едва след като те свършат определена работа. Всички тези разкази са лъжливи и не заслужават доверие, твърди епископът на Хипон. Защото очевидно е, че сътворената от Бога природа не може да бъде променена нито от магьосници, нито от демони. Демоните не са в състояние да изменят нито конститущията на душата , нито естеството на тялото. Но те имат власт над образите на човешката фантазия, така че докато телата на хората се намират на едно място,живи, но сковани от сън или от друго някакво летаргично състояние, илюзорният им образ, въплътен във формата на едно или друго животно се явява на другите, а и самият човек си въобразява- както това става в съновиденията, че е приел тази форма.

Тълкуването на метаморфозата като илюзия на възприятието остава релевантно през цялото Средновековие. Буркхарт от Вормс осъжда вярата в преопределяните на някои люде със самото им раждане като способни по собствена воля да приемат формата на вълк. Алшер от Клерво през дванадесети век оспорва решително възможността душата и тялото на човека да бъдат променяни било чрез магически действия, било чрез намеса на демони. По-диференцирана е позицията на Тома от Аквино. Наистина , телесната материя е подвластна на демоните , които могат да променят нейните форми. Ала това е възможно единствено в случай, че в нея в начало се съдържат '' семената'' на новопораждащите се същества, т.е., че тя притежава естествената способност да приеме именно тази форма. Преобразованията, които не могат да станат по естествен път, в никакъв случай не могат да бъдат осъществени и от демоните и ако някога нещо такова все пак изглежда да се е случило, то не е станало наистина , а само привидно.

В '' Сага за Инглингите'' Снори Стурлусон разказва, че Один можел да променя облика си . Докато тялото му лежало неподвижно, сякаш спял или бил мъртъв, той самият се превръщал в птица или звяр, в риба или змия и само за миг се пренасял в далечни страни. Анонимната книга ''Книга за разните видове чудовища'', говори за нощни зверове или по-скоро за зловещи привидения, които никога не се появяват на светло и са способни да приемат формата на всякакви твари. В дидактическите съчинения на ранното Средновековие въвеждането на ликантропа като действащо лице в ''истинските истории'', играе с близостта на два типа пораждащи страх представи- за фантазни персонажи , т.е. преобразувани по необичаен начин във вълци хора , но и за истински воини, облечени в дрехи от животинска кожа и идващи от далечни пустинни земи. Надяването на вълча или изобщо животинска маска означава приемане на силата на мъртвите прадеди и встъпване в безсмъртната войска на собствения клан.

■ Ламии или стриги

Тома от Кантипре говори в " За природата на нещата" за друго странно нощно създание , което нарича "ламия". Става дума за огромно и извънредно жестоко животно, излизащо нощем от гората и опустошаващо хорските насаждения със силните си и прогодни за всякакви действия ръце. Ако човек се опита да защити плодните си дръвчета, той трябва да се бие със звяра , ала да помни , че ухапване от него не заздравява, докато отново не чуе рева му. Подобно животно е описано в анонимната "Книга за разните видове чудовища". То се носи по нощното небе и стряска людете с ужасяващия си глас. Очите , ушите и устата му са толкова, колкото перата по тялото му и то не знае нивга ни сън , ни покой.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Митове за трансформации 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.