Народни занаяти


Категория на документа: Други


ТЕМА41:НАРОДНИ ЗАНАЯТИ
ДОМАШНИ ЗАНЯТИЯ:
За разлика от развитото занаятчийство, което произвежда стоки за пазара и използва по-съвършени инструменти и машини, домашните занятия се характеризират с ръчно производство, практикувано вътре във всеки дом за задоволяване на семейните нужди.Така българката изработва от глина подници и връшници за изпичане на хляб. За собствени нужди българите са изплитали кошници за пренасяне на различни товари. Овчарите правели писани хурки за любимите девойки. По-сръчните мъже правели и станове за тъкане.
От свински или телешки кожи правели цървули.Към домашните занятия трябва да бъде отнесена и домашната направа на сапун.

Българският народ има интересни наблюдения и практика в добиването на багри от растителен и органичен произход. В някои, селища основните багри и техните оттенъци, които са употребявани, надминават 50. За това богатство от оттенъци свидетелствуват многобройните шевици и тъканите у българите. Това се постига не сама с помощта на различните багрилни вещества, но и от различните им гъстоти при багренето, от момента на пресичането на багренето и от закрепването на цветовете.

Траките, славяните и прабългарите са имали свои традиции в обработката на текстилните суровини, в тъкаческите техники. Това се доказва както от археологическите находки от многобройните глинени прешлени (тежести за вретена и станове), така и от приемствеността при обработката на лена и конопа, а също така и от сведенията, които се намират в пътеписите на арабските пътешественици от IX-X в. (Черкезова, 1981, 120 и сл.).

Върху основата на тези три културни традиции - славянска, тракийска и прабългарска - повлияни до известна степен и от гръко-римската култура, се оформя българският тип тъкани, които са многообразни, но имат обща народностна художествена специфика. Те съхраняват и претворяват в нова самобитна светлина най-хубавото от тези три традиции. Народностното своеобразие в българските традиционни тъкани разкрива творческото отношение на българския народ при претворяването на полученото културно наследство и към чуждото влияние.

След падането на България под османско владичество в развитието на текстилното производство настъпват съществени промени.
Нуждите на огромния турски пазар и на многобройната турска армия довеждат до подем в производството на текстилни тъкани, сред които преобладават домашно тъканите аби и шаяци (Гаджанов, 1909; 639; Буе, 1840; Хаджи Калфа, 1938, 63-110; Каниц, 1888, 354; Черкезова, 1981, 121).
През епохата на Възраждането текстилното производство започва постепенно да се освобождава от домашния си характер. Трудолюбивият и предприемчив българин превръща планинските селища, в които е изтласкан по време на насилия, епидемии и размирици в империята (XVII-XVIII в.), в стопански центрове, където производството на тъкани добива ясно очертан стоков характер. Този подем довежда до оформянето на тъкачеството в отделен занаят, на чиято база по-късно се изгражда и манифактурното производство (Натан, 1956, 150; Сакъзов, 1927, 690-694; Тодоров, 1963, 403-409; Гандев, 1943, 1944, 23; Черкезова, 1981, 121).
В миналото българската жена е приготвяла на домашен стан облеклото на семейството и част от покъщнината. Тъканите са изработвани от лен, коноп, вълна, памук и коприна.

Ленът и конопът са едни от най-старите култури, използувани като суровина при тъкането на Балканския полуостров.

Херодот споменава, че траките са отглеждали лена. За това говорят и остатъците от ленени платове, намерени при Кадин мост, Кюстендилско. Славяните са познавали обработката на лена преди заселването им на Балканския полуостров. Във времето на император Маврикий (582-602) се съобщава, че славяните, които живеели оттатък Дунав, са отглеждали лена.
Прабългарите са имали обичай да влизат с покрита глава в молитвените домове. Кърпите, с които покривали главите си, особено у по-богатите били ленени. Ето защо след покръстването на българите в един от отговорите, които в 866 г. папа Николай дава на цар Борис, се казва: "Вие твърдите, че гърците ви забраняват да влизате в църквата с повезка от ленен плат, която носите на глава. . ."
Традицията по отглеждането на лена продължава по времето на Втората българска държава, османското иго и Възраждането, когато памукът измества до голяма степен ленените тъкани. Освен за влакното ленът бил отглеждан като суровина за получаване на ленено масло.
Отглеждането на конопа започва по-късно от лена. Според Херодот конопът се отглеждал от скитите и траките. От скитите той минал у славяните и се разпространил по цялата територия на Русия, а от траките към гърците и по-нататък проникнал в Италия и Сицилия. През V в. пр. н. е. конопът е отглеждан по бреговете на Черноморието. Традицията по отглеждането на конопа продължава и в новообразуваната славянобългарска държава. С течение на времето конопът заместил лена в България.
Памукът прониква в българските земи през XIV в., пренесен от турците.
Памукът е една нова суровина за тъкани, чието отглеждане е съсредоточено в южните етнически територии на българите - Хасковско, Пловдивско, Пазарджишко, Серско, Драмско, Скопско и Велешко. След обирането на памука той се почиства ръчно от семената. Впоследствие българинът е конструирал т. нар. магани, уреди, състоящи се от два валяка, за по-лесното и по-бързото очистване на семето. Следващата обработка на памука е разбиването му, означавано като дръндарене, стивасарене и съответно мъжете, извършващи този процес, дръндари, стивасари. С помощта на лъкове и дървени бухалки те разбивали, развлачвали памука, докато стане готов за предене. В по-ново време и памукът се влачи на механизирани дараци.
За коприната като суровина за тъкани, използвана в българските земи, има сведения от XII в.
Основна суровина за приготвянето на българските домашни тъкани е вълната. Козината също намира приложение като текстилна суровина. С обработката на вълната се занимава изключително жената. Само стригането на овцете и тепането на изтъканите платове е било мъжка работа, но понякога и тя била вършена от жените в България.
След остригването на вълната тя се почиствала от тръни и клечки, полепнали по руното на овцете. После вълната се залива с вряла вода, за да се разтвори сереят, т. е. мазнините, полепнали по вълната. Във врялата вода вълната престоява няколко часа, след което се изпира на обилно течаща вода и се суши на слънце. В Софийско, Кюстендилско и Самоковско изпирането на вълната става в специални кошници, наричани пулпас.

След изсъхването на вълната тя се разчепква с ръце, подир което се развлачва на домашен дарак или разчесва с гребен. Пластовете, които се изтеглят, се наричат власове, пласи, а онова, което остава под дарака, се нарича щим. Най-дребните отпадъци от развлачването на вълната се наричат дреб.
Преденето на вълната става с хурка и дървени вретена. Различават се два типа вретена в зависимост от начина на задържането на нишката - с улей или с тъпче, т. е. с главичка. Освен обикновеното вретено, с което се преде на хурка, съществува едно по-голямо вретено, наричано махалка.

Материалът за предене, наричан най-често повясмо, се поставя на хурка. В зависимост от мястото, където е закрепена хурката, се различават три типа хурки: напоясни, които се закрепват на пояса; ръчни или ликатки, които се държат в лявата ръка, и сталки, стоящи на земята или на специални поставки. Ликатките са дълги 15-35 см и се използуват за предене на памук, а сталките са с дължина 80-95 см и се срещат предимно в Северозападна България. Стоящите хурки имат най-често къжеловидна форма.
При напоясните хурки е налице едно голямо разнообразие на формите: лопатовидни (Софийско, Трънско, Радомирско, Кюстендилско), вилообразни (Тракийската равнина), копиевидни, кошничковидни и др. (Костов, 1924, 25-32; Вакарелски, 1974, 374 п сл., к. XIII, обр. 288). При различните видове хурки може да се видят различните етапи в тяхното развитие. Така например вилообразната хурка е по-примитивна от останалите видове, докато при някои хурки от типа на ликатките се забелязва украса чрез дърворезба.
Чекръкът, руданът прониква в България по време на Възраждането и се разпространява първоначално в градовете, а после и по селата, без да може да измести преденето на хурка. Изпредената с хурка прежда се нарича прело, докато тази от махалката маане.
Втората по важност суровина за тъкани докъм края на XIX в. е конопът. Техническата обработка на конопа и лена е еднаква. След узряването им те се оскубват, навързват се на малки снопчета и се топят в локви, наричани топила, или в реката, където престояват една седмица. Снопчетата се наричат гръсти, като понякога това название се пренася за обозначаване на конопа въобще.
Когато снопчетата от коноп или лен изсъхнат, се очукват, за да падне пъздерът 'дървесинната част'. Самото очукване се обозначава като мънене или мелене, откъдето и названието на уреда за извършване на този процес - меница, мелица. Приспособлението се състои от две неподвижни дървета, между които е закрепено едно трето, по-дълго, за да може да се хваща с ръка, наричано най-често бияч, баталник, мал (Ново село, Видинско), чукало (Софийско). След очукването на пъздера следва изчеткването на дребните пъздерки с четка от свинска четина. Така се получава повясмото. Преденето става, както при вълната.
Най-старите тъкани се изработвали в естествения цвят на текстилните суровини. Тъкани, изработени от вълна, козина и коноп в натурални цветове и днес могат да се наблюдават в селищата на Стара планина, Странджа и Родопите. В повечето случаи преждата се боядисва след изпридането при домашни условия. В по-новата тъкаческа практика преобладават оцветените тъкани. Познати са два начина на боядисване: с естествени и химически багрила.
Подготовката за тъкането става чрез насноваване на основата върху кросното и вдяването на преждата от основата през нищелките и бърдото. Дължината на основата се мери с лакти, а ширината се определя по броя на главите (една глава има 60 жички).
Обикновено се снове на улицата или на двора, като дължината се определя от две забити колчета, на които се обтяга преждата. До едното колче се забива трето колче, което служи за образуване на зева, на устата, 'отвора, през който минава совалката с вътъка'. На другия край се забива още едно колче, на което се премятат нищелките.
Преждата за основата се намотава на кълбо или на калами, калмукани. Тези калмукани се нанизват на дървена рамка, наричана сновалница, снователка, клувя. Навиването на преждата на калмуканите става посредством летка, сукало. Летката представлява колело, направено от две кръстовища, като на техните четири края се слагат пръчки, на които се поставя преждата, както е навита.
След като преждата е наснована, тя се навива на дървено кроено, което се закрепя на задната част на стана. После вдяват основата в нищелките и бърдото, наричано още гребен, и я завързват на предното кроено. Нищелките служат да отварят зева, устата на основата, т. е. да се направи път за совалката с вътъка. Ако тъканта ще бъде лита - има две нищелки и две ноги, подножки, крака, ако е четворна - съответно четири нищелки и четири крака.
Домашното тъкане става предимно на хоризонтален стан. В зависимост от положението на основата по отношение на предното и задното кроено (предното е това, върху което се навива изтъканият плат) се очертават три типа: хоризонтален стан, при който предното и задното кроено са на еднаква височина (Родопите, Пирин и част от Тракийската равнина); хоризонтален стан, при който предното кроено е по-ниско от задното (Родопите, Пазарджишко, Панагюрско, Елховско, Харманлийско, Свиленградско, Ивайловградско и Странджанско), и хоризонтален стан, при който предното кросно е по-високо от задното (Източна и Северна България) (Вакарелски, 1974, 390).
За хоризонталния тъкачен стан има още едно название - разбой, което се среща в западните и южните области на България и е свързано предимно със стана, при който основата е наклонена напред, докато названието стан се среща предимно в Източна и Северна България и се свързва със стана, който има наклонена назад основа (Вакарелски, 1974, 391).
До края на XIX в. все още се срещат и старинните образци вкопани станове или станове на колове, които в селищата на Дунавското крайбрежие са известни с названието изба. Тези станове нямат подвижни рамки, а се състоят от забити в земята греди (Венедикова, 1960, 653). По форма и название вкопаният стан се свързва пряко със съответния тип хоризонтален стан у всички славянски народи (Мошински, 1929, 325-327; Черкезова, 1981, 122).
В традиционната култура на българите е познат и отвесният стан, известен с названията прав стан, цял стан, стетьове, разпространен в някои селища на Средните и Западните Родопи и Странджа (Венедикова, 1960). Някъде е разпространен и по-съвършен вертикален стан за тъкане на килими, изпълнени в гладка или вързана техника (Вакарелски, 1974, 394-396). В някои градове на страната на вертикален стан се произвеждат и мутафчийски изделия - груби тъкани от козина (Венедикова, 1953, 62-142, Вакарелски, 1974, 396, Черкезова, 1981, 122). Обикновено килимарството е женски занаят, а мутафчийството се упражнява от мъже.В традиционната култура на българите са запазени до края на XIX в. някои примитивни способи на тъкане, които представляват най-ранен етап в историческото развитие на същинското тъкане или са преход от плетене към тъкане. Плетене с наченки на тъкане представляват преплитаните на ръка коланчета на престилки, връзки за торби, детски люлки, повои и др. Освен на ръка тесните орнаментирани коланчета се тъкат с помощта на кори или на кожи (дървени или кожени квадратчета с дупки в четирите краища, В които е прекарана основата). В миналото тази примитивна техника е били широко разпространена в цялата страна, но през последните 30-40 години тя постепенно изчезва (Черкезова, 1981, 123).
Класическите основни тъкачески техники са в две разновидности според броя на нищелките: с две нищелки се тъче обикновена, лита, в уста тъкан, а с четири нищелки - диметна, четворна тъкан (Велева-Венедикова, 1967, 32-38).
Българите познават различни тъкачески техники: късане, бране, развити върху основата главно на литата тъкан; вързана техника, с която се изработват халища, губери, китеници и ямболии (Кръстева, 1971, 13-15; Станков, 1975, 78-80). В някои райони на страната, като Хасковско, Трънско и др. се практикува бримчената, чупковата техника. Тя е разновидност на литата тъкан (Черкезова, 1981, 123).
След изтъкаването на платното, което основно е бяла тъкан, в миналото е практикувано допълнителното му избелване и многократното изтупване с бухалка.
Вълнените тъкани били тепани, чрез което се получава по-голямо уплътняване и овласяване. За тази цел по течението на реките били строени тепавици, задвижвани от водната струя. Груби вълнени и козиняви тъкани, предназначени за постилки или завивки, се валят във валявици, при което платът се уплътнява и кардира. Такива валяни тъкани се наричат кебета и халища (Вакарелски, 1974, 399 и сл.).

5. ЗАНАЯТИ



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Народни занаяти 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.