Основни социологически понятия


Категория на документа: Други




Основни социологически понятия

Социологията е наука ,която тълкува социалното действие и вследствие на това го обяснява причинно в неговото протичане и съобразно неговите последици. Под социално действие се разбира човешкото поведение,когато то се свързва с някакъв субктивен смисъл с него, т.е такова действие,което се отнася към поведението на други лица и се ориентира към тях.
Под смисъл се разбира смисълът,който се има предвид в конкретния случай. В никакъв случай обаче това не е обективно правилен или метафизически разкрит истинен смисъл.
Твърде неопределена е границата между натовареното със смисъл действие и реактивното действие. В граничната зона седи именно традиционното действие.
Всяка наука или дадено тълкувание се стреми към очевидност, която може да бъде два типа - рационална или емоционална/ художествено рецептивна . Рационално-очевидно във действието е онова,което е ясно разбрано и интелектуално отчетливо в неговия смислен контекст. Докато очевидност постигната чрез съпреживяване,вчустване е онова действие,което е преживяно в емоционален контекст. В зависимост от ситуацията успяваме да ги схванем на интелектуално ниво,но околкото повече се различават от нашите ценности,толкова по-трудно е да ги направим разбираеми за нас самите чрез съпреживяване. Понякога трябва да се задоволим само с интелектуланото им тълкуване, а ако и това не стане възможно,тогава просто трябва да ги приемем като дадености и съгласно наложените от тях оринетири да ги приближим максимално до нас и доколкото е възможно да ги съпреживеем чрез вчустване,да си изясним хода на действието ,което те мотивират.
За целите на типологизиращото научно разглеждане на нерационалните,афективно обусловени смислови контексти на поведението,които биха повлияли на действието, се представят като отклонения от конструираното целерационално протичане на действието.
Лишените от смисъл процеси и предмети се вземат под внимание като повод ,резултат или препятствие за човешките действия. Това,което е лишено от смисъл не се приема като нещо неодушевено или нечовешко. Всеки артефакт може да се разбира и тълкува по смисъла на дадено човешко действие,като без позовавенето на придадения смисъл на този артефакт, си остава напълно неразбираем. Лишени от смисъл си остават всички процеси или състояния, в които не е вложено смислово съдържание ,доколкото те не засягат средството и целта на действието. Задачата на социологията е именно тълкуващо да разбира ориентиращи по смисъл действия.
Разбирането само по себе си може да означава актуално (рационалното разбиране на мислите) или обясняващо (разбираме съобразно мотивите какъв е смисълът) развитие. Те зависят от смисловите контексти,чието разбиране се раглежда като обяснение на фактическото протичане на действието.
Във всички случаи разбиране означава тълкуващо схващане на смисъла,които е заложен или който се има в предвид като приблизителен, или на смисловият контекст,който трябва научно да се конструира чистият тип на дадено явление.
"Мотив" означава смислов контекст,който изглежда като смислово основание на поведението на самия действащ или наблюдателя. Съгласуваното протичащо поведение се нарича смислово адекватно,ако отношението между компонентите му бъде разпознато от нас, съобразно усреднени привички на мислене и чувстване, като типичен мислов контекст.
"Каузално адекватна" е тази последователност от процеси в степента,в която съобразно опита ни, трябва да протича винаги по един и същ начин. Каузалното поведение е равносилно на твърдението,че според някакво вероятностно правило,което може да се прецени или обозначи числено,след определен наблюдаван процес следва определен друг процес. Правилно казуално тълкуване на дадено действие означава,че външното протичане и мотивът са схванатаи вярно и в същото време смислово разбираемо във взаимовръзката им.
Процеси и регулярности ,които поради неразбираемостта си не се обозначават като социологически факти или правила, не следва че са маловажни. Методологически попадат не в сферата на разбираемото действие, а в сферата на неговите условия,поводи,стимули и др.
Действието като смислово разбираема ориентация на собственото ни поведение съществува винаги и само като поведение на един или повече отделни индивиди. За социологията смисловият контекст на действието е обект на познание, като за разбиращото тълкуване на действието, социалните образувания (държавата,акционерните дружества,фондациите и др) са само процеси и контексти на специфично колективно действие на отделни индивиди, тъй като за самите нас те са разбираеми носители на смислово ориентирано действие.
Законите, към които се причисляват някои принципи на разбиращата социология представляват затвърдени от наблюдението типични вероятности очакван ход на социалното действие,които биват разбрани от типични мотиви или типичният действащ смисъл.
Социологията изгражда типови понятия и се стреми да установи общи правила на събитията. Тя предлага по-голяма еднозначност на понятията, които са бедни на съдържание в сравнение с конкретната реалност в исторически план. Това се постига чрез оптимална смислова адекватност,която от своя страна се постига в оптимална степен при рационалните понятия и правила. Социологията се стреми да обхване в теоретични и смислово-адекватни понятия и ирационалните феномени. Когато в социологията се говори за типични случаи, в проблемна ситуация винаги се има в предвид идеалният тип ,който може да бъде както рационален,така и ирационален,но при всички случаи той трябва да е смислово адекватно конструиран. Социологията изгражда понятията си именно чрез класифициране по възможен смисъл,сякаш действието протича като съзнателно ориентирано по смисъл. Тя трябва да отстоява гриницата на реалността винаги,когато става дума за конкретното й разглеждане.
От методологическа гледна точка много често се налага да избираме между иреални и "идеалнотипични" термини,като трябва научно да се предпочетат вторите.
Социалното действие може да бъде ориентирано както към миналото,така и към бъдещето или настоящето поведение на другите индивиди,които могат да бъдат определен брой познати или неопределено много и то непознати.
Не всеки вид действие е социално. Външното действие не е социално,когато се основава на очаквания за поведението на физически обекти. Вътрешното поведение е социално само когато е ориентирано към поведението на другите.
Също така не всеки вид контакт между хората има социален характер, а само един вид смислово ориентирано поведение по поведението на другия човек.
Социалното действие не е еднообразно действие на някакво човешко множество,нито пък е повлияно от поведението на другите.
Действието на индивида силно се влияе от факта,че той се намира в установена на конкретно място плътна човешка маса. Но тя не е задължителна, тъй като и поведението на разпръснатите маси може да се повлияе чрез едновременно или последователно въздействие на много хора върху поведението на индивида ,който превръща това въздействие, превръщайки поведението си в масово обусловено. Простото подражание на чуждо действие не е понятие за специфично социално действие,ако то се осъществява изцяло реактивно без смислово ориентиране на собственото действие спрямо чуждото.
Двата случая - обусловеност от масата и подражание, са с вариращи граници на социалното действие. Причината за неопределеността на границите се състои в обстоятелството, че те не винаги са напълно съзнати. Но въпреки това не винаги може да се направи разлика между простото повлияване и смисловата ориентация.
Строго традиционното поведение се намира на границата на онова,което може да се нарече смислово ориентирано действие,защото то нерядко е смътно,еднократно протичащо по посока на определени дразнения.
Строго афективното поведение също е на границата на онова,което е съзнателно смилслово ориентирано и често отива над нея. То може да бъде автоматично реагиране на необичайно,извън сферата на всекидневното, явление.
Афективната и ценностнорационалната ориентация на действието се различават помежду си по точките за ориентация на действието и по последователното планомерно ориентиране. Общ момент и в двата случая е че за тях смисълът не се крие в крайния резултат, а в самото оформено по определен начин действие.
Целерационално действа онзи,който ориентира действието си в съответствие с цел,средства, и странични последици и при това преценява рационално дадените фактори един спрямо друг.
От гледна точка на целевата рационалност обаче ценностната рационалност е винаги ирационална и то толкова в по-голяма степен, в колкото по-голяма степен ценността,по която е ориентирано действието,се доближава до асолютната ценност.
Много рядко социалното действие е ориентирано само по един или друг начин. Тези класификации на видовете ориентации на действието са изградени за целите на социологията, като те са понятийно чисти типове,към които реалното действие се доближава в различна степен или е комбинирано.
Социалното отношение представлява поведението на множество действащи лица,което е смислово взаимно насочено помежду им, един вид шанс да се действа по някакъв смислово определен социален начин.
Понятиен белег е минималната степен на зависимост при съпоставянето на действието на всяко лице към друго лице. Понятието не казва нищо по отношение дали между лицата има солидарност или не.
Винаги става дума за действително имано впредвид в конструиран чист тип емпирично съдържание,но никога за нормативно правилен ири метафизично истинен смисъл. Социалното отношение се състои единствено и само в шанса ,че се реализирало,реализира се или ще се реализира. По смисловото си съдържание е несъмнено взаимно ориентирано.
Участниците във взаимноориентираното действие влагат в съответния случай едно и също смислово съдържание в социалното отношение или пък се нагаждат по смисъл към нагласата на партньора,така че да е налице взаимност.
Социалното отношение е едностранно,когато в определени случаи участниците свързват действието си с различен смисъл. Но то би било двустранно,ако действащият предполага определена насоченост към себе си и ориентира действието си по очакванията,които има и почти винаги има последици за самото протичане на действието и отношението. То е обективно двустранно само дотолкова, доколкото смисловото съдържание е във взаимно съответствие. Липсата на двустранност обаче следва да изключи съществуването на социално отношение само тогава,когато има за следствие фактическо отсъствие на взаимодействие.
Социалното отношение може да има напълно мимолетен характер или пък да бъде трайно ориентирано по начин,по който е налице шанс за постоянно повтаряне на смисловото поведение. Само наличието на този шанс означава съществуване на социално отношение.
Смисловото съдържание на социалното отношение може да се променя . Това зависи от степента на приемственост в промяната и дали може да се приеме,че се е породило ново отношение или предходното е получило ново смислово съдържание. То може да бъде отчасти както трайно,така и променливо.
Смисловото съдържание,конструирано трайно, може да бъде формулирано в максими,чието усреднено или приблизително спазване се очаква от участниците и по което се ориентира тяхното действие.
Смисловото съдържание на дадено социално отношение може да бъде договорено чрез взаимно съгласие,което означава че участниците дават обещания относно бъдещото си поведение. Всеки от участниците разчита на това,че другият ще ориентира действието си по разбираем за първия смисъл на договореността. Той ориентира действието си по това очакване,т.е отчасти това е целерационално, а от други - ценностнорационално по поетите от него задължения на договореността.
В рамките на социалното действие са наблюдават фактически регулярности. Те представляват повтарящи се при един и същ типично сходен иман предвид смисъл при наличие на много варианти за даденото действие. Привичката е даден фактически шанс за регулярност на нагласата на социалното действие,когато и доколкото възможността за неговото съществуване е непосредствено дадето в определен кръг хора чрез фактическо упражняване в практически смисъл. Привичката е обичай,когато фактическото упражняване е породено от отдавашна отживяност. Той е породен от интереси,доколкото шансът за емпиричното му съществуване е непосредствено обусловен от целерационално ориентиране на действието по еднообразни очаквания. Към привичката се причислява и модата,която за разлика от обичая се нарича привичка,когато основа за ориентиране на действието е някаква фактическа новост на съответното поведение. Близко до модата е и конвенцията,тъй като в повечето случаи първата произтича от свързани с престиж съсловни интереси.
Правото също се позовава на обичая. То представлява външно негарантирано правило,към което личността се придържа доброволно и чието евентуално спазване се очаква и от останалине членове на дадения кръг.
В този смисъл обичаят няма нормативен характер,тъй като от никого не се изисква да го спазва. Преходът от него към валидната конвенция и към правото е фактическото предаване чрез обичая,което е станало условие за валидност.
Стабилността на обичая се основава на това,че който не оринетира действието си по него е несъответстващ на средата.
По подобен начин стабилността на интересите се позовава на това,че който не ориентира действието си по тях, не се съобразява с тях, ще доведе до съпротивата на другите членове и е възможно да се стигно до непридвиден за него резултат и се излага на опасността да навреди на собствените си интереси.
Социалното действие и социалното отношение могат да бъдат ориентирани от действащите лица по представат за съществуване на легитимен ред. Шансът това да се случи се нарича валидност на съответния ред.
Дадено смислово съдържание на определено отношение се нарича ред ,когато действието се ориентира по определени максими. Можем да говорим за валидност на този ред,когато фактическото ориентиране по тези максими се случва в значима степен,тъй като те се разглеждат като задължителни или като зададен образец.
Съществуват фактически различни схващания за смисъла на реда. От социологическа гледна точка той е валиден в степен,в която определя фактическото поведение. Социологията не вижда проблем в това да признае едновременната валидност на различни противоречащи си редове,защото дори един и същ индивид може да ориентира действието си по различни редове, не съществува абсолютна алтернатива между валидност и невалидност на определен ред.
Легитимността на един ред може да бъде гарантирана по няколко начина - афективно,ценностнорационално и религиозно. Също така това може да стане и чрез обусловявавне на интересите,но тези очаквания биват от по-особен тип.
Даден ред се нарича конвенция,когато неговата легитимност е външно гарантирана и отклоняването от нея ще срещне всеобщо неодобрение.
Друг ред се нарича право,когато е външно гарантиран чрез прилагането на физическа или психическа принуда от щаб хора, специализирани в дадена област, чиито действия са насочени към следене за спазването и нарушаването му и последвалите наказания.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Основни социологически понятия 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.