От действието до бездействието (Из критическата рецепция на модерната българска драма)


Категория на документа: Други


 Мариета Гиргинова

ОТ ДЕЙСТВИЕТО ДО БЕЗДЕЙСТВИЕТО

(ИЗ КРИТИЧЕСКАТА РЕЦЕПЦИЯ НА МОДЕРНАТА БЪЛГАРСКА ДРАМА)

Наши пиеси, наш български репертоар, ние нямаме. Онова, което имаме, не е за пред хората!... Всичко отначало! И най-напред: от репертоара на нашия театър трябва да се изхвърлят всички български драматически халаванди, от Войникова до Вазова, всички Ивановци, Апостоли, Отечества, към Пропасти, Бориславовци: в тях няма ни език, ни мисъл, ни поезия, ни концепция, ни композиция, ни действие, ни живи хора, прост човешки смисъл няма в тях!

(П. П. Славейков, "Национален театър" i)

...драмите на П. Тодоров са не само най-доброто у нас досега в тази област, но и образуват важен етап в развитието на новата българска литература. Може би тоя етап не представлява такова високо съвършенство на формата - както лириката на Яворов - това е поради трудността и несравнимо по-голямата сложност на жанра и при неговото оскъдно развитие у нас, нещо твърде естествено. Зад лириката на Яворов стои 50-60 години еволюция при участието на първостепенни майстори, а Тодоров - почти няма предшественици.

(Д-р Кр. Кръстев, "Драмите на Петко Тодоров" ii)

Това беше първият мой драматургически опит, а в същото време е първата модерна драма на български, в която се правеше усилие да се използува известна народна легенда за драматически цели.

(П. Ю. Тодоров, До Директора на Народния театър iii)

1. Диагнозата

Трите цитата визират състоянието на българската драма от началото на ХХ век и посоките в критическата рецепция на пиесите на П. Тодоров. Първият изразява крайното и категорично становище на П. П. Славейков за състоянието на българската драматургия като директор на Народния театър за сезона 1908/09 година. Вторият аргументира причините за това състояние. Последният тематизира авторското самосъзнание на писателя за новаторската роля, в която влиза като създател на модерната драма.iv В тези откъси се оглежда литературното митостроене на елитарната четворка, съпътстващо раждането и утвърждаването на ранномодерната драма у нас.v

Първият литературен мит е за празните рафтове на драматургията в българската литература, за липсващите традиции в жанра, за ниското художествено качество на съществуващата родна продукция. Нихилистичното отношение към възрожденската и поствъзрожденската драматургия се съчетава с амбицията за цялостно преустройство на българския театър и култивиране на нова естетическа мяра в изискванията към родната драма.

Вторият мит въвежда образа на загадъчния, аристократично извисен, пребиваващ повечето време извън родината, извън литературните битки и контексти на своето време своеобразен чужденец в литературата ни, стигнал до "обетованата земя" на модерното изкуство. Той идва от инициационния разказ за раждането на модерния творец, легитимиран от П. Славейков в прочутата му статия "Блянове на модерен поет", в която авторът на "Зидари" е обявен за новатор, успешно преминал "през сума криволици" и изпитания, за да стигне да "незнайния край", до "живата вода" на истинското творческо вдъхновение.vi Този разказ е част от индивидуалистичната стратегия на кръга за преосмисляне на обществения ангажимент на автора и презареждането му с новата етика на гордия художник индивидуалист. "И чудното е, че той, който до онзи ден само "опяваше" и творенията му не даваха никаква надежда, че от него ще излезе нещо, - днес оставя зад себе си всички онези, на които някога се е възлагало много."vii Само модерните идеи са в състояние да тласнат напред творчеството на поета. Сюжетът за чудодейната творческа трансформация на Петко Тодоров и идейното пренагласяне на гуслата му е знак за допускането му в престижните зони на литературата.

Разгорелите се полемики около драмите на П. Тодоров се съпътстват от неизбежното обговаряне на въпроса за новия културен статус на автора, издигнат над конформизма и еснафските предразсъдъци на обществото. Моделът на твореца - естет и реформатор, певец на модерната душа, се втвърдява около фигурата на П. Тодоров най-вече като автор на драми, с всичките положителни и отрицателни последствия от налагането му в културното поле от съмишлениците на "Мисъл". Неконкурентността във времето на Тодоровия мит в сравнение с мощните публични социално-литературни роли на останалите представители на кръга П. Славейков и П. Яворов се дължи и на особената му специфика като вторичен продукт, дело на мощното културно визионерство на "Мисъл", неуспял да се развие и просъществува извън естетическото поле, създадено от четворката.viii По тази причина Петко-Тодоровият мит се превръща в прицел за всички идеологически и естетически противници на "Мисъл", което неизбежно засилва самочувствието му на аутсайдер и чужденец , но и укрепва волята му по себедоказване и самозаявяване на своето новаторско и реформаторско дело на драматург.ix

Третият литературен мит е свързан със специфичното самосъзнание на модерния творец - реформатор в полето на литературата, който влиза в ролята на конструктор на ранномодерната българска драма и осъществява прехода от класическата драма на действието към модерната драма на бездействието, в която водещи стават субективните драми на модерната душа, измествайки обективните социални конфликти. Още през 1901 г. Петко Тодоров споделя в писмата си по повод изпращането на първата редакция на "Зидари" до драматичната трупа "Сълза и смях" своите модернистични страхове: "Не зная дали ще я вземат: едно, защото тя е тъй модерна в своята техника, та надали могат я разберат хора, възпитани на Шилерови "Разбойници" и Хюгови "Лукреция Боржия", друго, защото не съм от "нашите".x Авторовото самосъзнание експлицира два основни канала от рецептивното битие на пиесите: литературен - новаторството в драматургичната техника и липсата на традиция за нейното литературно и сценично разчитане и усвояване; и паралитературен - идейно-естетическите лобита в литературното пространство.xi

Критическият дебат около драматургичното новаторство на П. Тодоров свидетелства за активни трансформации в полето на новата драма, за успоредно съществуване, смесване и напластяване на образци от романтическата и натуралистична драма (в която целеустремените характери управляват действието) с неоромантическата и символистична драма (в която резигнацията, бляновете и сънищата на душата задвижват символно-асоциативния характер на действието). Тези процеси разместват традиционните представи, сигнализират за необходимостта от нов инструментариум за легитимиране на модерното и ценното в пиесите на П. Тодоров и П. Яворов, на А. Страшимиров и К. Христов.

Целта на проследяването на основни моменти от рецепцията на Петко-Тодоровата драматургия до войните е да се открои начинът, по който в нея битуват разнородни естетико-теоретични представи и понятия за жанра през първото десетилетие на ХХ век, и да се установи дали в смисловите мрежи на класическия драматургичен канон могат да бъдат уловени и разчетени характерните особености на влизащия в драмата модернистичен почерк.

Критическите тези, утвърждаващи или отричащи Тодоровите пиеси, дават най-ясна представа за раждането на ранномодерната драма като отклонение от композиционната схема на традиционното действие с ясно обособен водещ конфликт и разработени характери, от една страна, и като преход от романтико-героичния и реалистичен тип поетика към неоромантичния и символно-алегоричен изказ в драмата, от друга.

2. Конструиране на новатора - "за" и "против" модерната драма

През първото десетилетие на ХХ век можем да идентифицираме две паралелни критикоинтерпретативни парадигми, групирани около идейно-естетическите платформи на сп."Мисъл" и на сп. "Българска сбирка". Те работят успоредно, пресичат се и се конфронтират в опитите си да легитимират и оценностят новаторските явления в драматическия жанр.

Ще проследим най-вече критическия сюжет (литературната и театрална рецепция), сформиран около пиесите на П. Тодоров в контекста на тяхната поява, включващ литературни студии, статии, театрални рецензии, критически бележки и позовавания на приятелите и съмишлениците от "Мисъл" - от една страна, и на останалите критически гласове от началото на века - от друга. В тях се идентифицират основните критически хоризонти в литературния профил на първия модерен драматург. Неговата уникалност се изтъква и от двете страни на естетическата опозиция. Драматическите текстове на Тодоров се оказват в центъра на оживена критическа дискусия за същността на модерното изкуство, в която понятия като модерно, субективистично, декадентско, подражателно, натуралистично, индивидуалистично и символично се смесват и подлагат на разнородни тълкувания и оценки в зависимост от компетентността и естетските пристрастия на критиците.

"Мисъл" интегрира драматурга и го подчинява на своята естетическа програма - персонализма в литературата, превръща го в емблематичен автор за своя модернистичен проект. Включва го в кръга на младите - при Яворов, противопоставя го на старите - Вазов, нарежда го в ценностния ред на Ботев, отделя му първенстващо място в своите критико-теоретични и есеистични текстове, създава литературния мит за твореца чужденец, драматизирал страданията на модерната душа. Д-р Кръстев се явява символичен баща на драматурга с над десет статии, студии, рецензииxii върху неговите пиеси и задава първата сериозна критикоинтерпретативна парадигма на четене и усвояване на ранномодерната драма у нас. Идеологът на "Мисъл" въвежда немската критикоидеалистична линия и демонстрира тънък рецептивен усет за новата поетика и естетика в драмите на Тодоров. Налага го като основоположник на модернизма в драматическия жанр в класическата от днешна гледна точка статия "Певец на воля и младост" (Мисъл, 1906), която преработва и разширява за книгата си "Млади и стари" (1907). Парадоксалното в нея е, че модерните предизвикателства на П. Яворов не намират място, но затова пък идилиите и най-вече драмите на писателя се превръщат в емблематични за естетическите позиции и поетологически разбирания на "Мисъл". Текстовете на духовния аристократ от Елена сякаш подхождат повече за новата емблема на кръга от поетичните предизвикателства на чирпанския талант. В статиите си за пиесите на П. Тодоров д-р Кръстев показва, че модерната българска драма се ражда като отклонение от модела на класическата (Шекспирова) драма в неговите основни звена - композиция, конфликт, герои и език. Широтата на критическата рефлексия преобръща традиционните категории (действие, драматическа интрига и характер), в които се мисли и възприема възрожденската ни и поствъзрожденска драматургия. Последвалата критическа рецепция, независимо от аксиологизацията си, задължително отчита наблюденията на професора по естетика. Както критиците на модернизма, обединени около сп. "Българска сбирка", така и апологетите на модернизма от 20-те години на века продължават и развиват редица от тезите на критика.

Д-р Кръстев е един и от сериозните познавачи и теоретици на античната и класическа драма. В архива му е съхранен труд върху теория на драмата, за съжаление останал недовършен и непубликуван и досега. Обявен иронично от Спас Ганев за "критик над критиците",xiii докторът по естетика действително влиза в ролята на безспорния авторитет, чиито метатекстове се превръщат в първата сериозна програма на "Мисъл" по въпросите на модерната драма и нейното легитимиране у нас.xiv

По-скромно е участието на другите членове на кръга - Пенчо Славейков и Пейо Яворов, в критическия прочит и осмисляне на Тодоровите драми. В посочената вече статия "Блянове на модерен поет" и в основополагащата студия "Българската поезия. Преди. Сега"xv П. Славейков улавя модернистичните импулси в драмите на писателя. Критикоесеистичните му текстове узаконяват първите пиеси на драматурга като емблеми на новата образност в изкуството. С широката си театрална култура и познаване на модерната драматургия Яворов възторжено приветства Тодоровата "Самодива" в рецензия от 1904 г., а в статията си "Две нови български пиеси" предлага интересен сравнителен прочит на Вазовата драма "Към пропаст" и Тодоровите "Зидари", за да аргументира още по-убедително драматургическото новаторство на писателя.xvi

Текстовете на "Мисъл", утвърждаващи модернизма у нас, съчетават апологетично-есеистичното с едно олимпийско нормотворчество, което неизбежно провокира контратези и остри дискусии в литературното поле.

Втората критическа линия в реципирането на пиесите на П. Тодоров включва студии, статии и рецензии от по-неутрални критически гласове - Алберт Гечев, Андрей Протич, Александър Балабанов, и стига до аргументираните тези на неговите отрицатели - Никола Атанасов, Спас Ганев, Велико Йорданов. Последните са обединени около социалнореалистичния и романтикогероичен стил в изкуство, в които общественият ангажимент на автора се превръща в мерило за приобщаването му към престижния ред на литературата. Неслучайно противниците на естетиците от "Мисъл" консолидират своя канон в драмата около романтичния историзъм на Вазовите царски пиеси и психологическия реализъм на Страшимировите драми. Вазов е поставен в центъра на ценностната конфигурация в драмата на "старите" (групирани около сп. "Българска сбирка"), докато "младите" (от сп. "Мисъл"), както стана ясно, ориентират началото на българската драма около новатора П. Тодоров. Противостоенето е реализъм срещу антиреализъм, миметично срещу антимиметично изкуство. Понякога пиесите на Вазов и на Тодоров се засичат на сцената на Народния театър и по този начин не само за критиката, но за публиката и за по-широката общественост стават видими различията между двата модела драматургия: романтикогероичния (Ив. Вазов) и неоромантико-символистичния (П. Тодоров). Канонът на новата драма се изработва в антитетичното напрежение между привържениците на реалистичното и на модернистично изкуство.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
От действието до бездействието (Из критическата рецепция на модерната българска драма) 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.