От универсализъм към релативизъм


Категория на документа: Други


УВОД
Целта на този дипломен проект е да съ-постави и противо-постави две фундаментални разбирания за същността на нравствеността в историята на етиката. Става дума за Кантовата етическа доктрина, образцов вариант на етическите разбирания на ранната модерност и етическата доктрина на Зигмунт Бауман, също така образцов вариант на етическото мислене на късната модерност. Вътрешният патос на това противо-съ-поставяне е в очертаване на принципните различия между универсализма и релативизма в историята на етиката, между рационализма и не-рационализма в етическата методология на третиране на същността на морала.
Противопоставката между етическите универсализъм и партикуларизъм настойчиво изисква да се потърсят обосноваващите я обстоятелства. В основанията на прехода от универсализъм към партикуларизъм ще се търсят неизбежните причини, без догматически да се интерпретират като мотиви за кардинално и финално решаване на проблемите на дебата. В дипломния проект ще бъде защитено становището: въпреки че и философията на постмодернизма и социалнополитическите трансформации в глобализиращия се свят налагат, правят разбираем прехода от универсализъм към релативизъм, това не значи, че той (релативизмът) е единственото "здравословно" теоретическо битие на етическото. Нещо, в което ни убеждава Бауман.
Търсенето на основните фактори, обосноваващи прехода от сигурен към рисков морал, ще се движи основно в две посоки - към философията на постмодернизма и към глобализацията. Философията, която задълбочава несигурността. Глобализацията, която разширява тази несигурност.
Дълбоката същност на философията на постмодернизма се свежда до отказ от принципи и идеи на класическата философия и на философията на ранната модерност. Тези откази могат да бъдат типологизирани по следния начин.
Първо, постмодерната философия е отказ от идеята за битието като стройно онтологическо дърво с корени, стъбло и корона. Което означава радикално скъсване с традиционната класическа символика на вертикала, следователно отказ от идеята за аксиологическо артикулираното възвисяване или снизхождане по този вертикал. Най-големият дефект на дървообразния модел на света, така характерен и така любим на класическото мислене на западната цивилизация, постмодерните му критици виждат в йерархията му - търсене на метафизическата идея за корена като извънсетивно основание за феноменални прояви . Онтологическото дърво може да бъде третирано като път нагоре, то може да бъде третирано и като път надолу (да си припомним Плотин и неоплатонизма, при които пътят надолу, пътят на еманацията, е онтологическа структура; а пътят нагоре, пътят на еротиката, е епистемологическа структура) все едно, природата на онтологическия вертикал си остава непроменена.
Второ, отказът от идеята за стройната онтологическа дървообразна организация на битието неизбежно прераства в отказ от логоцентричните епистемологически модели на разбирането и интерпретацията (независимо дали във философията, етиката или естетиката). Постмодерното мислене, подложило на такава яростна логотомия традиционното класическо и модерно мислене, приема като свой методологически императив съмнението на Фуко, че не бива да се предполага и полага, че светът е обърнал към нас леко подаващо се на прочит лице; светът не е сътрудник на нашето познание и не съществува никакво преддискурсивно поведение, което би го направило благосклонно към нас.
Трето, отказът от онтологическата парадигма на стройната структура на дървото на битието; отказът от парадигмата за логоцентричния характер на познанието води до третия решителен отказ - отказ от идеята за латентния смисъл. Отказът от корена е отказ от дълбочина, отказ от смисъл (зад вещите се съдържа тайната, че те нямат тайна).
Четвърто, отказът от дълбинния смисъл е отказ от магията, старата метафизическа магия на единното. В постмодернисткото мислене единното не се раздвоява както това беше при класическото, а се разпръсква между хиляди коренчета и коренища. Ризоматичният проект поражда и изповядва култ към единичното, към индивидуалното, към обособеното.
Парадоксално философският проект на разпръснатостта, подсилен със социалнополитическата фактичност на обединяване (глобализация), водят до едно общо следствие за принципите на етическия дискурс - преход от универсализация към партикуларизация в теоретическата парадигма.
Глобализиращият се свят е предизивкателство пред "старите" етически решения и новите морални дилеми. Разпадът на нацията-държава поставя остро проблемите за признаване и приемане на различността. Етиката на ранната модерност с идеала си за универсален морален субект не може да реши въпроса за различията. Нейните решения са дефинитивно свързани с идеята за преодоляване на различията. Истинският въпрос обаче е в признаване и приемане на различието. В "модернизираната" част на света необходимостта от идентичност става все по-остра (и по-разделяща, отколкото в миналото) в зората на все по-очевидния провал на държавите-нации да изпълняват предишната си роля на производители и доставчици на идентичност, т.е. на ефективни, надеждни мениджъри, пазители на механизмите за организиране на пространството. Функцията по изграждане на идентичност, в която се специализираха преди държавите-нации, може да потърси друг носител и ще го търси все по-яростно заради "мекотата" на алтернативите, които са на разположение.
Следователно дипломният проект вижда задачата си в проследяване на прехода от Кант към Бауман, като преход, обоснован от постмодерната философия на "пълзяща между коренища и треви разпръснатост" и социалността на глобализацията като обединение на територии и култури с непреодолими различия. Авторът на дипломният проект с въодушевление споделя разбирането, че това, че най-големите престъпления против човечеството (благодарение на човечността) са били извършвани в името на управлението на разума, на по-добрия ред, и по-голямото щастие; това. Това, че опустошението, причинено от вкостенилия се разум, е изглежда резултат от брака между философската сигурност и арогантната самоувереност на настоящата власт, съвсем не значи, че търсенето на разума е погрешно и увлечението по ирационалната пъстрота е непременно успешно.

В дипломния проект ще бъде направен опит да се подчертае, че най-значимият успех на Кантовото универсалистко решение на етическата парадигма се съдържа в неговия формализъм. Ще бъде направен опит да се докаже, че Кантовият формализъм е най-съдържателният му успех. Дефиниран само като най-обща форма, нравственият императив според Кантовото разбиране се самообосновава като вечнодействащо, най-общо нравсвено съдържание - като онова в Аза, което го прави равен на всеки Друг, което го прави трансцендентално готов да живее заради Другия. Ще бъде направен опит да се докаже, че Кант е същинската основа на теорията заради Другия. Или казано с терминологията на Левинас, Кантовата етическа критика на практическия разум обосновава трансцендентността на собственото Аз - трансцендентността на Аза като ноуменален, като отвъдфеноменален - всъщност го прави морален. Само и единствено тя.
Анализът ще се съсредоточи върху разбирането на Кант, че автономията на волята е онова нейно свойство, чрез която тя е сама за себе си закон (независимо от всяко свойство на предметите на искането).
В това независимо от всяко свойство на предметите на искането се съдържа цялата тежка сложност на Кантовото разбиране. Искането без оглед на предмета, без оглед на каквото и да е било свойство на този предмет, го представя само и единствено като чистата форма на желанието. Точно защото е освободено от каквото и да било съдържание, и частно, и общо, точно затова искането е всеобщо, поради което придобива формата на всеобщ закон, защото няма никакъв примес на емпирично съдържание. А когато искането е дефинирано само според най-общата си "природа" на искане, то е дефинирано чрез най-общата си форма на всеобщ закон - волята не е само подчинена на закона, а е така подчинена, че трябва да се разглежда също и като установяваща сама закон, и едва поради това подчинена на закона (на който тя самата може да се смята за създател).
Във формализма на това понятие за автономия на волята може да се каже, че се съдържа най-дълбинната му съдържателност. Искането формулирано като всеобщо, без примеса на частният интерес в него, фактически "автоматически" го превръща в нравствено искане, защото го отнася до всички, и то не като средства за постигане на цели, а като към чисти цели - Защото всички разумни същества са подчинени на закона, и всяко от тях трябва да не се отнася никога към самото себе си и към всички други само като съм средство, а всякога едновременна и като цел само по себе си. Следователно единствената съдържателност на всеобщото искане е искането за осъществяването на царството на целите.
В идеята за възможната, но трудно постижима трансформация на света от царство на необходимосттта (природа), в царство на целите (морал) се съдържа теоретическият успех на Кантовата етическа система - когато се иска според цел, когато се постъпва според третирането на човека само и единствено като цел тогава се иска само онова, което трябва да се иска, може да осъществява само онова, което е длъжно да се осъществи.
В опита да бъде доказано, че нравственият субект у Кант, субектът на чистата воля, е всъщност субектът "отворен" към Всеки Друг, реален или възможен, дипломният проект ще постави теоретически акценти върху най-значимия проблем във философията на Другия, така както го поставя най-великият й представител - Левинас.

Задачата на разбирането за същността на връзката с Другия се трансформира в много сложната от философска гледна точка задача да се разгърне една трансцендентност на субективността, стратегия така характерна за цялото постмодерно мислене. Човекът е винаги отвъд себе си. Но този отвъден спрямо самия себе си човек трябва в крайна сметка да осъзнава, че самият той е изворът на трансцендентността.
Големият въпрос на философията според Левинас може да намери своето решение при осъзнаване на значимостта и осъществяване на решителен отказ от идеята за интелектуалността на познанието и от идеята за зависимостта на това познание от онтологическото упорство на битието. Следователно същинското питане при Левинас се свежда до питането: само истината ли е тази, която трябва да е целта на познанието, и само собствено логоцентричната организация на битието ли е тази, която трябва да бъде презентирана от тази истина. Насочеността на съзнанието към битието в неговото онтологическо упорство и в неговото битие-към-смъртта, където съзнанието е уверено, че ще стигне до крайното - всичко това е прекъснато пред лицето на другия човек.
Другият пробужда отговорност без бремето на съвестта. Следователно събужда изначално отговорността. Аз съм поставен в условията на един чист морал. Ето ме отхвърлен в тази отговорност към това, което никога не е било нито грешка, нито мое дело, към това, което никога не е било в моя власт, нито по моя воля, към това, за което не си спомням. Аз съм поставен във време, което не изисква моето "спомняне" (за да знам според Платон трябва да помня срещите си с идеите от небесното "пътешествие" на душата), то не изисква и моите ретенции, то не изисква и моите репрезентации. То е изначалното време на моята отговорност за Другия. В този смисъл категорията отговорнсот за Другия функционира като своеобразна трансцендентална категория. Тоест изначалната загриженост за Другия е условието за осъществяване на тайната на социалността, която се нарича любов към ближния без похот; любов, така необорима като смъртта.
Неслучайно Дерида настойчиво предупреждава, че никога не трябва да забравяме, че Левинас не ни предлага закон или правила на морала, той не желае да определи някакъв един морал, а същността. Етиката според Левинас е етика без закон, без понятийност, бранеща своята чистота от дефинирането си в понятия. Тази етика не е теория на етиката, тук става дума за етика на етиката (Дерида 2004).
Другият е не просто и само моя представа, не е някакво синтетическо единство на съзнанието, очакващо своето възможно и интелектуално потвърждение. Другият е също като мен, отнасящ се към този свят субект. Другият е също така отнасящ се към мене субект. Другият е отнасящ се към мене като "познаващ" този свят и пребиваващите в него други. Тук Левинас акцентира върху един много значим проблем на другостта на Другия. Той назовава този проблем изходна не-феноменалност на Другия. Левинас интерпретира интенционалността, основна категория на Хусерловата философия, като акт на познание и воля за познание. Той разбира насочеността на съзнанието като мислене, като се раз-ходва в репрезентирането или в овладяване на присъствието Познанието е интенционалност: акт и воля, едно "аз искам" и едно "аз мога", които самата дума интенция внушава.
Но Другият е изключителен интенционален обект. Другостта на Другия е нередуцируема поради удвоената сила на неговата неопределеност. Другият е безкрайно чужд, нищо не може да ми даде субективната страна на неговите преживявания. Никога неговите преживявания не могат да ми бъдат дадени като мои собствени. Това е трансцендентността на несобственото.
Пред лицето на предизвикателствата на новата философска парадигма, в условията на предизвикателствата на новата социалнополитическа рамка Бауман формулира новата етическа ситуация в контекста на няколко основополагащи понятия.
Първо, хората имат двойствена морална същност. Амбивалентността обитава сърцевината на "изначалната сцена" на междучовешкото отношение лице-в-лице. Поради това неамбивалентната нравственост е екзистенциално невъзможна. И понеже рационалността не може да се наложи над моралния импулс, никакъв съгласуван етически кодекс не може да "отговори" на същностната "амбивалентност" на моралната ситуация.
Второ, моралните явления са по същество не-рационални. Те не са регулярни, повтарящи се, монотонни и предсказуеми по начин, който би позволил да бъдат представени като водени-от-правила.
Трето, нравствеността е апоретична. Моралното Аз се придвижва, чувства, и действа в контекста на двойствеността и е пронизана от несигурност.
Четвърто, нравствеността не може да бъде универсализирана. Това разбиране не е подкрепа на всеки и на всякакъв релативизъм. А е отричане на конкретен вид универсализъм - онзи, който заменя автономията на моралното Аз с хетерономията на наложени отвън етически правила.
Пето, нравствеността е и трябва да остава ирационална. Това изисква такъв социален мениджмънт на нравствеността, който да не потиска и да не обявява извън закона.
Шесто, първичното съществуване на Аза е да бъдеш заради Другия. То е преди съществуването му с Другия. Така нравствеността е върховното, не-детерминирано присъствие. То е в основата на акта на сътворяването ex nihilio.
Постмодернистката перспектива не бива да проповядва релативизъм, напротив, тя трябва да проповядва, че моралното единство е мислимо като утопичен хоризонт, като далечна перспектива на отговорността на Аза в условията на неизлечимата му амбивалентност.
Като съпоставя и противопоставя Кант и Бауман, дипломният проект иска да защити тезата, че новата партикуларност е невъзможна без старата всеобщност. Старата всеобщност е архаична без свежата струя на релативизацията.
Днешната съдба на моралното е в отстояване на всеобщността му в режима на признаване на различието. Авторът се надява да може да докаже, че само като универсално, моралното може да осъществи и осъществява природата си на отговорност пред Другия. Авторът ще се опита да докаже, че в основата на живота заради Другия лежи животът заради Другия-в-Мен. Ако освободя ноуменалния Друг-в-мен от феноменалният си егоизъм-в-мен, ще мога да живея заради Другия-извън-мен. Да, авторът ще се опита да докаже това, без да е сигурен, че ще успее.

Текстът ще осъществи своята методология на противо-съ-поставяне в две глави, с по три параграфа всяка, в отношението между които ще се търси ефектът на симетрията.
В текста се въвежда неологизмът трансцендентизъм, само за да се засили идеята, че става дума за изследователски метод, а не просто за още една версия в тълкуването на трансцендентното.

1.КАНТ - ДРУГИЯТ В МЕН

1.1.Силата на трансцендентализма
Критическият цикъл във философията на Кант (включващ трите му
фундаментални Критики) още с методологическото си име - критически насочва към принципите на трансцендентализма. Именно Кант превръща понятието трансценденталия в понятие за изследователски метод. Известно е, че понятието трансценденталност има своето класическо схоластическо разбиране и своето класическо Кантово разбиране. В схоластическата традиция трансцендентно и трансцендентално са синоними. Понятието трансцендентално се използва за обозначаване на онези групи имена, които излизат отвъд пределите на Аристотеловите категории и се явяват най-общи определения на съществуването - nomina transcendentalia - които после философската традиция започва да нарича трансценденталии. Но в новата история на философията категорията трансцендентност се разгръща като свързана с неотменимото й по никакъв начин интерпретиране от философията на Кант. За Кант е от огромно значение да я интерпретира в смисъла й на отвъд-опитното в много важното за неговата философия нейно различие от трансценденталното, тоест над-опитното.
Когато към това разбиране за трансцендентално се прибави разбирането за опит като разбиране за продукт между спонтанността на афицируемите сетива и категориалността на подреждащия разсъдък, то става ясно, че понятието трансцендентално във философията на Кант освен своето конкретно съдържание има формата на методологическа парадигма.
Трансцендентално следователно означава: съвкупността от необходимите условия, които правят възможен обекта (той може да бъде материален или идеален;феноменален или ноуменален;статичен или динамичен). Под това третиране на трансцендентално следователно могат да бъдат подведени: Платон като обективен трансценденталист - светът на усетимото е възможен само според условията на света на идеите; Хегел като абсолютен трансценденталист - светът на природата и на Духа са възможни само в условията на саморазвитието на Абсолютната идея;Шопенхауер като "действен" трансценденталист - светът на представата е възможен само в условията на света на волята.
Трансценденталистката методология на Кант има своите значими постижения както в епистемологията (Критика на чистия разум) така и в естетиката (Критика на способността за съждение). Но най-плодотворен трансценденталисткият метод се оказва за етиката. Защото не само позволява, но прави неизбежно питането - как е възможен моралът.
Кое е необходимото условие, което прави възможна нравствеността. Казано на езика на самия Кант - трябва да се извърши преход от обикновеното нравствено рационално познание към философското нравствено познание. А този преход е възможен само ако се прокара границата между онова, което изглежда нравствено, и това, което е наистина нравствено. А тази граница според трансценденталистката методология на Кант е границата между условията. Поради това нищо друго не може да съставлява превъзходното добро, което наричаме нравствено, освен представата за закона сам по себе си, която разбира се се явява само в разумното същество, доколкото тя, не обаче очакваната последица, е определящото основание на волята; добро, което се намира вече в самото лице, което постъпва според тази представа, но не бива да бъде да бъде очаквано тепърва от последицата (Кант 1974b:40-41).
Като всяко перфектно теоретичсеко дефиниране и тази дефиниция предлага онези "ключови думи", които представят дълбокия й смисъл.
Първо, разумното същество е онова, чиято природа е предусловието.Кант следователно дефинира пределно общ принцип за приложимостта на нравственото законодателство. Метафорично този принцип ще бъде третиран от бъдещата история на етиката като универсален, за да се открои пределно общия му характер. Но сега пред текста на Кант могат и трябва да се направят необходимите дистинкции между всеобщ и универсален. Универсално е нравственото законодатлество според философията на Платон - Благото подчинява и осъществява както реда в света на идеите, така и реда в света на усетимите неща. При Кант принципът е заявен като всеобщ, тоест отнасящ се не до целия Универсум, а само до реда на разумните същества.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
От универсализъм към релативизъм 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.