Политическата култура


Категория на документа: Други


Политическата култура

Възникването на съвременната теория на политическата култура е резултат от културни постижения и интелектуални усилия, чиито корени могат да се търсят далеч в Античността. С голяма степен на условност гносеологическите и онтолого-историческите предпоставки и основи на визираната теория се свеждат до:
1. Цивилизационната традиция;
2. Античната философска класика (Платон и Аристотел);
3. Европейската политическа философия (Макиавели, Монтескьо);
4. Класическа социология (Конт, Спенсър, Дюркем, Вебер);
5. Феноменологията (Шютц);
6. Културологичната теория (Хердер, Тайлър, Малиновски и др.).
Приносът на античните текстове към развитието на теорията на политическата култура се свързва и с посланията на мислителите към съвременния политически анализ. Открояват се две идеи - 1)ценностните елементи на политиката са системно свързани със структурните и процесуалните, поради което те не трябва да се разделят и 2)трябва да е налице съответствие между обществената ценностна система и конкретния тип политическо устройство, за да бъде държавата стабилна. Пример за високото развитие на идеята за политическата култура е древногръцката циклична теория за ротацията на простите държавни форми. Аргументацията за възхода, функционирането и упадъка на аристокрацията, олигархията, демокрацията и другите форми на държавна уредба е културно-ценностна; тя не съдържа анализ на системи от интереси или на икономически причини. В "Държавата" Платон разглежда четирите форми на държавна уредба и хората, които са подобни на всеки един от тях, а това напомня за типове политическа култура. Методологията му е близка до модерната, т.к. почива върху аксиомата, че политическата структура и култура са обвързани и че структурата поражда културата и обратно.
За Аристотел политията е смес от олигархия и демокрация, при което доминира средната класа. В този контекст той прави описания на политически култури - на атиняни, спартанци, критяни; на законови системи, на държавни уредби. В идеите му откриваме почти всички основни елементи на съвременния културен политически анализ - за устойчивостта на смесения културен политически тип, за необходимостта от съответствие между доминиращия тип култура и държавно устройство и т.н. Отправна точка за неговия анализ е извън политиката сама по себе си - тя лежи в културните измерения на най-добрия начин на живот. Преследването на обществена цел с политически средства предопределя културния акцент в анализите на Аристотел.
При мислителите на Просвещението проблемите на политическата култура могат да се търсят в два плана: анализ на политическата култура като социален факт и обяснение на събитията и историята чрез политическата култура. Корените на Просвещението са в трудовете на Н. Макиавели. Той търси не само чисто рационалните, а и на културните основи на стабилната власт. Според него стабилността произлиза от установените в населението стереотипи. Освен това той установява базови социално-психологически характеристики, присъщи на основните социални класи, от които произтича съответно политическо поведение. За Макиавели владетеля е преди всичко субект на политиката, а неговите персонални характеристики могат да бъдат разглеждани като политико-културни характеристики.
Монтескьо изгражда основата на понятието за политическа култура. Той открива съответствието между структура и култура и издига идеята за изграждане на тризвенна типология на управлението, на която съответстват три типа морална интеграция. Монтескьо разглежда обществото като единно цяло и разлагането му на неговите съставни части. Ключовото понятие за анализа на Монтескьо е дух на нацията. Той ясно изразява връзката между общество и политическа система като разглежда последователно как всеки детайл на обществения живот се подчинява на някой от посочените принципи.
Общоприето е мнението, че социологическата основа на теорията на политическата култура е базисна, защото установява мярата между индивидуално и социално при научния анализ. Едни от видните автори на класическата социология са О. Конт, Спенсър, Дюркем и Вебер.
Основните идеи на Конт могат да се резюмират по следния начин. Главно функционално условие е ценностния консенсус между членовете на обществото. Съперничещите си начини на мислене водят до разруха на обществото. Религията функционира, за да изпълни "две велики цели на човешкото съществуване" - "да регулира и свързва" членовете на човешката общност. Общественият ред е йерархичен - "всяко управление предполага дадена религия, за да направи свещени и да регулира заповедите и подчинението". Следователно, според Конт религията функционира в утвърждаване на йерархичния начин на живот.
Джон Стюарт Мил приема дедуктивния метод на Конт, но в същото време подчертава, че много сложни обществени явления не могат да бъдат обяснени чисто дедуктивно и се налага използване и на индуктивния метод. Мил изследва човешките действия и формулира наука за характерите, която изследва законите на образуване на колективните и индивидуалните характери.
За много изследователи Дюрекм и Вебер са двете противоположности на социалната теория. Дюркем моделира своята социология и цели откриване на общи закони; Вебер търси произхода на историческите конфигурации. Но по отношение на подхода им към анализ на практиката и двамата се основават на ценностите и вярванията в обществените отношения. Приносите на Макс Вебер са най-общо в 3 посоки: защитената от него методология на идеалните типове; следването на културно-функционална логика на анализа; поставянето в центъра на внимание стиловете на живот.
Феноменологията е философия на придаването на значения. В този смисъл тя е основа на културна теория, приемаща избора като централна категория, а ситуацията - като социална организация на този избор. Феноменологията вижда обективирането на значението само като временен процес и отрича дуализма на културата и интересите. Така тя помага да се види ролята на полит култура като формираща груповата идентичност.
Културологичната теория се основава на културната теория на А. Уилдавски, която от своя страна се основава на принципите на културната антрапология. За тази теория културата е преди всичко общоприети и унаследени норми и стандарти на поведение. Тя обособява два типа културни модели - първични, които са устояли през вековете и не са загубили ценност и вторични, които се х-зират с голямо разнообразие, но и с голяма нестабилност. Културният модел е система от различни по значение соц структури, които фиксират начините и организацията на възпроизводство на материален и духовен живот. Уилдавски разглежда културата не като ориентации, а като поддържане на начини на живот. Ключовото понятие на културологичната теория е "начин на живот" - социален модел, с който се идентифицираме и гледаме да следваме, цел, а не постигнато състояние. Идеите за природата са социално конструирани.
Подходите за анализ на политическата култура са в зависимост от различни критерии.
1.Предметен подход - позволява да се отделят определянията, разбиращи широко феномена политическа култура, от тези, които я разглеждат по-тясно.
2.Релативен подход - позволява да се дефинира полит култура в релация с такива явление като пол с-ма, пол обекти, пол идеи и ценности, власт и т.н.
3.Бихейвиористки подход - разделя дефинициите за полт култура на такива, които само отчитат и на такива, които се ограничават до небихейв елементи в структурата и съдържанието на пол култура.
4.Субективен подход - разглежда като определящ субект на пол култура или само управляващите или само управляваните или и едните и другите.
5.Сравнителен подход - разглежда пол култура в сравнителен план на основата на конкретен емпиричен материал от реални пол култури.
6.анализ на съдържанието - установява структурно-съдържателни х-ки на пол култура по пътя на анализ на съдържанието на действащи програми на пол режим, идеологии, речи и т.н.
Политическа култура и политическа система
Пол култура е елемент на пол с-ма; пол култура е базисен фактор, предопределящ функционирането на пол система като цяло; пол култура се "опредметява" на различни структурни равнища чрез различните субекти на пол с-ма. Взаимозависимостта между пол култура и пол система може да се обясни чрез следните тези.
Първо, дадена пол с-ма резюмира историята на пол култура на обществото, защото в нея са синтезирани исторически формиралите се и сложили се традиционни нагласи, представи, убеждения на общественото съзнание относто необходимия и адекватен на това обществено мнение тип и характер на пол система.
Второ, стабилността и ефективността на пол с-ма са в пряка зависимост от характера на националната пол култура.
Трето, политическите институции и принципите на политическата система се създават и реализират от участниците в политическия процес. Така характерът на пол култура на субектите на политическия процес косвено влияе върху пол система.
Четвърто, пол култура като ценностно-нормативна система на обществото е база и определящ фактор за правно-политическите норми на системата.
Пето, пол култура като политически знания се отразява върху формалната и неформалната рационалност на полит процес.
Шесто, пол култура, отразявайки и съдържайки определени исторически сложили се политически идеали, постулира базата на пол система.
Един от значимите проблеми на теорията на политическата култура е проблемът за това как се съотнася тя с промяната. Според Хари Екстийн имари типа политически промени: поддържаща моделите промяна, социална травма и политическа трансформация. Поддържащата моделите промяна е тази, при която външни условия налагат известни промени в нагласите, които обаче се извършват в такова направление и мащаб, че всъщност да неутрализират влиянието на променените външни условия. По този начин се запазва статуквото. Социалната травма води до културна прекъснатост. Травмиращите промени се отразяват върху определени сегменти на обществото, а не върху цялото общество. Реакциите според Екстийн са адаптацията и девиантното поведение. По-често срещана реакция е оттеглянето от отчужденото общество, както и въставането и съпротивлението на политическата власт. Политическата трансформация изразява обратното влияние на културната промяна върху политическите институции и процеси. Под трансформация Екстийн разбира използването на политическите идеи за конструиране на радикално променени социални и политически структури, а от тук и културни модели. Съществуват много фактори за културна промяна. Най-важните сред тях са: политическата социализация, пол опит, социо-икономическите променливи, полит променливи, полит идеология, полит мобилизация, външните влияния, масмедиите и т.н. Важен е и прекият трансфер на политически форми от едно общество към друго.
Важно е да се отбележи, че съществува разделителна черта между обществено мнение и политическа култура. Политическата култура е ценностен избор между повече от една вярна алтернатива в определена ситуация. Мнението е силно и значимо при първоначалните ориентации. Независимо от разликите между тях, политическата култура и общественото мнение са свързани и до известна степен еднотипни. Общественото мнение е активен израз на културата. Главната разлика се определя от актуалността на въпросите, до които се отнасят. Освен това има разлика в съдържанието на категориите нагласа и ориентация. Роузънбаум включва в основата на ктегорията "обществено мнение" следното: 1.партийната идентификация; 2.предпочитания към кандидат; 3.предпочитания към публична политика; 4.политическа информация; 5.политическа идеология. Следователно общественото мнение се отнася до по-повърхностни чувства и спонтанни общи нагласи към актуални събития, явления и актьори. Пак според него в понятието ориентации като основа на пол култура се включва:
1.Ориентации към правителствените структури:
А)Ориентации към политическия режим. Б)Ориентации спрямо правителствения вход и изход (input and outup).
2.Ориентации спрямо другите в политическата система:
А)Политическа идентификация. Б)Политическо доверие. В)Правила на играта.
3.Ориентации към собствена политическа активност:
А)Политическа компетентност. Б)Политическа ефикасност.
Мнението и културата тясно си взаимодействат. Политическата култура определя общия контекст на съставяне и изразяване на мнението. Тя "пресява" политическата информация и формира очаквания за правителствения инпут и аутпут.
Елитна и масова култура
Доколкото ценностите и нагласите на уастниците с повече властни ресурси са различни от тези на масите, има основание да се говори за елитна полит култура. Според Робърт Патнъм минималната основа на "елитния" подход към изучаване на полит явления е, че някои хора са повече заинтересовани и много по-влиятелни в публичните дела, отколкото други. В този смисъл политическият елит е "тези личности, които се подреждат близо до върха". Уолтър Роузенбаум анализира понятието елитна политическа култура като поставя под въпрос употребата на "култура" в него. Той се опитва да изгради понятието като приема съществуването на съвкупна култура, съставена от ценностите на всички налични в обществото елити. Той опиства разделението между елитна и масова култура във връзка с техните функционални роли, а не по отношение на културното съдържание.
Елитната пол култура е неделима от не-елитната в рамките на конкретната политическа субкултура, като представлява нейното по-развито ядро. На равнището на нацията елитната култура не представлява самостоятелна субкултура, резултат от обощаването на съществуващите елитни култури в рамките на отделните субкултури на обществото. Елитната култура не е автономна, не е различна по съдържание от масовата, въпреки, че има самостоятелни функции. Тя е израз на най-характерното за нацията в областта на политиката и е алегория, почиваща върху принципа всеки народ заслужава своите елити.
Терминът "субкултура" се употребява за означаване на недоволното младо поколение и изразява новопоявила се групова култура, остро противопоставяща сена обществената. Според Роуъзнбаум политическите субкултури са съвкупност от индивиди в дадена политическа система, чиито политически ориентации се отличават значително от голямото мнозинство в културата, или се различават от преобладаващите в обществото културни ориентации. Следователно субкултурата не е набор от абстрактни ориентации, а реална социална група, интегрирана на основата на своята култура. Условие такава социална група да се възприема като субкултура според Роузънбаум е ориентацията й срещу преобладаващата обществена култура. Членовете на субкултурата обикновено споделят еднакви чувства: националистически, противопоставени на съществуващото национално правителство; интензивни и многобройни традиционни лоялности; народни традиции, неприемливи за господстващата култура; крайно политическо отчуждение, водещо до отцепнически движения. Пак според него съществуват две причини за създаване и съществуване на субкултури: 1)покоряването на една страна; 2)кооптирането на населения в рамките на държава по време на нейното национално изграждане.
Денис Кавена разглежда националната политическа култура като метафора, която крие в себе си вариации на ориентациите към политиката на различни групи от населението. Според класическия подход към пол култура различните групови ориентации могат да приемат формата на интегрирана и кохерентна единна култура, наречена субкултура. Уилдавски разглежда обществената национална пол култура като система от няколко жизнеустойчиви начина на живот. Многобройните индивиди, вписани в категориите на този начин на живот, са обединени от своите субнационални ценностни системи, к-о се наричат субкултури.
Разпространеното виждане за понятието "субкултура" означава голяма, културно интегрирана група, мобилизирана от своя културен избор, която участва в политическите ситуации, превръщайки се там в дейностна система, когато успее да формулира своя интерес като проблемно отношение на зависимост от друга такава група. Полит субкултури могат да бъдат идентифицирани на различни основи. Най-често се делят на: 1)Елитна и масова субкултура. 2)Поколенска субкултура - резултат от бързата социална трансформация и културните пропасти между поколенията. 3)Партийни субкултури - възникват на основата на това, че партиите се различават по акцентите, които поставят върху принципите, социализиращи и интегриращи поддръжниците.
През 60-те години стават особено популярни изследванията на проблемите за политическата култура и свързаната с нея политическа социализация. Под "политическа социализация" се разбира процеса свързан с включването на личността в системата на политическите отношения в обществото, встъпването й в политическа дейност и усвояването на политическия опит от предшестващите поколения.
Този интерес към проблемите на политическата култура и политическата социализация се обяснява с факта, че следвоенния период е времето, през което в политологията се пристъпва към детайлното изучаване на редовия гражданин и неговото поведение в политическата сфера. Този интерес се проявява най-много в англо-американското направление на политологията.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Политическата култура 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.