Познанието като философски проблем. Епистемология.


Категория на документа: Други


 ВАРНЕНСКИ СВОБОДЕН УНИВЕРСИТЕТ
"Черноризец Храбър"

Факултет
Международна икономика и администрация

ПО ФИЛОСОФИЯ

ПОЗНАНИЕТО КАТО ФИЛОСОФСКИ ПРОБЛЕМ. ЕПИСТЕМОЛОГИЯ

Изготвил: Проверил:
Стоянка Г. Стоянова -

ф. №22022222 Доц. д-р Ивайло Лазаров
Специалност МИО

Познанието като философски проблем.

Епистемология.

"В качеството си на съществуващ, човекът преследва цели, стреми се към трайност и устойчивост на всичко ценно за индивида. "(Ясперс)

Човекът по своята същност е творец и изследовател. Творейки себе си и света около себе си, той търси и открива познанието за същността си, за битието, за заобикалящата го действителност. Стремежът към него е изначално заложен като ценностна характеристика в същността му, съпровожда го през целия му житейски път, защото познанието винаги е било цел, средство и начин на съществуване. Аз-ът опознава себе си чрез другите, като едновременно бива субект и обект в този процес, едновременно се оказва изходна и крайна точка на всяко знание за света. Философията - това е любов към мъдростта - любомъдрие. Любов и мъдрост - те вървят заедно, като едно цяло. Първите философи насочват енергията си към първоелементите огън, въздух, вода, земя, те влизат като една рационална картина на всеобщото, като знание за всеобщото. Космически принципи /космос - ред, подредба в цялото/ за всеобщото постепенно вървят от всеобщото към частното. Всеки отделен предмет няма определено битие само за себе си, а е част от цялото. Няма истина за отделни неща. Първо е общото, философията е наука за абсолюта.

В определен етап от развитието си човек осъзнава потребността от това индивидуалното знание да се превърне в знание на човечеството и го постига чрез науката философия. Понятия като битие, истина, свят, добро, зло залягат в основите на философията и стават нейни съдържателни предпоставки, а за А-за те са изначални стойности - основателни за едно съществуване. Човекът ежедневно се сблъсква с информация, която организира, синтезира и използва в бъдеще за практическо преобразуване,
за да направи живота по-хармоничен за живеещите в човешкия свят чрез познаване на основите на епистемологията.

В съвременната философия се използва терминът "епистемология", който има древногръцки произход: "епистема" - твърдо, надеждно, (достоверно) знание и "логос" - слово, учение. Широко разпространен в англоезичните страни терминът се налага и измества традиционните "теория на познанието"и "гносеология". В тези страни епистемологията се разбира главно като "учение за научното познание" - като аспект от "теория" на познанието, а епистемологията и гносеологията са взаимнодопълващи се аспекти на човешката познавателна дейност. В съвременните епистемологични изследвания се допуска схващането, че нашето знание не е абсолютно, а по-скоро има хипотетичен характер. Знанието за битието е цяло, единно, универсално, най-общото понятие. Всички други понятия се съотнасят към него. Знанието за това, че има битие, за света, единно първоначало за онова, което съществува, а чрез мъдростта се търсят абсолютните първоначала.. Търси невидимото и го изследва, съмнява се. Чрез съмнението /Декарт: "съмнявай се във всичко"/ се открива пътя към първоосновата - стерилна, чиста /без догми/. Философията е радикална наука - тя има статукво - да се буни, преобръща, поставя въпроси, анализира, изследва на границата, а не в средата. Тя търси изчерпващи отговори чрез разумното, рационалното познание за битието. Чрез съмнението, което е основен метод на изследването се търси истината и доколко ние сме съгласни с тази истина. Защото не всичко е такова, каквото изглежда. Философите живеят в несигурност, те казват, че няма сигурни отговори и си задават въпроса "Що е истина?". Големият английски философ Карл Покър разработва идеята за погрешимостта на човешкото знание, която се опира на разбирането, че науката по принцип не е система от сигурни съждения. "Това фундаментално разбиране служи като базис на цялата епистемология и методология"(К. Покър).

Епистемологията е раздел на философията, в която се изследват характера и възможностите на познанието, неговото развитие като социокултурен процес, ръстът, границите и условията за достоверност, истинност на знанието.

В средата на ХХ век започва да се формира некласическата наука и съответният тип научна рационалност, развитието на науата и културата налага разширяване на епистемологичните проблеми и преосмисляне на способите, които използват като се формират два типа- некласическа и научно рационална.

Основен тип научна рционалност, която се свежда главно до себеопознаване на отношенията между субект и обект и некласическата, която се откъсва от антропологическата и социокултурна страна на познанието. Колкото и абсурдно да изглежда общата "теория" на познанието или гносеологията не е възникнала като обща. Гносеологията е най-добре разработена концепция на учението за научно познание.Първоначално се формира системата от принципи, методи и способи на научното познание,

което след това се разпространяват върху познанието скато цяло. С разширяването на полето "теорията" на познанието започва да включва и ненаучни форми на знания за по-пълно когнитивно постигане на света. Оформят се двойки противоположни признаци, които характеризират два периода. Според В. Лекторски моделът на класическата епистемология включва критицизъм, фундаментализъм и нормативизъм, субектоцентризъм и научноцентризъм, а некласическтата епистемология се характеризира със следните особености - посткритицизъм, отказ от фундаментализма, отказ от субектоцентризма и отказ от наукоцентризма. Критицизмът изразява скептичната философска нагласа към света и се отнася с недоверие към общоприетите мнения, формите на субективистичните представи. Темата за реалност и илюзия, мнение и знание е разработена оше от Платон в диалога "Теетет", където свързва истинното изказване с неговото съответствие с реалността.

Обосноваването на знанието за различните философи през класическия период има различна насоченост и характер, но идеалът на знанието има два взаимно свързани и в същото време различни смисъла. Първо - знанието е обективно, когато се отъждествява със своя обект второ - когато е отстранено всичко, свързано в процеса на получаването със субекта и средствата на неговата познавателна дейност.

Фундаментализмът и нормативимът са черти на класичестата епистемология, които да взаимно свързани, но не са равнопоставени. За фундаментализма познавателната дейност се основава на представата за базово знание, а оценката и определянето му се извършва чрез определена система от норми. Носител на знанието и познаниет е субектът(от латинското sub-iectum)- лежащо в основата, прилежащо. Началото на това разбиране за субекта поставя философията на Рене Декарт. Дотогава под

субект се е разбирало всичко съществуващо. Декарт затвърждава разбирането,че човекът като субект задава мярката на съществуващите неща, осигурява истината както за обекта, така и за самия себе си.

Наукоцентризмът се характеризира с това, че признава правото на науката да решава всякакви въпроси, които интересуват човека, а въпросите за това какво е наука, какви са методите на нашето познание са централни за наукоцентриските философски школи и направления.

Развитието на философията преминав през два големи периода - метафизически и тритическо-активистки. През първия тя се стреми да обясни на света и да стигне до неоспоримите истини за него, а втория период се характеризира с безпощаден критицизъм и неутолим активизъм. И през двата периодафилософията има отношение към действителността като познание или нейно изменение, преобразуване.

Три са основните задачи, които си поставя епистемологията- дескриптивна - изследване на познавателния процес и системата на знаннието, нормативна - изработване на определени норми и стандарти и критическа - свързана с обосновката на знанието. Познанието има социокултурен характер, то е преплетено в реалната жизнена дейност на човека. Той непрекъснато задава въпроси и търси отговори за своето съществуване, така задоволява духовните си потребности от знания. Като разумно същество през целия си живот индивидът овладява различни социални роли и дейности, умения, форми на мислене, норми, образци на поведение. Има субект и обект на изследване и по-важен е познаващия, а не познаваното. Знанието, което субекта произвежда и притежава го формират като субект на познанието според методологизма. Познавателната дейност обаче не се опира само на субект-обектни отношения, а включва и взаимодействията между субект-субект, в който се постигат не само характеристиките на обекта, но едновременно с това се самопостига и самоизменя самия субект. Този процес е безкраен, тъй като се разширява полето на обектите, наслагват де рацлични предметно-смислови полета.

Тъй като познанието съпътства човека в неговия житейски път, то е сложна и многообразна форма на дейност, която се осъществява не съзерцателно-пасивно, а във формата на сетивно-предметна дейност на обществения субект.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Познанието като философски проблем. Епистемология. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.