Православна християнска църква в Америка


Категория на документа: Други


Православната църква в Америка
История на съвременните поместни църкви

ВТУ"Св.св. Кирил и Методий"

Александрина Андреева фак.№510 3курс Теология
8.11.2011 г.



Според най-разпространеното виждане православието в Америка е представлявано от емигрантски общини, енории и епархии, обединени около основополагащия принцип на културно и езиково наследство. Най-често така възприемат православието в САЩ патриаршиите и сестрите-църкви в Европа и в Близкия изток. Твърде често подобeн възглед за него се тиражира и от средствата за масова информация в САЩ и Канада. Но много православни християни в Америка също разглеждат себе си в светлината на този "емигрантски образ".

Историческите корени на Православната църква в Северна Америка съвсем не са свързани с емиграционни процеси, а с мисионерство и евангелизация. През 1794 г. монаси мисионери от Валаамския манастир пристигат на остров Кодиак в Аляска. Те поставят началото на мисионерска дейност, донесла Христовото Евангелие на коренните племена на Аляска. Техните усилия са съсредоточени не в насаждането на руския език и култура, а евангелизирането на местните жители. Действително, в основата на мисионерския подход на тези валаамски монаси стои уважението към народната култура и обичаи, както и желанието да се въцъркови всичко истинно и ценно в тяхната етно-културна традиция. Така първите опити за християнизиране на Американските племена е чрез апостолската мисия.

С продажбата на Аляска на САЩ през 1867 г. се открива нова страница в историята на православието в Северна Америка. Скоро е създадена Американска епархия, а епископът за Северна Америка престава да бъде преди всичко викариен епископ, обгрижващ православното паство в Аляска. Сега православните християни идват в качеството на емигранти в градове като Ню Орлианс, Сан Франциско и Ню Йорк. Новият център на епархията става Сан Франциско. Новосформираните енории силно се различават една от друга. Някои от тях имат смесен етнически състав - когато гърци, руснаци, сърби и араби делят помежду си една и съща енория. Други са етнически хомогенни, като се състоят само от араби или гърци, руснаци или украинци. На свой ред, някои енории са изградени от бивши униати, по националност карпато-русини или галичани.

Действителността на православния живот в Америка е също толкова сложна, колкото и самата Америка. Множество елементи от историята, културата и традициите на миналото, които изграждат феномена Америка, изграждат също и феномена на православието на Американския континент. От друга страна, реалността на православието в САЩ е също толкова сложна, колкото и самото православие. Американското православие е представено от всички патриаршии и всички Църкви на Близкия изток, Европа и Африка. Всяка култура и всеки език, които могат да се срещнат в православния свят, намират място и в Америка.

В началото на ХХ век Североамериканската епархия се оглавява от Тихон (Белавин), първоначално в качеството му на епископ, а след това и като архиепископ. В бъдеще - изповедник, Московски патриарх и канонизиран светец, чрез своите трудове и размишления той изявява необикновената сила на пастирския дух и църковното познание. Напълно осъзнава и подкрепя разнообразието сред своето паство. Но също така разбира и поддържа необходимостта от църковно единство. Същността на неговата идея за православието в Америка се изразява в следното: Църква, в която нуждите на разнообразното население биха подлежали на пастирско обгрижване от страна на арабски, гръцки, сръбски и руски епископи (и по необходимост от епископи, представляващи други етно-културни традиции), но въпреки това, в която единството на епископата - а съответно и на Църквата - би се запазило в рамките на каноничната структура, и епископите начело с архиепископ, следвайки принципите на единството и съборността, биха действали като единен църковен организъм. Той предвижда основаването на автономна Американската православна църква и в един документ дори употребява думата "автокефална", въпреки че внимателно отбелязва това с въпросителен знак.

Този замисъл започва лека-полека да се осъществява. Епископ за арабите, Рафаил (Хаванини) е първият православен епископ, ръкоположен в Северна Америка. (Неотдавна епископ Рафаил беше канонизиран от Американската православна църква с участието на Антиохийската православна архиепископия в Северна Америка.) Ръкоположен е викариен епископ за паството на Аляска, предприети са стъпки към хиротония на гръцки, сръбски и други епископи за различните православни общини в САЩ и Канада. Отзоваването на архиепископ Тихон в Русия през 1907 г. забавя изпълнението на неговите подробно обмислени планове. А Първата световна война, след която последват болшевишката революция и Гражданската война в Русия, причиняват срив в развитието на Православието в Северна Америка.

През 20-те години на ХХ век са създадени множествени "юрисдикции" и по този начин е поставено началото на много десетилетия еклезиологичен вакуум, когато на една и съща територия православното паство е разделено между каноничните православни църкви според принципа на националната, културна и езикова принадлежност. Усилията на тези "юрисдикции" отсега били насочени към запазване на разнообразното етно-културно наследство - руско, гръцко, сръбско, сиро-ливанско, румънско, албанско, българско и др. Постепенно както в Америка, така и сред сестрите-църкви, православието в САЩ започва да се разглежда като "диаспора". Или ако трябва да се изразим по-точно, като поредица от национално-църковни "диаспори", обединени от православието, но разделени етнически, културно, канонически и административно.

От време на време се предприемат инициативи за създаване на структури, които подпомагат единението. Това са опити православните да се обединят на консултативно и координационно равнище. Най-значимият от тези опити стана създаването на Постоянната конференция на каноничните православни епископи в Америка (Standing Conference of Canonical Orthodox Bishops in the Americas - SCOBA). Основана през 1960 г., SCOBA остава първостепенен форум за междуправославно сътрудничество в САЩ. Независимо от това, че тя не е силна институция и не притежава канонична власт, тя задава рамките за съвместна работа и мисионерска дейност. Съществуват редица агенции и организации, които се намират под егидата на SCOBA и които се оказват способни да изградят работата си така, сякаш православните са вече обединени в рамките на една Църква. В същото време, в основата на "каноническата позиция" на SCOBA стои запазването на съществуващите паралелни "юрисдикции".

Друг подход за решаване съдбата на православието в Америка е предприет през 1970 г., когато Руската църква дарява Томоса за автокефалия на онази структура, която тогава се нарича Руска православна гръко-католическа църква на Северна Америка, а след това е наречена Православна църква в Америка. В контекста на гоненията на Руската църква от комунистическия режим през 20-те години на ХХ век, Американската епархия обявява през 1924 г. своята "временна автономия". Една епархия постепенно се превръща в Църква, включваща няколко епархии и често наричана Американска "митрополия". Доколкото Московската патриашия не признава самопровъзгласяването на тази митрополия, чак до 1970 година митрополията се намира в разкол с Руската църква. От друга страна, в самата Америка се поддържа евхаристийно общение между митрополията и новите православни юрисдикции на Константинопол, Антиохия, Сърбия, Румъния и България. С помощта на Томоса за автокефалия бива възстановено общението между Московската патриаршия и Американската православна църква (АПЦ). Освен това, с помощта на Московската патриаршия, АПЦ е упълномощена да изгражда православния живот в Америка, като запазва общението и добрите си отношения с останалите православни църкви и като се стреми към постигане на пълно канонично единство на Православието в Северна Америка.

Даряването на Томоса за автокефалия на АПЦ предизвиква онова, което покойният протопрезвитер Александър Шмеман нарича "многозначителна буря". Доколкото сред Православните църкви православието в Америка се разглежда като "диаспора", създаването в САЩ на автокефална църква представлявало особено сложен проблем. Било е твърде вероятно скъсването на евхаристийно общение, което означава разкол в самата Америка и дори извън пределите на Американския континент. Въпреки че се удава разколът да бъде избегнат и отношенията на сътрудничество вътре в SCOBA в края на краищата са възстановени, каноничното единство остава недостижима цел.

През 90-те години на ХХ век посещенията в САЩ на Константинополския, Антиохийския, Московския и Сръбския православни патриарси показват фундаменталното единство на православието в Америка. Независимо от това, че Константинополският, Антиохийският и Сръбският патриарси извършват пастирски визити при своите собствени паства, в своята собствена "диаспора", а Московският патриарх е гост на АПЦ, православните християни в САЩ видяха в патриарсите, посетили тяхната страна, знак за православно единство.

В тази атмосфера и при тези условия, под егидата на SCOBA бяха създадени два значими междуправославни института: Международна православна християнска благотворителност (IOCC) и Православен християнски мисионерски център (OCMC). Те са съответно филантропска и мисионерска агенции, които представляват православните християни в САЩ и работят плодотворно вече в продължение на повече от десетилетие, като действат така, сякаш пълното канонично единство вече е постигнато.

През 1994 г. йерарсите, които влизат в състава на SCOBA, за първи път свикват съвещание на каноничния православен епископат в Америка. Около 40 епископи се срещат в "Антиохийското селище" - конферентен център и дом за отдих на Антиохийската архиепископия, разположен в гр. Лигониер, Пенсилвания. Йерарсите приеха два документа - "Заявление за положението на Църквата в Северна Америка" и "Заявление за църковната мисия и евангелизация".

Първият документ е почтително и смирено обръщение към Вселенския патриарх и предстоятелите на другите сестри-църкви. В него с благодарност се отбелязват "любовта и грижата, проявени на това забележително място, където беше повдигнат въпросът за "диаспората" в дневния ред на предстоящия Велик свещен събор, както става очевидно от текстовете, одобрени от Комисията за подготовка на събора". След това в него се казва:

"Очакваме следващото заседание на Комисията, за което става дума в текста, приет през ноември 1993 г. Подчертаваме, че е изключително важно Църквата в Северна Америка да бъде пряко и конкретно представена на това и на следващите заседания. Как е възможно да се обсъжда битието на Църквата в Северна Америка при нашето отсъствие? Ние сме длъжни да бъдем там, за да споделим двестагодишния опит, въз основа на който проповядваме Евангелието и живеем според православната вяра извън границите на териториите, исторически принадлежащи към православието... По-нататък, ние постигнахме съгласие относно това, че за нас е неприемлив терминът "диаспора" като характеристика на Църквата в Северна Америка. На практика, от гледна точка на еклезиологията този термин е проблематичен. Той отнема от пълнотата на вярата, която сме живели и изпитали в продължение на двеста години".

"Заявлението за църковната мисия и евангелизация" е ясна декларация, че "мисията е самата същност на Църквата и естествен израз на нейното апостолство". Документът ни препраща към забележителната история на православното мисионерство - мисия сред славянските народи, мисия в Сибир, Китай, Корея и Япония, евангелизация на коренното население на Аляска и съвременна мисия в Африка, Индонезия и Албания. Заявлението се обръща към Вселенския патриарх с призив да се свика всемирна конференция на представителите на мисиите с цел "да се помогне в координацията по въпросите за стратегията и задачите на православното мисионерство по целия свят". Заявлението завършва по следния начин: "Ние, православните в Северна Америка, се задължаваме да приведем в ред нашия собствен дом, за да можем да проповядваме благата вест за Иисус Христос; Неговото въплъщение и учение; разпятието, смъртта, погребението и възкресението Му; и пребиваването Му в Църквата чрез слизането на Светия Дух".

Независимо, че тези заявления са били съставени с необходимата доза уважение и са имали за цел единствено да способстват за постигане на православното единство под ръководството на патриаршиите, те предизвикват широка полемика и рязко негативна реакция. Не успяват да си осигурят подкрепата им за пълноценно придвижване към каноничното и административното единство на православието в Америка.

Като интересна историческа подробност следва да отбележим, че традицията да се свикват както духовенството, така и миряните, за среща с техните архиереи и приемането на общи решения, отнасящи се до живота на Църквата, се наблюдават дори по-рано, отколкото съответните решения са били приети от Всеруския поместен събор през 1917-1918 г. Архиепископ Тихон пръв поема инициативата за свикване на Първия американски събор през 1907 г., когато организира среща на духовенството и миряните в гр. Мейфилд, Пенсилвания. В характерния за него архипастирски ръководен стил той дава да се разбере, че иска да види открито обсъждане и съборно приемане на решенията. По такъв начин, още много преди решенията на Събора от 1917-1918 г., в американския православен опит духовенството и миряните са призовавани да споделят отговорността заедно със своите архипастири. Днес подобни структури на църковно управление, включващи духовенството и миряните, с право на съвместно вземане на решенията под ръководството на йерархията, съществуват в болшинството православни "юрисдикции" в Северна Америка.

Библиография:
1.О. Леонид Кишковски, клирик на Православната църква в Америка (OCA, Orthodox Church in America), завеждащ на Отдела за външни връзки и междуцърковни отношения, главен редактор на списание "Православната Църква" (The Orthodox Church). Публикуваният доклад е от Международната богословска конференция "Православното учение за Църквата", Москва, 17-20 ноември 2003 г.

2.Статия на Джон Матусиак, Редактор на Списания Православна Църква; http://oca.org/history-archives/oca-history-intro - Сайт на Православната Цъква в Америка.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Православна християнска църква в Америка 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.