Предизвикателства пред епическия наратив след 1944 година. Историческата проза и интересът към нацията


Категория на документа: Други


СБЛ.3. Предизвикателства пред епическия наратив след 1944 година. Историческата проза и интересът към нацията. "Романът на равносметката" и "възпитателната повест" - тематични и смислови измерения. Разчупване на жанровата и идеологическата норма в литература на 60-те години. Иносказателната функция на фантастичното. Белетристиката на 80-те - проблемът за отчуждението в обществото.

9 септември 1944 г. е съдбовна дата в най-новата българска история. За хора от няколко поколения настъпилият през есента на 1944 исторически прелом е свързан с надеждите за изграждане на ново общество и завоевания в личната им съдба, с реални социални и културни постижения в националния живот. За мнозина други означава репресии и унижения, прекършени лични съдби. След смъртта на Сталин през 1953 и развенчаването на "култа към личността" през 1956, в страните на Източна Европа, включително и България, започва известна либерализация на обществения и особено на културния живот, позната под името "размразяване" . Изкуството и литературата, дори в периоди на политическо мракобесие, са "тайната свобода" на човека, неговото поприще за съхраняване на традиционни хуманистични ценности, област на нравствена съпротива срещу насилието.

През периода 1944- 1948 в България съществуват доста частни издателски къщи, които заедно с държавни и кооперативни издателства печатат разнообразна българска и чуждестранна литература. Наред с новосъздадените литературни официози в. "Литературен фронт" (1944-1990) и сп. "Септември" (1948-1990) има и издания с по-свободна нагласа като сп. "Изкуство" (1945-1950, ред. Г. Цанев и Тр. Кунев), "Балкански преглед" (1946-1949, ред. К. Петканов) и др.
Атмосферата на надежди за по- добро обществено развитие след 9 септември 1944 кара един честен и неподкупен писател с достойно гражданско и творческо поведение като Атанас Далчев да напише през 1945 във фрагмента "Девети септември".
В този фрагмент редом с приемането на един неизбежен исторически поврат се усеща и скептицизмът на мъдреца, който знае, че големите обществени промени се оценяват не в еуфорията при победата им, а след дълготрайните им резултати. Събитията, "които последваха", водят към политическа диктатура и стагнация на културата.
Литературата от първите години след 9 септември 1944 живее с историческата промяна и опиянението от нея. Появяват се много нови имена на млади творци, свързани с антифашистката съпротива, преминали през партизански отряди, затвори и концлагери, въодушевени от революционната промяна и надеждата за обществено преустройство. През 1946 излиза посмъртно стихосбирка на загиналия Никола Вапцаров, която придобива огромна популярност и се превръща задълго в един от кумирите на ентусиазираната младеж и пръв класик на новата литература. През 1947 излизат "Партизански песни" на ВЕСЕЛИН АНДРЕЕВ (псевд. на Георги Георгиев Андреев, 1918-1991). Постепенно се появяват и други творби - стихосбирки, разкази, спомени, драми - на писатели, участници в съпротивата - Емил Манов, Давид Овадия, Георги Джагаров, Димитър Методиев, Добри Жотев, Кольо Георгиев, Станислав Сивриев и др. Ако в първите години след 9 септември 1944 ред от творбите с тематика из съпротивата носят белезите на художествен наивитет, а по-късно - и на конюнктурни политически изисквания, с течение на времето антифашистката тема е разработвана все по-зряло художествено и с все по-голямо проникновение в историческата и психологическата сложност на времето и на хората, които го творят.

Същото се отнася и до творбите с теми из войната срещу хитлеризма, в която от есента на 1944 се включва и българската армия и за която пишат участвалите в нея творци Йордан Вълчев, Павел Вежинов, Ламар, Петър Славински, Младен Исаев, Веселин Ханчев, Радой Ралин, Ивайло Петров, Богдан Глогински и др.
В годините на следвоенно строителство доста писатели са вдъхновени от младежкото бригадирско движение. Чрез бригадирска поезия в литературата навлиза едно младо писателско поколение - Иван Радоев, Павел Матев, Климент Цачев, Станка Пенчева, Вътьо Раковски, Иван Давидков, Димитър Дублев, Найден Вълчев, Пеньо Пенев и др. Впоследствие голяма част от тях се изявяват като автентични творчески личности със свои завоевания в поезията, прозата, драмата. За бригадирското движение пишат и други писатели, от Елин Пелин и Ангел Каралийчев до Божидар Божилов, Иван Пейчев и Блага Димитрова.
Освен писателите, приели новите обществени идеали, друга група литератори, свързани с прогерманските политически режими или демократично и антифашистки настроени, но разгромени като "нова опозиция", имат по-горчива съдба. Непосредствено след 9 септември 1944 и в последвалите години загиват писателите Райко Алексиев, Димитър Шишманов, Борис Йоцов, Йордан Бадев и др.; през затвори, концлагери и интернации преминават Михаил Арнаудов, Трифон Кунев, Димитър Талев, Фани Попо-ва-Мутафова, Чавдар Мутафов, Асен Христофоров, Славчо Красински, Йордан Стубел, Змей Горянин, Дамян Калфов, Йордан Вълчев, Цвети Иванов, Йосиф Петров, Владимир Свинтила и др. Репресиите сломяват здравето и прекъсват творческия и житейския път на някои от тях, други - в различно време - се завръщат отново в литературата, разгръщат плодотворна творческа дейност и дори получават високо официално признание.
Има още една трупа, писатели, които - без да бъдат физически репресирани - в новите общественокултурни условия се оттеглят в достойно мълчание, като продължават творческия си труд, който едва в по-късни периоди става публично достояние и получава съответна оценка - Константин Константинов, Николай Лилиев, Симеон Радев, Атанас Далчев и др.
Макар културната атмосфера на преходното (1944-1949) историческо време да се определя до голяма степен от злободневна литература (химни, оди, агитки, фейлетони, политическа и критическа публицистика), в този период се появяват и ред значими творби като продължение на художествените тенденции от края на 30- те и началото на 40- те години. Сред тях са романите "Осъдени души4' (1945) на Димитър Димов, "Пътуване в делника" (1945) на Богомил Райнов, "Белите извори" (1946) на Константин Петканов, "Синият залез" (1947) на Павел Вежинов; книгите с разкази и повести на Емилиян Станев "Делници и празници" (1946), "В тиха вечер" (1948) и "Крадецът на праскови" (1948), на Илия Волен "Диви
души" (1945), на Йордан Вълчев "Боеве" (1946), на Чудомир "Консул на Голо бърдо" (1947), на Ст. Ц. Даскалов "При своите" и "Фронтовак" (1946), на Георги Караславов "Танго" (1946) и др.
В атмосферата на политическа и литературна шумотевица и на нарастващ идеологически монополизъм някои от тези книги минават безшумно, други са похвалени, а трети са посрещнати с идеологическа враждебност, обвиняваща ги в идеализъм, формализъм, декадентство, "далчевщина", субективизъм и пр. Идеологически погроми понасят Иван Радославов и Иван Мешеков, Йордан Вълчев и Павел Вежинов, Валери Петров и Богомил Райнов, Иван Пейчев и Александър Геров... В тази атмосфера много от писателите замлъкват (К. Константинов, Ат. Далчев, К. Петка-нов), други са репресирани и задълго отсъстват от литературния живот (А. Христофоров, Й. Вълчев), трети, и те са най-много, капитулират - от романтична вяра в идеалите на социализма или от страх, конформизъм и ка-риеризъм - пред скудоумните изисквания, създавайки в следващите години идейно-конюнктурни и слаби творби, за да се родят за нов пълноценен литературен живот по-късно.
Суховеите на догматизма Към 1948-1949 остатъците от известен идеен и художествен плурализъм са напълно унищожени. Някои по-либерални издания ("Балкански преглед", "Изкуство") биват спрени. С национализацията на частните издателства се създава централизиран под държавно-идеологически надзор литературен живот. Налага се пълен идеен и културен монопол под знака на една вулгаризирана "марксистко-ленинска естетика", строг "класовопартиен подход" и митически "социалистически реализъм". Съюзът на българските писатели, една демократична творческа организация, създадена през 1913 г., се превръща по съветски образец в институция на тоталитарната репресия за вместване на литературния живот в прокрустовото ложе на соцреализма. Неудобните писатели са отстранени от публичен живот, мнозинството, приело новия политически диктат, започва да твори в духа на конюнктурната естетика, малцина се опитват да прокарат през иглените уши на неформалната (но поради това още по-коварна) цензура опитите за истинска литература.
Литературната история е прекроена в духа на господстващите догми. Българската литературна традиция е представена като път към "висшия метод" на соцреализма, канонизирани са творците от революционната

линия Ботев - Смирненски - Вапцаров. Останалото е определено като "буржоазна литература", която се приема с резерви и уговорки само в онази част, която се приближава към мерките за реализъм (и то твърде стеснено разбиран).
За да бъде приета дори част от делото на творци като Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Дебелянов, Елин Пелин, Йовков, то не само се разкъсва на "добри" и "лоши" части и етапи, но и се търсят всевъзможни "алибита" - социалистически увлечения, социална критика, антимонархически прояви, русофилство, съчувствие към революционери и пр. Делото на други творци от традицията се премълчава.
Съвременният литературен процес е строго надзираван и насочван от емисарите на диктаторския режим - послушните апаратчици и критиците лакеи. Литературата се канализира в строги идеологически и жанрово- тематични рамки. Възхвала на партията, вождовете и Съветския съюз, оди за социалистическото строителство, заклеймяване на империализма и неговите агенти, осветляване на националното минало през призмата на класовата борба и господстващите исторически схеми - това са част от тематичните клишета на "новата литература". Одическа пропагандна поезия, "производствени" и революционно- героични романи и драми - това са насърчаваните жанрове. Многобройни различни писателски индивидуалности запяват не само за едни и същи неща, но дори и с един и същ глас. Сякаш един единствен "правилен" творец създава едно монументално "правилно" творчество според партийните рецепти. Класици на националната ни литература се равняват по бездарни пролетарски самодейци, титани на националната култура трябва да се превиват пред духовни джуджета и политически негодници.
Въпреки огромните поражения, които политическата диктатура и нейната "културна" политика нанесоха на българската литература, не бива не само да се отрича, но и да се омаловажава стореното от българските писатели през този период, в който се утвърдиха и десетки талантливи нови творци, създадоха се нови класически творби и пълноценни в художествено отношение книги. Литературният процес от този период трябва да се разглежда

и в реалния му исторически контекст и процесуално движение, и диференцирано. Защото не само обществено- исторически, но особено литературно- исторически периодът 1944-1989 не е нито единен и унифициран, нито равен. Преди в периода 1948-1956 литературата да потъне в мрачните години на соцреалистическите догми, има един преходен период, в който продължава инерцията на старата традиция и съществува известен художествен плурализъм. А - колкото и да не бе осъществено докрай "размразяването" - след 1956 година разкрепостяването на литературата създаде възможност за по-пълноценно художествено творчество, още повече че най-благоприятна за изкуството е не някаква илюзорна пълна свобода, а - както остроумно отбелязва Пол Валери - началото на края на една система.
Разцвет на епическия роман Разцветът на епическия роман през 50-те години на XX е едно от "чудесата" на новата литература, потвърждаващо правилото, че изкуството се създава благодарение, но и въпреки обществените и културни условия, че творческият дух е способен да победи дори най-мракобесните естетически норми, че въпреки неблагоприятните "външни" социални и културни фактори иманентната развойна логика на националния литературен процес се налага над изкуствените естетически предписания.
Защото разцветът на епическия роман през 50- те години е продължение на един национален жанров развоен процес, който още през 30-те години Георги Цанев определи като "щурм на романа ". Но макар през 30- те и 40- те години (в лицето на Йовков, Петканов, Загорчинов, Фани Попова-Мутафова, Димов, Караславов и някои по- скромни имена) романът наистина да бе в подем, този подем не достигна онази висота, която бе съдено да бъде постигната в по- неблагоприятно за литературата време.
Българската белетристика има някои епизодични успехи в романа ("Под игото"), но водещи като прозаически жанрови формации в националния литературен процес са единствено повестта и разказът в епохата на класическия реализъм (от Каравелов и Вазов до Елин Пелин и Йовков). Щурмът на романа през 30-те и началото на 40-те години вече бележи един епически подем, към който се върви и чрез циклизация (Йовков), и чрез калкиране на готови романови образци (от К. Петканов и Караславов до Загорчинов и Димов в ранните им романи). Така поколението, което щеше да превърне романа във водеща жанрова формация през 50-те години, има и опита на националната повествувателна класика, и опита на европейското и руско класическо романово изкуство, и собствения си художествен опит от 30- те и 40- те години.
Прозаическото творчество на Стоян Загорчинов, Константин Петканов, Фани Попова-Мутафова, Георги Караславов, движението на Димитър Димов от "Поручик Бенц" към "Осъдени души", на Емилиян Станев от

разказите към повестта ("В тиха вечер", "Крадецът на праскови"), дебютната проза на Павел Вежинов, Ст. Ц. Даскалов, Камен Калчев, Богомил Райнов и други подсказваха възможните участници в един нов романов щурм. Колкото и да е парадоксално, но една соцреалистична догма (за първенството на романа- епопея) и опитът на съветския роман епопея (от Алексей Толстой до Шолохов) спомога подемът на българския епически роман от 50- те години да бъде идеологически камуфлиран.
Класическото романово дело на Димитър Димов, Димитър Талев, Емилиян Станев през този период представя само трите върха на един далеч по- обемен епически масив, който все повече потъва във водите на историческия здрач. Защото освен творбите на тримата класици на българския роман, през това време се издават още десетки романи, които наистина създават представата за "романов бум". От "За свободата" (1954-1956) на Стефан Дичев до "На живот и смърт" (1953) на Димитър Ангелов, от "Сухата равнина" (1952) на Павел Вежинов до ведровската трилогия (1952-1958) на Андрей Гуляшки, от "Обикновени хора" (1952-1975) на Георги Караславов до "Семейството на тъкачите" (1956-1960) на Камен Калчев, от "Път" (1945-1954), "Мелницата Липовански" (1951) и "Своя земя" (1952) на Ст. Ц. Даскалов до "Краят на господарите" (1951-1962) на Петър Славински се създават десетки романи и романови поредици, някои от които в своето време се радват и на голяма читателска популярност.
Някои от тези романи са връх в творчеството на своите по-скромни автори ("На живот и смърт" на Димитър Ангелов, който иначе е популярен и с романите за юноши "Смелият Чунг" и "Когато човекът не беше"), други представят най-големия ценностен пад в творчеството на значими писатели ("Сухата равнина" на Павел Вежинов). Всички плащат в по-голяма или по-малка степен данък на конюнктурни идеологически изисквания, което не значи, че всички са лишени от повествувателни качества. Принос във възраждане на историческата романистика е "За свободата" на Стефан Дичев, писател, който по-късно ще напише още ред - и по-ценни - творби с историческа тематика, макар от 60-те години българската историческа проза да пое други, по-модерни пътища (А. Дончев, В. Мутафчиева, Г. Стоев, Ем. Станев и др.)
Значима епическа творба е романът на Георги Караславов "Обикновени хора", но негови класически романи са ранните "Снаха" и "Татул". Повествувателни качества притежават и ред други творби, особено създадените в по- късни години, когато вече се чувства полъхът на "размразяването" (последните романи от "ведровския" цикъл на Андрей Гуляшки, романовите поредици "Подир синята птица" на Емил Манов и "Под сянката на Херострат" на Драгомир
Асенов и особено "Мъртво вълнение" (1961) на Ивайло Петров. Но над всички тези романи се извисяват творбите на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев.
Димитър Димов1909-1966 "Тютюн" (1951) е един от най-значимите
и популярни български романи, първата творба от голямото време
на епическата вълна в българската литература през 50- те години. Той е и първата голяма творба, която със своите художествени качества успя да удържи победа над "естетическите" норми на тоталитарния режим (и то във времето на най-голяма културна стагнация) и с това да проправи пътя за по- разкрепостено развитие на литературата.
Димитър Димов е роден в Ловеч в интелигентско семейство, живее и учи в Дупница и София. Увлича се от природните науки и философия, завършва ветеринарна медицина (1934). Работи като ветеринарен лекар в провинцията, а през 1939 става асистент по анатомия в Софийския ветеринарномедицински факултет. Мечтае да работи в Южна Америка, но успява само да специализира в Мадрид (1943). След завръщането си от Испания е доцент и професор по анатомия и хистология в Пловдив (1946-1949) и София. През 1964 става председател на Съюза на българските писатели, умира внезапно в Букурещ.
Още първият му роман "Поручик Бенц" (1938) очертава насоката на художественото му развитие с интереса към психологията на модерния човек, с драматичния исторически фон, с вкуса към образите на демонични жени и изпепеляващи страсти. В центъра на романа са образите на немския военен лекар Бенц и красивата българка Елена Петрашева, свързани от трагичен любовен роман сред военната разруха в края на Първата световна война. Според Емилиян Станев този роман се откроява над "домораслата тъпота", но макар и да е приет с внимание от критиката и да утвърждава едно ново име на талантлив писател, това още не е големият успех на Д. Димов.
С още по-ярки художествени качества се отличава вторият роман на Д. Димов - "Осъдени души" (1945), който получава и награда на критиката, но в атмосферата на настъпващ догматизъм не може да има пълноценно социално битие и се ражда за по- трайния си и победоносен ход сред читателите едва след второто издание от 1957 като един от симптомите на художественото обновление. В центъра и на този роман е една трагична любовна история - на декадентната англичанка Фани Хорн и испанския монах йезуит Ередиа - върху драматичния фон на испанската гражданска

война. Човешките образи са изваяни с изтънчен психологически анализ и вкус към трагичните страсти, действието е фабулно напрегнато, изградено със синтез на колоритна изобразителна пластика и елегантна философ-ско-есеистична фраза в диалога и коментарите. А любимата на Димов Испания е изобразена с фина литературна стилизираност, сякаш почерпила вдъхновение от тримата големи испански художници - Веласкес, Ел Греко и Гойя. В контекста на домоседната българска литература този роман е ново предизвикателство не само с космополитната си тема, но и с майсторския психологически анализ и драматично изображение, които поставят Димов сред добрите европейски романисти.
Но голямата победа на Д. Димов като писател, както и на българската литература срещу догмите, е третият му роман "Тютюн" (1951). Посрещнат с възторг от читателите и с тъпоумно критическо заслепление от страна на официалната критика и наплашените (а и завистливи) колеги писатели, романът е парадоксално защитен от диктатора (Вълко Червенков) и набързо официално канонизиран като класическа творба. Макар и с препоръки за поправянето му в конюнктурен идеологически дух с цел уж да се изобрази по-пълноценно антифашистката съпротива под ръководството на комунистическата партия, препоръки, с които писателят по неволя се съобразява във второто издание (1954).
Но и със, и без поправките (преизданието на оригиналния първи вариант стана възможно едва през 1992), които елегантно привидно се съобразяваха с препоръките, романът "Тютюн" откроява своята действителна художествена ценност чрез едно основно ядро от образи и проблеми, чрез една изискана пластика на изображението и майсторски психологически анализ. В основата на "Тютюн" е поставена обичайната за писателя романова схема - това е пак разказ за една трагична любов сред драматични исторически събития, тук отново срещаме нестандартни до екзотичност личности и изпепеляващи страсти, главната героиня е отново "фатална" красавица. Макар и "най-български" по тематика, романът на Димов пак ни среща с космополитни среди (този път на международния тютюнев бизнес). Но тук и историческият декор е по-широк, според мярата на мно-гоперсонажния епически роман, и връзката човек-история е предадена в много по-живо и убедително взаимодействие, и майсторството на писателя като психолог и пластик изобразител е достигнало зрелия си апогей, което превръща Димов в първия класик на новата българска проза.
В центъра на романа е историята на любовта на Ирина и Борис Морев, пламнала и изпепелена под сянката на "демоничното" растение, дало заглавието на романа. В началото ги виждаме като младежи от социалните низини на глухата провинция - красивата гимназистка, обзета от копнежа си по любов, и бедният интелигент, обладан от мечтата по богатство, мощ и власт. Мечтата и на двамата се сбъдва, но не за да им донесе щастие, а за да ги доведе до смъртта през разрухата. Стремглавата кариера

на Борис, този български Растиняк, до върховете на тютюневия бизнес, обхванал като октопод България, го лишава от всички човешки качества и го превръща в руина, която завършва живота си като ненужна вещ. Пренебрегнатата заради богатството, Ирина по- късно става любовница на Борис, а след смъртта на Мария - донеслата му богатството дъщеря на тютюневия магнат, - и негова съпруга, но също не постига щастие. Съхранила все пак докрая човешкото си обаяние, тя чувства как постепенно се превръща в красива, хладна и разпадаща се маска на собствената си ранна същност. И стига до решението да сложи сама край на живота си, заедно с края на света, който гибелно я поглъща.
Тази интимна човешка драма, предадена с вглъбен психологически анализ, е разгърната сред пъстър човешки персонаж и историческа събитийност, за да се превърне в символ на драмата на един народ от трагичната епоха на Втората световна война. Провинциалният град на тютюноработниците, салоните на софийското висше общество, маларийните егейски брегове под палещото южно слънце - това е част от декора, в който се разиграват множество човешки съдби, свързани с главните герои. Тук са представители на българския хайлайф и международния тютюнев бизнес, сред които се открояват образите на естетстващия нацист фон Гайер и изтънчения бонвиван Костов, осъзнал накрая безполезността на своята добросърдечност и филантропия. Тук са и представители на потиснатото работничество и неговите борци - жизнените Шишко и Спасуна и фанатичните Варвара и Макс Ешкенази. Драмата на историята разсича семейства, трагично противопоставяйки един на друг деца и родители, братя и роднини.
Писателят съзира не само трагичния разрив между Човека и Историята, между индивидуалните и социалните пориви, но достига до философско-исторически прозрения за трагизма на националното битие. Бързият възход и упадък на Борис Морев са своеобразен символ на българската буржоазна класа, достигнала до гибел, преди да изживее разцвет. Но нейният трагизъм не е само класов, защото бързи възходи и бързи падения без историческа зрелост и трайност помежду им са закон на националното битие в неговата кръстопътна геополитическа ситуираност. Това дълбоко художествено-историческо прозрение даваше основание на догматичната критика да вижда в романа потвърждение на своята теза за историческата обреченост на буржоазния свят, света на "осъдените души". Но същата мъртвешка хладина, която струи от обладания от демона на Тютюна, Богатството и Властта Борис




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Предизвикателства пред епическия наратив след 1944 година. Историческата проза и интересът към нацията 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.