Рациария, планировка и топография


Категория на документа: Други


РАЦИАРИЯ

ИМЕ, ИСТОРИЯ И ПИСМЕНИ ИЗВОРИ

Най-значителният римски и късноантичен център в днешна Северозападна България е Рациария (обр. 1). Неговите развалини днес се намират в северните покрайнини на с. Арчар, Видинско - в бившата турска махала и в м. Калето, близко до р. Дунав (обр. 2). С установяването на контрола по десния долнодунавски бряг римляните оценяват предимствата на посоченото място с оглед комуникациите в централната част на Балканския полуостров (обр. 1). През I в. сл. Хр. тук са лагерували различни военни части, вероятно и подразделения на IV Флавиев и VII Клавдиев легион. Тук е имало база и на римския военен речен флот (Геров 1952, 18; Велков 1965, 5; Velkov 1966, 157 - 158; Giorgetti 1980, 18 - 20; Bollini 1980, 94 - 95; Giorgetti 1983, 24; Velkov 1987, 7 - 10; Ivanov 1987, 26, 28, 29). Самото име "Ratiaria" впрочем се тълкува днес като производно от латинското название на вид кораби

Обр. 1. Карта на областта на Рациария (по Giorgetti 1980, tav. II; с мои допълнения - В. Д.)

(ratis) (Velkov 1987, 11 - 12). Военното присъствие стимулирало заселването на ветерани, както и приток на цивилно население. При териториално-административната реформа през 86 г. Рациария попада в източната част на провинция Горна Мизия. След дакийските войни (101/102 - 105/106 г.) и изместването на границата към карпатските хребети Рациария е напусната от военните части (или поне присъствието им тук е силно редуцирано), а цивилното селище е въздигнато от император Траян в ранг на колония. Пълното име на града в началния период на съществуването му узнаваме чрез надпис от 125 г. - Colonia Ulpia Traiana Ratiaria (CIL, III 14499).

През II и III в. Рациария е проспериращ град с твърде романизирано население и с автономно самоуправление, организирано по италийски образец. В местната курия са влизали ветерани, както и преселници от италийски и източен произход. Аграрната експлоатация на територията между р. Дунав, р. Тимок, Стара планина и р. Цибрица е осигурявала благосъстоянието на градската аристокрация. Рациария е и голям занаятчийско-търговски център.

Тук има станция на portorium Illyrici, т. е. важен митнически пункт. Наред с официалното почитане на императора и на Iuppiter Optimus Maximus (върховния повелител в италийския пантеон) в Рациария са били разпространени и ред други култове - на Херакъл, на Митра и т. н. Свидетелство за състоянието и развитието на града през този период са материалите, откривани случайно в неговата площ, в близката му околност или в по-отдалечените райони на територията му - многобройни надгробни и посветителни паметници, саркофази, някои от които са с богата пластична украса, скулптурни произведения, множество златни накити и т. н. (Геров 1952, 69 - 80; Велков 1965, 5 - 13; Velkov 966, 158 - 168; Giorgetti 1980, 20 - 27; Martelli 1980a, 35 - 48; Bollini 1980, 93 - 96, 126 - 127; Šašel 1984; Атанасова- Георгиева, Митова-Джонова 1985, 18 - 19, 25 - 36, 147 - 159; Naidenova 1987; Ivanov 1987, 25 - 28, 30 - 31; Giorgetti 1987, 79 - 84; Ruseva-Slokoska 1991, 17 - 18, 212)3. Писмените извори не съдържат данни за опустошения на Рациария по време на "варварските" нашествия на Балканите през средата на III в. След изоставянето на отвъддунавска Дакия през 272 г. и последвалите териториално-административни реформи Рациария е провъзгласена за столица на новоучредената провинция Крайбрежна Дакия. Административният управител (в случая praeses)5 и военният управител (dux) на провинцията, както и техните свити, са резидирали в столицата (Not. Dign. Or., I, 55, 121).

В края на III - IV в. военното присъствие в Рациария, която отново е на границата, е значително. От Апулум (Apulum, днешната Алба Юлия, Румъния) тук са предислоцирани основните части на ХIII Двоен легион (Not. Dign. Or., XLII, 38)6. Предвид новата структура на армията този легион принадлежи към т. нар. limitanei, т. е. към граничните войски. С важна роля в също реорганизираната римска дунавска флота е базираното в Рациария подразделение classis Ratiarensis, командвано от префект с разгърнат щаб (Not. Dign. Or., XLII, 43 - 50). За военното присъствие, както и за икономическото развитие на Рациария, е допринесло устройването тук на една от шесте държавни оръжейни работилници на Балканския полуостров (Not. Dign. Or., XI, 38). В края на III - началото на IV в. се увеличава и цивилното население на града - предимно с преселници от старите дакийски провинции. Сред откритите досега монети от Рациария най-многобройни са монетите от IV в., което е доказателство за интензивния стопански живот в града по това време (Božkova 1984; Božkova 1987; Атанасова 1995, 80).

С разпространението и утвърждаването на християнството Рациария става епископски и митрополитски център. Първият засвидетелстван в изворите местен епископ е Paulinos (340 г.) Eпископ Sylvester участва в Сердикийския събор през 343 г. и е сред защитниците на никейските догми. Най-видната фигура в местния клир обаче е Palladius - епископ на града от 346 до 381 г., един от най-активните поддръжници и теоретици на арианството в Империята (Velkov 1966, 169; Martelli 1980b; Марков 1995, 28 - 30, 36 - 37, 45).

В изворите за войните с готите през последната трета на IV в. Рациария не се споменава. Една от причините за незасвидетелстван готски интерес към града ще да е в доброто състояние на укрепленията в провинция Крайбрежна Дакия по това време. Съгласно историка Приск през първата половина на V в. Рациария все още е голям център с многобройно население: πόλις μεγίστη καì πολυανθρώπος (Prisc., fr. 3 - FHG, IV, p. 73). През 442 - 443 г. Обаче градът е превзет от хуните и е пострадал сериозно.

В известния Пътеводител на Хиерокъл, чието изготвяне се отнася към началните години на управлението на император Юстиниан I (527 - 565), селището е посочена като μητρóπολις , т. е. като главен град сред останалите градове на Крайбрежна Дакия (Hier., Synecd., 655, 2). Според Прокопий Рациария е един от центровете, в които Юстиниан I извършил възстановителни работи (Procop., De aedif., IV, 6, 24). Рациария се споменава и от Теофилакт Симоката във връзка с превземането й от аварите през 586 г. (Theoph. Sim., I, 8, 10). Това събитие всъщност бележи края на няколко вековното развитие на дунавския град (Velkov 1966, 170; Martelli 1984).

История на проучванията
Начален тласък на "възкръсването" на Рациария за историческата и археологическата наука дават описанията на Ф. Каниц в края на ХIХ в. (Kanitz 1879, 96 - 99). Точното локализиране на останките на града и първите обнародвани материали дължим на В. Добруски и Б. Дякович (Добруски 1890, 22 - 31; Дякович 1900, 156 - 167). В началните десетилетия на ХХ в. Б. Филов, Г. Кацаров и други наши изтъкнати учени публикуват ред случайно открити находки и гробни съоръжения (Филов 1910; Кацаров, 1911). Обнародването на инцидентно открити находки и съоръжения продължава и в годините след Втората световна война, като с най-значителен принос сега са В. Велков и Й. Атанасова (Hošek, Velkov 1958;Атанасова 1964; Велков, Атанасова 1967; Атанасова 1969; Атанасова 1972; Атанасова, Герасимова 1979; Атанасова 1991). Съответната информация е отразена в по-общите изследвания върху разни аспекти на културата и историята на долнодунавските и източнобалканските римски провинции (Димитров 1942, 30, 32,... 89, 106;) Междувременно от 1958 до 1962 г. под ръководството на В. Велков се провеждат първите планирани археологически проучвания в площта на Рациария (Велков 1962; Велков 1965, 16 - 17). На същия принадлежат и първите обобщаващи научни публикации, посветени специално на Рациария (Велков 1965; Velkov 1965). Разкопките са възобновени през 1976 г. с участието на специалисти от археологическия институт към БАН и от музея във Видин12. От 1978 г. в проучванията се включват и италиански специалисти от университета в Болоня. Успоредно с разкопките през следващото десетилетие излизат няколко тома от поредицата "Ratiariensia", където в един или друг аспект е анализирана почти цялата налична информация за античния град. Най-пълният и систематичен обзор на резултатите от разкопките в последния том е дело на Д. Джорджети (Giorgetti 1987). Публикации за някои от изследваните обекти се появяват и по-късно (Атанасова 1995; Кuzmanov 2000; Valeva 2000). В началото на 90-те години на ХХ в. обаче разкопките са преустановени, като за съжаление липсата на достатъчно средства възпрепятства и надежното опазване на проучените и непроучените останки от античния град.
Топография

Местността Калето, където са останките от крепостта на Рациария, е висока, незаливна тераса със стръмни склонове на север към р. Дунав, на изток и на юг към старото корито на р. Арчарица. На запад терасата завършва в подножието на Тошли баир. До неотдавна защитената площ на Рациария се определяше с размери 1,5 х 0,3 км, т. е. на 45 ха (Velkov 1966, 173; Claude 1969, 18, not. 42; Mocsy 1970, 101; Biernacka-Lubanska 1982, 226). Тези размери и площ обаче се отнасят за терасата като цяло. От установеното вече трасе на западната крепостна стена, което остава непроменено до края на VI в. (Atanasova, Popova 1987; Атанасова 1995), става ясно, че западната част от терасата не е била включена в градската крепост.

Анализирайки една въздушна снимка Д. Джорджети приема, че крепостта на Рациария първоначално е с квадратна форма и че по-късно е разширена на юг, в резултат на което добива правоъгълна форма с размери 426 (север-юг) х 284 м (Giorgetti 1987, 40 - 42, tav. A; виж тук обр. 4). Въпросната снимка, която съм разглеждал внимателно, обаче позволява сигурно локализиране само на югозападния сектор на първоначалната крепост. Известна представа за късноримското разширение на града днес дават случайните открития. Новотрасирана крепостна стена от края на III - началото на IV в. е засечена в североизточния край на м. Калето. Идентична стена е проследена и по югоизточната периферия на терасата, сред частни селски дворове (Велков 1965, 16; Velkov 1966, 173) Очевидно с обявяването на Рациария за столица на Крайбрежна Дакия е изградена значително по-голяма градска крепост. Освен площта на по-ранната крепост тя включва нови терени в източна посока, като нейните стени тук следват конфигурацията на терена. Защитената по този начин площ възлиза общо на около 30 +/- 5 ха. Засега не е ясно дали тя е запазена през VI в. Предвид общите тенденции в развитието на градовете в региона, не би било учудващо ако защитената площ на Anastasiana Ratiaria е редуцирана (Dintchev 1999a, 60).

Обр. 2. Хипотетичен общ план на Рациария
(по Giorgetti 1987, tav. A)

ПЛАНИРОВКА, УЛИЧНА МРЕЖА, ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ

Рациария е притежавала ортогонална планировка, като уличната й мрежа е с отклонение от около 24о от световните посоки: спрямо географския север отклонението е на североизток; спрямо географския запад - на северозапад, - и т. н. (обр. 4 и 5). За удобство тук се използват основните географски посоки - "север" вместо "север-североизток", "запад" вместо "запад-северозапад" и т. н.
Върху основата на споменатата въздушна снимка Д. Джорджети предлага хипотетична възстановка на плана като система от еднакви парцели (insulae), симетрчно разположени и организирани около една главна улица с направление изток-запад (decumanus maximus) и две главни улици, ориентирани север-юг (Giorgetti 1987, 41 - 42). Между западната и южната крепостна стена трасето на декуманус максимус и на източната улица с направление север-юг (cardo) личат 6 инсули, отделени чрез междинни декумани. Инсулите са ориентирани изток-запад, като размерите им най-вероятно са по 60 х 25 м. По-тясна - около 15 м, - е само крайната югозападна инсула (обр. 5). На снимката се забелязват улични трасета и вън от югозападната зона, но тяхното проследяване е несигурно.

Безспорната връзка на уличната мрежа в югозападната зона на защитената площ с югозападния сектор на крепостта (обр. 5) е указание, че планирането на улиците е станало още с изграждането на крепостта. Същевременно самият факт, че улиците и инсулите личат отчетливо върху въздушната снимка, показва отсъствието на съществени по-късни промени в планировката на югозападната зона.

Улицата, ограничаваща от север изследваната представителна резиденция в централната северна градска зона, се приема като втория декуманус, северно от декуманус максимус (Giorgetti 1987, 42; Kuzmanov 2000, 28) Ширината на съответната инсула е не по-малко от 30 м, а дължината й надхвърля 45 м.

Относно местоположението на централния градски площад (forum) има предположение, че е непосредствено на юг от декуманус максимус, на 200 - 250 м източно от западната порта (обр. 4/9). Проучванията досега обаче все още не потвърждават това предположение (Велков и др. 1983, 50; ... Велков и др. 1990, 93; Велков и др. 1991, 109-110; Найденова и др. 1992, 64).

Реално разкритите досега улични платна се отнасят предимно към периода V-VI в. Само при портата, т. е. в западния край на декуманус максимус е установена запазена част и от първоначалната настилка с големи каменни плочи (Атанасова 1995, 67-68; виж тук обр. 6).

Най-значителният разкрит уличен участък е от т. нар. втори северен декуманус. Ширината на платното е около 6 м. Няма тротоари и бордюри. Настилката е от необработени и полуобработени каменни плочи, като някои от тях са със стари коловози, т. е. преизползвани са. Вероятно те са от по-ранната настилка на същата улица, която е била значително по-ниско от установената. Една опорна стена по протежение на северната фасада на резиденцията е трябвало да предпази новата настилка от пропадане. Съоръжаването на тази настилка и на опорната стена се отнася към началото на V в. (Kuzmanov 2000, 31-32, fig. 3, 4, 10;). По-късно, вероятно към края на V - началото на VI в., уличното ниво тук е повдигнато отново, но без съоръжаване на солидна настилка (Kuzmanov 2000,34).

Късни улични настилки с по-дребни камъни, трамбовани в землени насипи или в пластове с деструкции, са установени и в централната градска зона, южно от споменатата резиденция (Велков и др. 1987, 114; Велков и др. 1991, 110; Найденова и др. 1992, 64). Към края на V-VI в. нивото на декуманус максимус при западната порта е повдигнато като новата настилка е с чакъл и деструкции, включително фрагментирана строителна керамика (Atanasova, Popova-Asenova 1987, 95; Атанасова 1995, 68). Подобна настилка е установена и при улицата, фланкираща от изток т. нар. сграда със съкровището в североизточната градска зона (Джорджети 1988, 30).

Градската улична мрежа се е свързвала с пътищата от и за Рациария. В м. Парлозите, на запад-югозапад от западната порта е установено и проследено в протежение на няколкостотин метра трасето на античния път към/от Комбустика (при днешното с. Кладоруб, Видинско) и Найсус (днешният Ниш; виж обр. 1). При направените разрези на пътното платно е констатиран пласт с пръст, чакъл и пясък, дебел 0,40 м (подложка ?). Не е открита настилка от по-едри камъни (Атанасова 1969, 87 - 88). Установен е и още един път, който е излизал от западната порта. Той се проследява в северозападна посока (обр. 4/5). Ширината на платното му е около 3 м. И тук е констатиран пласт с трамбована пръст и чакъл (Giorgetti 1987, 50). Вероятно това е участък от античния крайдунавски път (обр. 1). В края на XIX в. при старото корито на р. Арчарица са личали останки от "каменен римски мост" (Добруски 1890, 30; Дякович 1900, 159). Ако мостът е античен, той маркира път в посока на изток от града (продължението на крайдунавския път ?).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Рациария, планировка и топография 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.