Силният принцип. Кратък анализ на книгата "Демокрацията и нейните критици" на Робър Дал


Категория на документа: Други




К У Р С О В А Р А Б О Т А

ТЕМА: Силният принцип. Кратък анализ на книгата "Демокрацията и нейните критици" на Робър Дал

СЪДЪРЖАНИЕ:

Въведение 3

Силният принцип на равенството 4

Презумпция за лична автономност 8

Силният принцип - какво трябва да разбираме 10

Критерии за демократичен процес - път към полиархия 11

Проблеми в теорията на демократичния процес 15

Категоричния принцип 18

Литература 20

Може би най-честата обосновка на демокрацията е, че тя е важна за защитата на общите интереси на хората, подвластни на контрола и дейността на държавните служители. Макар сред общите интереси да се включват свободата и личното развитие, те също така обхващат и един по-широк спектър от желания, потребности, практики и права, смятани за важни от членовете на дадено общество и при определена историческа ситуация.

В книгата си "Размишления върху представителното управление" Мил предлага следната аргументация:

1. Един принцип, "така универсално истинен и приложим, колкото е възможно да бъде което и да е общо положение, постулирано за човешките дела е, че правата и интересите на всеки човек или на който и да е човек са подсигурени срещу незачитане само когато самият човек е способен и привично предразположен, да ги защитава. Човешките същества са подсигурени срещу злодеянията на други хора право пропорционално на способността им да защитават себе си".

2. Хората са способни да защитават правата и интересите си от злоупотребите на правителството или пък на онези, които влияят върху правителството и го контролират, само ако изцяло участват в определянето на поведението на правителството.

3. Затова "желателното в крайна сметка не е нищо по-малко от това, всички да участват в суверенната власт на държавата", т.е. в едно демократично управление.

4. "Но тъй като в общност, по-голяма от един-единствен малък град, не е възможно всички да участват във всички обществени дела, а само в някаква малка част от тях, то оттук следва, че идеалният тип управление е представителното".

Макар утилитарните допускания на Мил да не присъстват в защитата му на представителното управление и макар той да не приема отъждествяването на щастието с удоволствието, подобно на баща му и Бентам, той продължава да вярва, че щастието е най-върховното благо. Следователно според Робърт Дал той би трябвало да твърди, че защитата на нечии права и интереси е желателна, защото тези права и интереси са инструменти за постигането на щастие. Ала за аргументацията на Мил това допускане не е необходимо и не е нужно човек да е утилитарист, за да я одобри.

Робърт Дал в своята книга "Демокрацията и нейните критици" предполага, че идеята за равенството по природа страда от две слабости: първо понеже тя не конкретизира какво точно следва да се счита за човешки интереси или блага, то ограниченията, които налага върху неравенството, са твърде хлабави и неясни. Това само по себе си не е достатъчно, за да се обоснове искането за политическо равенство от вида, от който демокрацията се нуждае. Принципът приема по-конкретен вид и по-тясно се обвързва с демократичния процес, ако интерпретираме човешките интереси като включващи искания за максимална осъществима свобода, за лично развитие и за възможност да бъдат задоволени неотложните политически ангажименти в по-общ план.

Обаче дори тези блага не са достатъчни като дефиниция за да стане принципът самоочевиден. Кой по-конкретно следва да определя кои блага или интереси би трябвало да получат приоритет? Накратко, кой трябва да управлява? Не е ли разумно да се твърди - както прави Платон в Държавата, - че само едно висококвалифицирано малцинство от експерти по тези въпроси притежават нужната квалификация, за да имат правото да вземат решенията и да управляват? Всъщност този въпрос може да бъде зададен дори относно самата "демократична" система. Бихме ли нарекли една система "демократична", ако броят на членовете на демоса е много по-малък от броя на онези пълнолетни хора които са изключени от демоса?

Въпреки всичките си приказки за универсализъм, Лок, Русо и Джефърсън, също както Аристотел в по-ранни времена и Мил в по-късни времена, на практика не приемат всеобщото участие. Според техните съждения броят на хората, достатъчно квалифицирани, че да участват в политическия живот, в множество конкретни случаи е по-малък, отколкото броят на онези, които са подвластни на законите.

Че те са могли да вярват в народното управление и наред с това да вярват, че в "народа" не следва да се включват всички хора, не означава, че по необходимост са непоследователни или лицемерни. Така става видно, че идеята за равенството по природа е недостатъчна за оправданието на демокрацията.

Демокрацията - управлението на народа - може да бъде обоснована само чрез допускането, че обикновените хора са като цяло квалифицирани да се самоуправляват. Защото е очевидно, че хората не би трябвало да се самоуправляват, ако не са квалифицирани за това. Все пак именно защото ние вярваме, че децата не са квалифицирани да се самоуправляват, изискваме те да бъдат управлявани от други хора, които според нас са по-квалифицирани. При все това допускането, че хората като цяло - обикновените хора - са достатъчно квалифицирани, че да могат да се самоуправляват, на пръв поглед изглежда така екстравагантно, че критиците на демокрацията са го отхвърляли още от времето, когато философската идея и практика на демокрацията възникват сред гърците преди повече от две хилядолетия.

СИЛНИЯТ ПРИНЦИП НА РАВЕНСТВОТО

Допускането, че една значителна част от пълнолетните хора са достатъчно квалифицирани, за да се самоуправляват, би могло да се нарече Силният принцип на равенството (за да го различим например от по-слабия принцип, изразен в идеята за равенството по природа). Бихме могли също така да го наречем "допускане за приблизително равната квалификация".



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Силният принцип. Кратък анализ на книгата "Демокрацията и нейните критици" на Робър Дал 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.