Служба военна информация


Категория на документа: Други



Значим източник на информация от разузнавателен тип са освободителните организации и българските църкви, действащи в останалите под властта на Османската империя земи, признати и чрез обявяването границите на Българската екзархия и по Санстефанския прелиминарен мирен договор за български в етничеки аспект. Събирането на информация от различни места и източници дава възможност на правителството на България на първо място да прецени обстановката в съседните страни и особено в Османската империя. На второ място да прави възможното да се ориентира в настроенията и политиката на Великите сили. [1]
В България специализирана за разузнаване структура е създадена през 1908г. с указ на княз Фердинанд.Според точка "а" на чл.1, Щабът на се преустройва, като в него се създават секции: Оперативна, Разузнавателна, Военни съобщения, Интендантска, Информационна- цензурна. Поставянето на разузнавателната секция на второ място свидетелства за установилото се сред управленските среди разбиране за същността и значението на разузнаването за подготовката на страната за война. Това естествено следва от разбирането за ролята на армията за постигане на поставената цел - териториално разширяване на страната чрез освобождаването на останалите под робство земи. Решаването на тази задача поставя пред военното разузнаване задачи да организира събирането на разузнавателна информация за бъдещия театър на военни действия и да провежда разузнаване в страни извън Балканския полуостров, но с трайни интереси спрямо него, с оглед да не се допусне риск от международна изолация на България, а още повече - формиране на анти-българска коалиция. Следователно военното разузнаване на България още от самото си създаване започва да изпълнява задачи, характерни за стратегическа разузнавателна структура.

От друга страна, необходимо е да се отбележи, че още от самото начало разузнавателната секция започва да организира и провежда контра разузнавателна дейност.В България и по това време отговорните за държавната политика,отбраната и вътрешната сигурност не си правят илюзията, че срещу нея или на нейна територия не се води разузнаване.Истинските възможности и способности на българското военно разузнаване се проявяват обаче по време на "военните години" - 1912-1919.

Почти паралелно със създаването на полицията в нашата страна през 1907г., малко по-късно през 1910г. и във войската се създава разузнавателна служба. Службата тогава се наричала "Служба по безопасността на войската на народната отбрана при Министерството на войната".

През 1915 г. се създава и военно-полицейската дружина по време на войната, съвместно с немците, която е имала за задача да води борба с дезертьорите на фронта, да следи дейността на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП) и да наблюдава движението на войсковите поделения от тила към фронта и обратно.Специфичната задача сред другите рутинни е следенето за дейността на политическа партия. Необходимостта от тази дейност произтичала не от някаква априорна антисоциалистичека насоченост на държавната власт и на военните, а от факта, че именно тази партия не само гласувала против военните кредити и влизането на България във войната, но и водела антивоенна пропаганда и на самия фронт.

Войните,които България води от 1912 - 1919г., оказват решаващо въздействие върху организирането на цялата система за сигурност и в частност на разузнавателната дейност в страната и извън нея.

Необходимостта от повишаване количеството и качеството на получаваната отвън информация от военен, политически и финансов характер, наред с укрепването на вътрешната сигурност и противодействието на все по-активизиращия се чуждестранен шпионаж, налага разширяване структурите и потенциала на разузнаването, контраразузнаването и на органите за вътрешна сигурност. Естествено, в условията на подготовка за война и след влизането в нея по-голяма роля се придава на армейските (военните) структури.

През този период българската държава и нейните органи за сигурност за пръв път се сблъскват с въпроса за отношението със съюзниците във войната, за отношението между военните командвания, за обмена на информация и за взаимодействието на разузнавателните звена.Проблемът с координацията,която потенциално би могла да се превърне в субординация, се изостря особено силно през Първата световна война, когато България влиза в съюз със значително превъзхождащи я по всички показатели държави,от които тя освен това е зависима финансово и икономически.

Историята на войните показва, че не е възможно съюзнически войски да постигнат трайни успехи при воденето на военни действия и да договарят взаимно приемливи условия за сключване на мир с противника, ако не са реализирани две основни предпоставки.

Първата е да са сключили ясни договори за отношенията си преди, по време и след войната.

Втората предпоставка е да са постигнали съгласие относно единството на върховното командване на войските. Това са предпоставки за реализиране на държавните интереси в контекста на реализация на коалиционните интереси.Но наред с това всяка държава, всеки държавен глава и всяко правителство се стреми да избегне рисковете, произтича от евентуална нелоялност на сьюзниците. С тази цел се провежда политика на независимост или относително висока самостоятелност на собствените служби за разузнаване, контраразузнаване и сигурност спрямо сьюзническите. Наред с това се активизират и възможностите за провеждане на разузнавателна дейност от дипломатически позиции.

Нарастващата роля на средствата за масово осведомяване все повече повишава качеството на информацията, събирана и натрупвана чрез обработка на открити източници. Като резултат от всичко това след първото десетилетие на XX век започва постепенното нарастване ролята на службите за разузнаване и сигурност в информационното осигуряване управлението на държавата и воденето на нейната външна политика.

Всичко това с пълна сила важи за развитието на звената за разузнаване и сигурност в България, съсредоточени в армията и полицията и за промяна на тяхното значение във вътрешната и външната политика на страната.

Първи признак в това отношение е преобразуването на разузнавателната секция при щаба на войската на разузнавателен отдел (РО) при Щаба на действащата армия (ЩДА). През изминалите четири години от създаването си специализираното звено за военно разузнаване укрепва кадрово и се утвърждава във функционален аспект.

Кадровото укрепване се изразява не само в структурното обособяване, но и в подготовката и изпращането в редица страни на специално обучени военни аташета.

Щабът на армията получавал разузнавателна информация освен от военните аташета също така и от консулските представителства, подразделенията за охрана на границата, агенти, дейци на българското освободително движение в Македония и Тракия. Не са били пренебрегвани и информациите от явните източници - официални публикации от съседни страни относно въоръжените им сили и публикации от други печатни издания. Използвани са били и съвременните средства за разузнаване с технически средства - радио разузнаване и разузнаване със самолети.

Изпращането на военни аташета има и това значение за повишаване ролята на разузнаването в провеждането на държавната политика, че осигурява втори, наред с цивилния дипломатически, канал за придобиване, но и за изпращане на разузнавателна информация. Адресати на изпратената информация са били и потенциални съюзници, които високо оценявали факта на предоставянето и нейната актуалност.

В публикувани по-късно статии относно ролята и значението на военното разузнаване се посочва, че благодарение на дейността на военните аташета, особено на военното аташе във Виена майор Тантилов, командването на българската армия е разполагало с достатъчно достоверна информация за военните действия през 1912г. и за намеренията на съюзниците да ревизират договорите на фактическото създаване на Балканския съюз. Прави се изводът, че след като е имало достатъчно информация, то пораженията от това време се дължат на грешки във военното командване и политическото управление на страната.

Военното разузнаване на България е реорганизирано през 1914г. Отчетени са опитът от двете Балкански войни и приближаването на общоевропейската война. Разузнавателната секция се преобразува в разузнавателно отделени със състав от 11 офицери. Наред с това се създават разузнавателни служби в отделните армии в състав от трима офицери и в дивизиите - в състав от двама офицери. Щабът на армията се стреми да назначава за разузнавачи щабни офицери, които са били по добре подготвени за водене на този специфичен вид дейност.[1]
Увеличаването възможностите на работа на военното разузнаване и повишаването на неговото значение в информационното осигуряване на външната политика поставя проблема за влиянието му върху вземането на стратегически решения. В този аспект се посочва, че "българското военно разузнаване през този период не успя да изгради позиция, която да влияе върху вземането на важни политически решения от правителството" ; "същата позиция не успя да изгради и българския Генерален щаб".

От друга страна, не по-малко показателна е промяната на чл.17 на Търновската конституция, с която се дава право на царя самостоятелно и без да уведомява правителството или Народното събрание, да води преговори с друго страни и да сключва международни договори. При такъв стремеж към авторитаризъм е необосновано да се прави изводът, че разузнаването, било то и военно в условия на война, може да окаже решаващо влияние върху формулирането и провеждането на държавната политика.

През периода 1911-1915г. цар Фердинанд провежда с подкрепата на министър- председателя д-р В. Радославов тайна външна политика, към която е привлечен в качеството му на доверено лице военният аташе в Берлин подполковник Ганчев, който е оторизиран да подпише Конвенцията за съюзничество с Австро - Унгария и Германия. Щабът на Българската армия е поставен пред свършен факт, за който военният министър генерал - лейтенант Ив. Фичев научава "случайно", а началникът на Щаба на армията генерал - майор Климент Бояджиев е държан в "неведение".

През този период пред българското разузнаване възниква и проблемът за отношението със съюзниците и преди всичко с германската армия. Същността на проблема е възможна ли е обща разузнавателна дейност, как ще бъде организирана тя и ще има ли субординация. Самочувствието на германското командване и опитът на германското военно разузнаване им дават основание не просто за сътрудничество с българското военно разузнаване, но за фактическото му подчиняване пряко на общото военно командване.В този смисъл германската страна се позовава на чл.2 от подписаната на 24.07.1914г. военна конвенция между Германия, Австро - Унгария и България, който гласи: "Главното командване на всички съюзни сили се поема от фелдмаршал Макензен..." , а чл.3 уточнява, че заповедите му се изпълняват безусловно от подчинените му войски".

Поставя се проблемът обаче дали военното разузнаване влиза в понятието "войски" , или те са обособени структури със свое място и значение.Позицията на германското командване е, че структурите на военното разузнаване на България влизат в понятието "подчинени войски". На противоположното мнение са ЩДА и началникът на Разузнавателното отделение подполковник Нойков.Те смятат че военното разузнаване е извън понятието "подчинени войски" и не допускат германски офицери да ръководят работата на българските разузнавачи. Това, разбира се, съвсем не изключва изпълнението на разузнавателни операции, поставени от германското (общото) командване, но то става самостоятелно от Разузнавателното отделение, без да се разкриват неговите агенти, позиции и т. н.

Германското командване проявява особено силна настойчивост към подчиняването разузнавателните структури на българските въоръжени сили в района на действие на II армия ( Битоля). Това е стратегическото за Германия направление към Солун и общото командване прави опит да придобие в района оперативно - агентурни позиции, успоредно с тези на българското военно разузнаване. Тези усилия завършват с неуспех. По този повод прикрепеният към разузнавателната секция на II армия за оказване на помощ при анализа старши - лейтенант Холауфер докладва: "опитите да се организират делови връзки с "комитаджиите" ( дейците на ВМРО) пропадат. Българите прекъсват всякакъв пряк контакт между германската разузнавателна служба и своята агентура".

Това не означава, че не е изграден механизъм за сътрудничество във военното разузнаване между България и Германия. Напротив, такова сътрудничество съществува особено във висшите командни сфери. Освен това се дава възможност на германското командване да развива собствена разузнавателна дейност от територията на България. Следователно политиката на българския Щаб на Действащата армия е насочена не към "маркиране" на сътрудничество със съюзниците в специфичната област на военното разузнаване, но към такова сътрудничество, при което се запазва собствената му роля и значение, а от там и суверенитетът на страната, изразяващ се (в случая) във възможността на висшите структури за управление на страната и нейните въоръжени сили да бъдат информирани за събитията такива, каквито са, а не такива, каквито ги виждат или представят съюзниците.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Служба военна информация 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.