Смъртта на Бог и новото начало


Категория на документа: Други


 Ницше - Смъртта на Бог и новото начало

Галина Василева

Увод

Мястото и ролята на Ницше във философията - цели поколения в Европа от края на ХІХ и началото на ХХ в. се увличат от идеите на Ницше не само във философията, но и в литературните направления и изкуството.

Фрагментарният стил на философа става емблема на бунта му срещу старите ценности, който има своите проекции в духовността и до днес. За много мислители и творци геният на Ницше е недооценен и има какво още да се черпи от произведенията му. И в българската философия все още не е намерено сякаш точното му място.

През целия си живот Ницше почти винаги е бил отричан, отхвърлян, непонятен. До самия си край той е вярвал, че се е докоснал до най-чистите истини и че е длъжен да ги сподели с човечеството.

Често разсъжденията на философа не следват строго определен ред. Ницше изразява своята ненавист към систематичността и стриктната методичност във философията. Неговият стил е смесица от блестящи анализи, които се редуват с емоционално заредени изрази, остроумни, крайни, брилянтни в своята дълбочина. Ницше отрича издигнатите от съвременната цивилизация личности, отрича и немската действителност. За него човек живее в хилядолетни заблуди, които са се наслоили, чрез погрешни идеи и целта е да се отърси от тях.

Смъртта на Бога

Замахът, с който твори Ницше е достоен за възхищение. Критиката на Вагнер отваря нова страница в неговата философия. Той призовава към преоценка на всички ценности. От позицията на съвремието ни е по-лесно да възприемем бунтовническите идеи на Ницше, в които се крие неговата мъдрост. Но съвременниците му са били шокирани от това, че някой може да си позволи да се изправи срещу устоите на културата, които всички смятат за стабилна основа, върху която да изграждат бъдещето. Но къде се крие тайната на Ницшевото учение? За него човек трябва непрестанно да се саморазвива и самоусъвършенства, да се преодолява и превъзмогва. Философът обича съдбата и ненавижда отчаянието, а в частност то произхожда за него от християнството, което е религия на слабия. Ницше презира всички слаби, раболепни хора, които не намират сили да се борят с живота и себе си. Гордият човек е висш идеал. Великият човек " усеща своята власт над народа, своето временно съвпадение с даден народ или столетие". (Ницше, Фр., Воля за власт, 1995, с. 263)

Ницше призовава да обичаме живота с всичко, което той ни поднася. Жизнерадостният човек е издигнат в култ, това е дионисовският човек, човекът на живота. Откъде извира нестихващата енергия на Ницше, убийствената самота е негова непрестанна спътница и същевременно негов свидетел в надмогването над самия себе си. Страданието е градивен елемент в една философия, която е за живота, за човеколюбието. Ценностите са духовните устои на една култура, западната култура се характеризира с християнските ценности. Християнството за Ницше проповядва слабост, то не гради човека, а го учи да разчита на милосърдието и състраданието. Ницше разтърсва обществеността на ХІХ век с гръмкия вик "Бог е мъртъв!". Оттук преосмислянето на целия морал е неизбежно. Тези страшни слова за първи път се появяват в книга трета на "Веселата наука" през 1882г. Безумният човек, който търси Бог на пазара със запален фенер посред бял ден. Във фрагмент № 125 от "Веселата наука" Ницше представя думите на безумеца съзнаващ, че тълпата не е готова да приеме, че Бог е мъртъв: "Идвам твърде рано", казва той. "Още не ми е дошло времето. Това епохално събитие е още на път и идва към нас - още не е достигнало ушите на хората."

Определено Ницше акцентира върху християнския Бог, но това за него включва целия свръхсетивен свят. С думите "Бог е мъртъв!" Ницше отнема силата на действие на свръхсетивния свят. Метафизиката за философа, в смисъла на платонизъм, няма вече място в бъдещето. Светът на идеите, които от Платон насетне е смятан за същинския действителен свят, се сгромолясва. Но ако е мъртъв Бог, който е свръхсетивната основа, опората на човек, тогава за човек не остана нищо, на което да се опре. Нищото е именно тази липса на свръхсетивен идеен свят.

В студията си "Думите на Ницше "Бог е мъртъв" Хайдегер изследва какво се крие зад тях в един по-широк смисъл и какво е значението на нихилизма: "Нихилизмът е историческо движение, а не някакви си защитавани от някого си възгледи и учение. Нихилизмът движи историята като един почти неразпознат основен процес в участта на западните народи. Така че нихилизмът не е и само едно историческо явление наред с други, не е само духовно течение, действащо в западната история наред с други, наред с християнството, наред с хуманизма и наред с просвещението." (Хайдегер, М.,Думите на Ницше "Бог е мъртъв", www.philosopher.hit.bg)

Хайдегер смята, че нихилизмът е основното движение на историята на Запада. Смъртта на Бога не е следствие от невярващите, от атеистите, за Ницше християнството е световно- политическо историческо явление на Църквата, която завзема властта и формира западната култура. Творчеството, което е било характерно за библейския Бог, става характеристика на човешкото дело. За Ницше нихилизмът е схванат като исторически процес, който обезценява досегашните ценности , човешкият живот е представен като висша ценност. "Според Ницше нихилизмът може и трябва да бъде преодолян от творческия начин на живот на творческия човек, който е едновременно негова воля за власт и воля за живот, които се събират в инстинкта за свобода." (Паси, И., Избрани произведения, т.5, 2003,с. 407)

Нихилизмът не е натоварен с негативен смисъл, той е разбран като "преоценка на всички ценности". Но сваляйки Бог неговото място остава празно, Ницше предлага да бъде заменено с новите идеали. Във фрагмент 1021 от "Воля за власт" той казва: "Моето разпознаване и извеждане на бял свят на препредадения християнски идеал, дори и там, където са се разправили с догматичната форма на християнството. Опасният характер на християнския идеал се крие в неговите ценностни чувства, в това, което не може да бъде изразено в понятийна форма: моята борба срещу латентното християнство (например в музиката и социализма)." (Ницше, Фр., Воля за власт, 1995 ,с. 286)

Хайдегер отбелязва, че през ХІХ в. да се говори за ценности става обичайно, но едва с разпространението на съчиненията на Ницше става популярно, като се говори вече за жизнени, културни, духовни, вечни ценности. За Ницше ценността представлява гледна точка, във фрагмент 715 от "Воля за власт" той казва: "Гледната точка на "ценността" е гледна точка на условията за съхраняване и подем да сложните образувания с относителна продължителност на живот в процеса на ставането." Към същността на живота отнасяме желанието за подем и растеж, но ако животът се свежда само до съхранение, то той е в упадък без развитието. Хайдегер казва, че "ставането" за Ницше е "волята за власт", която е основна черта на "живота".

Томас Ман смята, че въпросът "кое е благородно", който присъства в почти всички произведения на Ницше, е един от основните. Ницше защитава аристократизма в противовес на идеалите на "стадното животно". За него равните права, постигнати с отказ от правата си, са предпоставка човек да попадне под влиянието и господството на посредствените. За Ницше по- високо от да си "длъжен", както е при Кант , стои "аз искам" (героите), а по- високо от " аз искам", той поставя "аз съм" (гръцките богове). Смисълът на богатството във всички негови материални форми се крие в това да "премахнем всяко безредие и пошлост и да построим дом за благородството на душата" (Ницше, Фр.,Воля за власт, 1995, с.252) За Ницше благородството е само по рождение или както той казва "благородство по кръв".

Но все пак нека разгледаме какво точно за него е благородно. Във фрагмент № 943 от Воля за власт (книга трета и четвърта) той изрежда характеристиките, по които можем да различим благородството. Признаци на благородството са: бавният жест и поглед, понасянето на бедността и болестта , недоверието към всеки, раздаващ лесно почести, умението да се мълчи. Ницше казва, че трудът не е позор, но той "разблагородява". "Понятието чест: почиващо върху вярата в "доброто общество", в главните рицарски качества, в задължението непрекъснато да се представяш. Основното е, че човек не разглежда живота си като нещо важно; че държи безусловно на респектиращите маниери от страна на всички, с които е в досег..." (Ницше, Фр., Воля за власт, 1995, с.256)

Ницше насочва вниманието си към тези моменти в историята, в които възникват великите хора. Великият човек е хладнокръвен, суров, безразсъден, смел и лишен от "добродетелите на стадото". Логиката на великия човек е следствие от продължително развитие, той не иска да са му съпричастни, а се стреми винаги другите да му бъдат оръдие, на което той не се доверява. Справедливостта и лъжата са ръка за ръка при него , той има чувство за превъзходство и недостижимост. "Великият човек необходимо е скептик...стига да предположим, че именно това съставлява величието" (Ницше, Фр., Воля за власт, 1995, с.262)

Ницше вижда разлагането на западната култура основно в ценностите, които проповядва християнството. Той презира дълбоките му морални устои , които са прокламирани от неговата църква. Презрението към плътта, омразата и преследването на другомислещите, ненавистта към гордостта, мъжеството и свободата, Ницше обявява за голяма лъжа и безсмъртието на душата и постигането на мир в божието царство, чрез покаянието, благодатта и опрощението. Но той не приписва толкова тези грехове на Христос, колкото на организацията на църквата, която е изопачила неговото учение. Според него: "образът на изкупителя е стигнал до нас в силно изопачен вид.", което само по себе си значи, че не е това, което е проповядвал Христос.

За философа великите хора са неизбежно следвани от самота поради своето съзнание, че те са над "стадото", имат влияние върху него. Те съзнават, че лъжата е необходима, за да се контролира масата и да се изпълнят великите дела, за които са определени. С тези характеристики на великия човек и благородството Ницше прави един своеобразен профил на великите личности в историята и техните качества. Старите ценностите са преоценени и сметнати за фалшиви всичко, което е на почит в обществото философът отрича и смята за "добродетели на стадото". Необходимата преоценка неизбежно води до критиката и разрушаването на християнството и морала, които са основите на западната култура.

Разрушаване на морала и християнството.

Критерият за величие на духа е на първо място отношението към страданието. Използването на болката за постигане на висшите цели е отношението, което е достойно за великия човек. Това изискване показва едно коренно различно виждане към страданието не като наказание, което очаква своето покаяние, а като стълб към издигането на духа. Ницше смята, че всяко морално съждение в основата си е заблуда, която тласка хората към нравствени подбуди. Моралните мотиви в действителност не вдъхновяват действията на хората, а служат за тяхно оправдание. Но това не значи, че Ницше приема аморалното, той осъзнава, че има постъпки наричани нравствени, които е необходимо да се спазват и такива, които изискват порицание и ограничение. Някои хора приемат морала като чиста полза от неговото прилагане. Всичко, което е било презряно и забранено Ницше разглежда в друга светлина. Той определя задачата си като подготовка на човечеството за "мига на висшето самоосъзнаване, за великото пладне", човешкото бъдеще е определено от произхода на моралните ценности. Не-то спрямо досегашните ценности иде от Да-то на новото оценностяване. Тъй като, по мнението на Ницше, няма опосредстване и изравняване с досегашните ценности, към това Да за новото оценностяване принадлежи едно необходимо Не. За да е сигурно, че необходимото ново Да няма да изпадне в дотогавашните ценности, т.е. за да се обоснове новото оценностяване като противодействие, Ницше характеризира и новите ценности чрез нихилизма. "Изискването да се вярва, че всичко е в най-добрите ръце от самото начало, че Библията е окончателното успокоение и вяра в божественото управление и мъдрост- това, преведено на реален език, означава недопускане на надмощието на волята за истина над нейната достойна за съжаление противоположност..." (Ницше, Фр., Съчинения в 6 тома, Ecce Homo, 2004, с.320)

Ницше нарича морала необходима лъжа, за да не бъдем разкъсани от "свръхзвяра". Този свръхзвяр е бесът, който е вътре в нас и трябва да го укротяваме чрез морала. Философът нарича жестоките хора и изобщо проявите на жестокост "останки от по-раншни култури", тези останки са във всеки един от нас, но жестокият човек няма вина за това, че е такъв. Той не го съзнава. Добродушието, любезността и душевната изтънченост са дали много повече за формирането на културата, отколкото състраданието, милосърдието и пожертвователността. Нравственият идеал на Ницше е величие, благородство, творчество. Интересна е концепцията му за нуждата от лъжата. Лъжата за разлика от истината, която е често просто гол факт, изисква една прикритост, изобретателност и памет, за да не си прозрачен към другите в дадено свое намерение: "... ако някое дете е отрасло в заплетени домашни условия, то борави също така естествено и с лъжата и винаги казва неволно това, което отговаря на интереса му; усетът за истина и отвращението към лъжата сама по себе си са му напълно чужди и недостъпни; и така, то лъже най-невинно."(Ницше, Фр., Човешко, твърде човешко, www.chitanka.info)

Името на Зигмунд Фройд се спряга във връзка с дълбоко психологическите моменти във философията на Ницше. Самият той отрича влиянието на Ницше върху основната конструкция на психоанализата си. Но виждаме толкова общи паралели, които неизбежно е забелязал и Фройд, че по- късно той признава, че в много от термините си и особено в изграждането на То като система, се опира на възгледите на Ницше. Признанието на Фройд е, че Ницше е достигнал до толкова голяма степен на интроспекция, като никой друг и може би никой друг няма да достигне. Приносът на Ницше като психолог е забележителен, чрез този начален тласък, той дава една добра почва по-късно да се развие психоанализата с мощното дело на Фройд. "Обикновено ние се насочваме несъзнателно към принципи и догми, подхождащи на нашия темперамент, така че накрая имаме чувството, сякаш тези принципи и догми са създали и оформили характера ни и са му осигурили опора и стабилност: а всъщност е станало точно обратното." (Ницше, Фр.,Човешко, твърде човешко, www.chitanka.info)

Връщайки се на критиката на християнството, Ницше го заклеймява като водещо "борба не на живот, а на смърт с висшия тип човек". Ходът към борба със злото е отново в обратна посока на християнския, който изисква смирение и покаяние, Ницше казва, че злото можем да отстраним или като елиминираме причините му, или като го наречем с името добро, а влиянието му да почувстваме по-късно. Християнството като такова е религия на състраданието. Ницше заклеймява състраданието с довода, че то не повишава жизнената енергия, а я отслабва. Но преди да видим как философът стига до присъдата над християнската етика и морал, трябва да тръгнем по неговите стъпки, за да изясним етапите на отрицанието. Ницше преобръща понятията добро и зло, с което прави първата крачка към решителния си удар. Какво са доброто, злото, щастието, милосърдие или смърт за слабия? Щастието идва, когато усетим нарастващата сила и победим злото, което произтича от слабостта. Войната е желана като средство за противопоставяне на християнските добродетели, във войната силният побеждава, тя дава нов тласък на живота. Ницше не вижда прогрес в развитието на човечеството, напротив, но навсякъде се е появявал и се появява висшият човек, който е свръхчовек на фона на цялото човечество. Догмите на християнството са противни на висшия човек. Всичко, което характеризира висшия човек, е отречено и заклеймено от християнството като проявление на злото: "Християнството е вземало страната на всичко слабо, низко, уродливо; то издигнало за свой идеал противоположното на инстинктите за съхранение на живота; християнството е погубило разума даже на най-силни духом натури, учейки ги да приемат като заблуда, изкушение, грях най-висшите духовни ценности." (Ницше, Фр., Съчинения в 6 тома, Антихрист, 2004, с. 180)

Упадъкът за Ницше е декаданс. Декадансът представлява не само съвкупност от явленията на културата на ХІХ в. Литературно- художествения декаданс се явява продукт на нихилизма. Декадансът е победата на слабите над силните, победа на "робския морал" над "господарския", това е разрушаването на обществото. Загубата на инстинктите за Ницше е равна на негодност, понеже животът е равен на инстинкта за растеж, воля, която ако липсва "съществото деградира". Елиминирайки един по един стълбовете на християнството Ницше подкопава неговите основи - доброто, злото, изкуплението, състраданието и милосърдието, всичко това за него е равно на слабостта. Той смята нихилизма за загуба на всички ценности, която води до декаданс и оттам се загубва смисълът на съществуването. Ницше противопоставя "пасивния нихилизъм" (философията на Шопенхауер) на своя "активен нихилизъм", т.е. отрицанието на всички предишни ценности и утвърждаването на новите жизнени ценности- "воля за власт", "вечното възвръщане" и "свръхчовека" . Кант също не е подминат в унищожителната критика на Ницше. "Добродетел", "дълг", "благо само за себе си" за Ницше това са илюзии, които подклаждат деградацията. Дългът на народа и дългът въобще са признак на упадъка. В "Критика на чистия разум" Кант приема Бог като висш гарант за световния нравствен ред. Ницше е против етическото учение на Кант: "Всичко, което не се обуславя от нашия живот, му вреди: вредна е добродетелта, основана на почитта към понятието "добродетел", както е според Кант." (Ницше, Фр., Избрани произведения в 6 тома, Антихрист, 2004, с. 185)



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Смъртта на Бог и новото начало 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.