Социална философия


Категория на документа: Други


От нашия собствен опит независимо с хора или предмети ни е познато значението на началото. Така е и при психоанализата: за нейното развитие, тя започва работата си от симптома, от най-чуждото на Аза душевно съдържание. Симптомът произхожда от изтласканото, той е нещо като негов представител пред Аза, а изтласканото е за Аза вътрешна чужда територия, така както действителността за него е външна чужда територия. От симптома пътят на психоанализата продължава към несъзнаваното, към живота на нагоните, към сексуалността и от тук ни става ясно, че човек не е само сексуално същество, а че той обладава по-благородни, по-висши подбуди, но окрилен от съзнанието за тези по-висши подбуди, той често си позволява да мисли глупаво и да пренебрегва фактите. Човек често бива разболяван от конфликта между изискванията на нагоните(нагонът е генетично детерминиран компонент на психиката, чието действие създава възбуда или вътрешно напрежение. Тази възбуда или напрежение подтиква индивида към действие, което е програмирано генетично, но може да се променя значително в зависимост от индивидуалния опит. Реакцията към нагонното напрежение се разгръща в определена последователност - напрежение; потрeбност, моторно действие и затихване-задоволяване) и съпротивата, която се поражда у него срещу тези изисквания. Не трябва да забравяме за съпротивляващата се, отхвърляща, изтласкваща инстанция, за която се смята,че притежава свои собствени сили, нагоните на Аза и която съвпада с понятието за "аз", но и за психоанализата не е възможно да изучи всички области и проблеми. Ние искаме да изучим Аза , нашето най-съкровено "аз". Но дали е възможно такова нещо-да превърнем субекта в обект? Възможно е, защото Азът може да вземе сам себе си за обект и да се отнася към себе си както към другите обекти, да се наблюдава, да се критикува и т. н. При такъв случай една част от него се противопоставя на другите му части, т. е. Азът може да се раздвоява поне временно докато изпълнява някои свои функции, след това частите отново се обединяват. Ние сме запознати, че патологията със своите увеличения и огрубявания може да насочи вниманието ни към някои нормални явления. Там където тя ни показа разрив или пропаст в нормалния случай меже да е налице разчленение. Ако хвърлим на пода един кристал, той ще се разчупи, но не произволно; той ще се разпадне на парчета, чието разчленение макар и невидимо е било определено предварително от структурата му. Подобни напукани и разкъсани структори са и душевните болести. Древните народи са се отнасяли със страхопочитание към лудите. Тези хора отхвърлят външната реалност, поради това, че те имат своя вътрешна психична реалност и могат да ни разкрият недостъпни за нас неща. За една част от тези хора казваме, че страдат от налудничави идеи за следене. Те се оплакват, че са измъчвани от непрестанно стигащо до най-интимните им действия наблюдение от страна на неизвестни сили, но най-често хора. Това наблюдение все още не е равно на преследване , но и не е дълеч от него, тъй като предполага, че спрямо тези хора се проявява недоверие, че наблюдаващите сили очакват да ги хванат в забранени действия, които заслужават наказание.
Съдържанието на налудността за наблюдение вече ни показва, че това наблюдение е само подготовка за съденето и наказанието и така ни става ясно, че другата функция на тази инстанция е онова което наричаме съвест.
В нас няма нищо друго, което така редовно да отделяме от своя Аз и така лесно да му го противопоставяме както съвестта. Когато чувстваме желание да направим нещо, което ни обещава удоволствие, но се отказваме с мотивировката, че съвестта не ни позволява, или пък когато сме извършили нещо в очакване на голяма изненада и гласът на съвестта ни започне да възразява, тогава съвестта ни наказва с болезнени упреци и ни кара да изпитваме разкаяние за извършеното.
Особената инстанция, която започваме да различаваме в Аза е съвестта, но по-предпазливо е да приемем тази инстанция за самостоятелна, съвестта-за една от нейните функции, а самонаблюдението като задължителна предпоставка за съдийската дейност на съвестта- за друга нейна функция. Тази инстанция в Аза ще наричаме Свръхаз. След като сме възприели идеята за Свръхаза, който притежава известна самостоятелност, собствени цели и независима от Аза енергия, ни се натрапва една болестна картина , която ясно показва строгостта, дори жестокостта на тази инстанция и преображенията на нейното отношение към Аза, това е състоянието на меланхолия. За пораждането и механизма на това страдание знаем твърде малко. Най-силно впечатление ни прави начинът, по който Свръхазът (съвестта) се отнася към Аза. През периодите на здраве меланхоликът може да бъде повече или по-малко строг към себе си, както всеки друг човек, но при меланхоличният пристъп Свръхазът става свръхстрог, хули, унижава, малтретира нещастния Аз, заплашва го с най-тежки наказания, укорява го за действия лежащи далеч в миналото, които тогава са били приети лесно , сякаш през целия период на затишие е трупал обвинения и само е чакал да укрепне, за да излезе на преден план и да произнесе въз основа на тях присъдата си. Свръхазът прилага най-строгата морална мярка спрямо безпомощния Аз, той поначало застъпва изискванията на нравствеността и ние от пръв поглед приемаме, че нравственото ни чувство за вина е израз на конфликта между Аза и и Свръхаза. Моралността, която уж ни е дадена от Бога и е така дълбоко вкоренена в нас, всъщност е периодично явление, защото след няколко месеца моралните призраци изчезват без остатък, критиката на Свръхаза замлъкват. Азът е реабилитиран и отново се радва на всички човешки права до следващия пристъп. При някои форми на това заболяване става нещо противоположно: Азът е в състояние на блажено опиянение, той тържествува, сякаш Свръхазът е загубил напълно силите си или пък се е слял с него, с този освободен, маниакален Аз наистина задоволява всичките си страсти. Много голям брои хора са получили съвсем малък дял от съвестта, а при други даже има липса на съвест. Съвестта не ни е изначално дадена тя е до голям,а степен противоположност на сексуалния живот, който е налице от самото начало на живота, а не се придобива впоследствие, но малкото дете както знаем е аморално, то няма вътрешни задръжки срещу свойте устремени към удоволствието импулси. Ролята която по-късно поема Свръхазът в началото се изпълнява от една външна сила-от родителския авторитет. Родителите ръководят детето, като му дават доказателства за своята любов или го заплашват с наказания, които са доказателство за загубване на любовта и от които то се бои. Този реален страх е предщественик на по-късния страх от съвестта; докато действа той, нямаме нужда от Свръхаза и от съвестта. Едва впоследствие се създава вторичната ситуация, прекалено лесно приемана от нас за нормалната, в която външните задръжки стават вътрешни, на мястото на родителската инстанция идва Свръхазът, който сега наблюдава, ръководи и заплашва Аза по същия начин както по-рано родителите-детето. Поемайки по този начин властта, функциите и дори методите на родителската инстанция Свръхазът е не само юридически, но и истински кръвен нейн налседник . Той произлиза пряко от нея . Съществува обаче едно несъответствие и то е, че Свръхазът като, че ли е наследил едностранчиво само суровостта и строгостта на родителите, тяхната функция да забраняват и наказват, докато изпълнените им с обич грижи не намират продължение. Ако родителите са били строги , то за нас ще е естествено, ако у детето се развие строг Свръхаз, но опитът показва, че противно на очакванията ни Свръхазът може да придобие същата неумолима строгост и при меко и благо възпитание, което е избягвало заплахите и наказанията.
Важен вид връзка с другия човек е идентификацията, тя е първична и се различава от обектния избор. Разликата може да се изрази например така: когато момчето се идентифицира с баща си, то иска да да бъде като него ; когато го избира като обект, то иска да го има, да го притежава. В първия случай Азът на момчетсе изменя по примера на бащата, във втория случай това не е необходимо. Идентификацията и обектният избор са до голяма степен независими един от друг, но човек може да се идентифицира и с личност която е избрал и за сексуален обект, да измени своя Аз по подобие на нея. Смята се, че повлияването на Аза от сексуалния обект се среща много често при жени и е характерен белег на женствеността. Когато човек е изгубил някакъв обект или е трябвало да се откаже от него , той често се самообезщетява за тази загуба, като се идентифицира с обекта, който отново го съживява в своя Аз, в този случай като, че ли обектният избор се слива с идентификацията,. Възникването на Свръхаза може да се разглежда като успешен случай на идентификация с родителската инстанция. Определящ факт за това станоеище е, че създаването на такава висша инстанция в Аза е най-тясно свързано със съдбата на едиповия комплекс, за това Свръхазът се явява наследник на тази толкова важна за детството емоционална връзка. При изоставянето на едиповият комплекс детето трябва да се откаже от обектни катексиси (процес на влагане на психическа или емоционална енергия в човек, обект или идея), които е свързвало с родителите и за компенсацията на тази загуба съществуващите вероятно от дълго време идентификации с родителите в неговия Аз укрепват така силно. Подобни идентификации , като отражението на изоставени обектни катаксиси по-късно доста често ще се повтарят в живота на детето, но резултатът от този първи случай на подобна трансформация, както подобава на емоционалната му стойност, придобива особено положение в Аза. Ако едиповият комплекс не е преодолян напълно се подтиска Свръхаза. В развитието си Свръхазът търпи въздействия и от лицата които заемат място на родителите-възпитателите, учителите, образци на подражание. Обикновено той все повече се отдалечава от индивидуалността на родителите , става, така да се каже по-безличен. През различните периоди от живота си детето различно преценява свойте родители. По времето, когато едиповият комплекс отстъпва място на Свръхаза, те са за него нещо изключително, а по-късно отстъпват много от достойнствата си. Идентификации се извършват и с тези по-късни родители, те дори имат закономерен и съществен принос за развитието на характера, но те повлияват само Аза и не засягат Свръхаза, който се определя от най-ранните родителски образи.
Свръхазът е носител на идеалният Аз, с който Азът се съизмерва, към които се стреми, на чието изискване за постоянно усъвършенстване се старае да отговори. Този идеален Аз е отражение на старата представа за родителите, израз на възхищението от съвършенството, което детето ни е приписвало по онова време. Чували сме за чувството за малоценност , което е присъщо за невротиците. Тази дума почти не се използва в психоанализата, за нас тя не е нещо просто или елементарно. Чувството за малоценност има дълбоко еротични корени. Когато детето или възрастният забеляжат, че не са обичани те се чувстват малоценно. Най-големият дял от чувството за малоценност произлиза от отношението на Аза към неговия Свръхаз , представлява, както и чувството за вина, израз на конфликта между тях. Чувството за малоценност и чувството за вина трудно могат да бъдат разграничени.
Свръхазът за нас е представител на всички морални огразничения , застъпник на стремежа към усъвършенстване или накратко казано-онази част от . н. "по-висше" в човешкия живот, до която сме успели да се доближим чрез психологията. Той самият е резултат от влиянието на родители , възпитатели и подобни лица. При възпитанието на детето, родителите, възпитателите и другите авторитети следват предписанията на своят собствен Свръхаз. Каквито и да са отношенията на Аза и Свръхаза у самите тях, при възпитанието на детето те са строги и взискателни. Те са забравили за своето детство и са доволни, че сега могат да се идентифицират със своите родители, които навремето са им налагали тежки ограничения. По този начин Свръхазът на детето се изгражда не по образец на родителите, а по образец на родителския Свръхаз., той се изпълва със същото съдържание, става носител на традицията, на всички трайни ценности, които по този начин се пренасят от поколение на поколение. Съобразяването със Свръхазът ни помага да разберемсоциалното поведение на човека, например проблемите на педагогическото занемаряване, а може би и какви практически указания за възпитанието произтичат от него. Навярно грешката на т. н. материалистически разбирания за историята е, че подценяват този фактор. Те го отхвърлят със забележката, че човешките "идеологии" не са нищо друго освен резултат и надстройка на дадените икономически отношения. Това е истина, но не е цялата истина, защото човечеството не живее само в съвременността, в иделологиите на Свръхаза е живо миналото, жива е традицията на народа, която бавно отстъпва пред влиянието на съвременността, пред новите изменения и докато действа чрез Свръхаза, играе мощна, независима от икономическите отношения роля в човешкия свят.
Друга задача в противоположния край на Аза е наблюдението. Цялата психоаналитична теория е изградена върху наблюдението на съпротивата която оказва пациентът при опит да осъзнае своето несъзнавано. Обективният признак на съпротивата е, че неговите хрумвания престават или се отдалечават силно от обсъжданата тема, той може и субективно да установи съпротивата си по това, че има неприятни усещания, когато се доближава до темата, но последният признак не е задължителен. Тогава казваме на пациента, че се намира в стадия на съпротивата, но той казва, че нищо не знае за това и, че забелязва само липсата на хрумвания. По това разбираме, че неговата съпротива е била осъзната, така както и онова изтласкано съдържание. Изтласканото има голяма подемна сила, порив за достигане до съзнанието. Съпротивата може да бъде само проява на Аза, който навремето е осъществил изтласкването и сега иска да го запази. Откакто приехме, че в Аза съществуваСвръхаза, можем да кажем, че изтласкването е дело на този Свръхаз, като или той го извършва сам, или Азът го извършва по негова повеля. Когато съпротивата при анализа не се съзнава от пациента, това означава, че или Свръхазът и Азът могат да работят несъзнавано в особено важни ситуации, или части от Аза и Свръхаза са несъзнавани. И при двата случая има нещо нередно и то е, че Азът и Свръхазът не съвпадат със съзнаваното, както и изтласканото не съвпада с несъзнаваното. Голяма част от Аза и Свръхаза могат да бъдат несъзнавани, това означава, че личността не знае нищо за тяхното съдържание и са нужни много усилия, за да я накараме да го осъзнае. Вярно е, че Аз и съзнавано, изтласкано и несъзнавано не се покриват, за това ние чувстваме нужда да коригираме из основи отнощението си към проблема "съзнавано и несъзнавано". Най-старото и най-доброто значение на думата "несъзнавано" е описателното; несъзнаван ние наричаме онзи психичен процес, чието съществуване трябва да допуснем например, защото го предполагаме вследствие на неговите ефекти, но не знаем нищо за него. Отнощението ни към него е същото кавото е и към психичните процеси на друг човек, само, че в случая това е процес у самите нас. За определение на някоя "грешка на езика", напримерние сме принудени да да приемем, че у дадения човек се е формирало намерението да каже нещо определено. Ние го разбираме по направената грешка, но то е било несъзнавано. Ако посочим на човека грешката която е допуснал, той може да я признае и с това ще покаже, че гряшката е била само временно несъзнавана , но може и да я отрече което означава, че грешката е трайно несъзнавана. Така разграничаваме два вида несъзнавано: едното често и лесно се превръща в съзнавано-другото, при него превръщането е трудно и е възможно само с много усилия. Онова несъзнавано което само латентно е такова и лесно се осъзнава наричаме "предсъзнавано". До тук вече разполагаме с три термина -съзнавано, предсъзнавано и несъзнавано-които са достатъзни за описанието на душевните явления.
Дяловете на Аза и Свръхаза могат да бъдат несъзнавани в динамичен смисъл. Когато се опираме на терминологията на Ницше и като следваме една идея на Г. Гродек, оттук нататък ще наричаме несъзнаваното "То". И така Аз, Свръхаз и то са трите страни, области, които съставляват душевния апарат на човека. То е тъмната, недостъпна част от нашата личност, по-голямата част от него има отрицателен характер и може да се характеризира само като противоположност на Аза. Към то ние се доближаваме чрез сравнения, наричаме го хаос , котел пълен с кипяща възбуда, включва в себе си нагонните потребности, които в него намират своя психичен израз, но не можем да кажем в какъв субстрат. Нагоните изпълват То с енергия, но то не е организирано, няма цялостна воля, а само стремеж да удовлетвори нагонните потребности съобразно принципа на удоволствието. За процесите в То не са валидни законите на логичното мислене , не важи и законът за противоречието. Там съжителстват един до друг противоположни пориви, без да се отричат или да си отнемат взаимно енергия. В То няма нищо което да прилича на отрицанием, няма нищо което да съответства на представата ни за време, то не признава хода на времето, а - което е най-странно и очаква своето философско обяснение-душевните явления в То не се менят във времето. Желанията които никога не са прехвърляли границите на То, а също и впечатленията, потопени в него посредством изтласкване, са фактически безсмъртни, тяхното поведение и след десетилетия е такова като, че ли току-що са възникнали. Те могат да бъдат разпознати като минало, да бъдат обезценени и лишени от енергетичния си пълнеж едва тогава, когато се осъзнаят в резултат от аналитичната работа и върху това именно се основава в немалка степен терапевтичният ефект на аналитичното лечение. То не познава оценки , добро и зло, не знае що е морал. Икономическият или количественият момент, който е тясно свързан с принципа на удоволствието , властва над всички процеци. Нагонни катексиси, които се стремят към оттичане- с това се изчерпва съдържанието на То. До характеристиката на същинския Аз, доколкото той е обособим от То и Свръхаз, можем да стигнем най-лесно, ако разгледаме отношението му към най-външната , повърхностна част на душевния апарат, която обозначаваме като система "възприятие-съзнание" Тази система е обърната към външния свят, чрез нея се осъществява възприемането му, в нея чрез нейното функциониране възниква феноменът на съзнанието. Тая е активният орган на целия апарат, като възприема не само външни дразнения, но и вътрешния душевен живот. Аз е онази част от То, която е модифицирана от близостта и влиянието на външния свят, пригодена е за възприемане на дразнители и за защита от тях подобно на обвивката, с която се обгръща всяко късче жива материя. Отношението към външния свят е станало определящо за Аза, той е поел задачата да го представя го представя пред То. За негово добро, тъй като , ако не се съобразява с тази външна сила, То няма да може да избяга гибелта в своя сляп стремеж към задоволяване на нагоните. Изпълнявайки тази функция Азът трябва да наблюдава външният свят , да съхрани в паметовите следи на своите възприятия верен негов образ, да отстранява чре проверка в реалността онова, което вътрешни източници на възбуда добавят към този образ, по поръчка на То Азът владее постъпките към движението, но той е вмъкнал между потребностите и действието работата на мисълта, при която преработва натрупаният опит. По този начин Азът е детронирал принципа на удоволствието и го е заместил с принципа на реалностт, който обещава повече сигурност и успех. Отношението на Аза към времето, което трудно се подава на описание, се осъществява посредством системата на възприятието, няма никакво съмнение, че от работата на тази система произлиза представата за времето. Това което силно отличава Аза от То е стремежът към синтезиране на неговото зъдържание, към обобщаване и обединяване на душевните процеси, който стремеж е напълно чужд на То. Можем да кажем, че Азът представлява в дъшевния живот разумът и трезвостта, а То-необузданите страсти. До сега говорихме за възможностите и предимствата на Аза, време е да изясним и недостатъците.
Азът е част от То, една част която е изменена за определени цели от близостта и заплашителния външен свят. В динамично отношение той е слаб, заема своята енергия от То. Азът трябва да осъществява желанията на То и да изпълнява задачите си, като открива обстоятелства и, при които тези желания най-лесно могат да се постигнат. Отношението между Аз и То може да се сравни между това на ездача и коня: конят дава енергията за придвижването, ездачът определя целта и направлява движенията на коня. Но при Азът и То често се наблюдава случаят когато ездачът е принуден да заведе животното, там, където то самото иска.
Азът се е отделил от една част от То, чрез съпротивата на изтласкването, но изтласкването не продължава в рамките на То, там изтласканото съдържание се слива с останалото съдържание на То. Азът служи на трима господаря. Те са външният свят, Свръхазът и То. Азът се чувства притиснат от трите страни и когато е особено притеснен реагира със страх. В свойте опити за посредничество между То и реалността, Азът често е принуден да облича несъзнаваните повели на То със свойте предсъзнавани рационализации, да прекратява конфликтите между То и реалността. Азът на всяка крачка е наблюдаван от строгия Свръхаз, който му поставя строги норми на поведение, без да се съобразява с трудностите, които идват от външната среда и от То, при неспасване на тези норми го наказва с чувствата за малоценност и вина. Така пришпорван от То, ограничаван от Свръхаза, отблъскван от реалността, Азът се бори да приведе в хармония силите и въздействията в него и върху него. Когат Азът е принуди да види своята слабост го обзема страх от външния свят, страх от съвестта пред лицето на Свръхаза, невротичен страх от силните страсти на То. Свръхазът е потопен в То; като наследник на едиповия комплекс тоий е интимно свързан с нег; той е по-отдалечен от възприятийната система, отколкото Азът. "То" с е свързва с външния свят само през Аза.
Не можем да предадем своеобразието на психиката с линейни контур, както в рисунките, а по-скорос преливащи се цветни полета като при модерните живописци. След като сме направили разграничението, трябва да оставим разграничените сфери отново да се прелеят една в друга. Вероятно е тези сфери да са различно оформени у отделните хора, възможно е при функционирането си те да се изменят и временно да закърняват. Това изглежда вероятно и за филогенетично последното и най-проблематично разграничение между Аза и Свръхаза. То се предизвиква и от психични заболявания. Терапевтичните усилия на психоанализата имат сходна приложна точка. Тяхната цел е да укрепят Аза , да го направят по-независим от Свръхаза, да разширят полето на неговите възприятия и да изградят организацията мутака, че той да може да завоюва нови дялове от То. Там, където е било То, трябва да стане Аз.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Социална философия 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.