Списание "Пламък"


Категория на документа: Други


Курсова работа
по

образи на културата в медиите
тема:
"Пламък" и "Пламък"

Без съмнение Гео Милев поставя соето списание "Пламък" на един висок хълм в българската литература. То помества в себе си брилянтни статии и произведения. Макар че излиза за кратко, списанието поставя едни от най- важните въпроси на дневния ред и променя битието на мнозина. След пускането на една такава икона в периодичния печат е почти невъзножно появата на второ издание, което да следва същите принципи с успех . Но такъв опит все пак е направен. През 1957 г. Андрей Гуляшки влиза в кожата на Гео Милев и създава продължител на "Пламък" , който обаче освен по своето име не може да се доближи до предшественика си нито по тон, жар, нито по цел. Това кратко изследване ще има за задача да покаже основните черти на двете периодични издания и чрез събраната информация да констатира техните прилики и разлики.

Тъй като "Пламък" от 24 г. излиза в рамките на една година, то от списанието, с което ще го съпоставим, ще разгледаме също в периода от една година - първата. За да разберем какво се постига с една годишнина в две напълно различни издания.
Пламък 1924г.

Списание "Пламък" започва своя живот през 1924г., то е месечно списание за литература, изкуство и публицистика на Съюза на българските писатели, основано от Гео Милев. Списание " Пламък" е списание за литература и културния и културния живот в България. Още с първото си издание то заявява своето място в българската литература. Независимо от краткия си живот, списанието събира едни от най-значещите текстове за периода. За разлика от предходното издание на Гео Милев, тук е даден все по-голям превес на публицистиката. Повишава се социалния градус на напрежение. В статиите и стихотворенията започват да се появяват наричания, типични за политическия речник на левите издания. След септември 23 г. започва силно да се усеща олевяването на изданията, за това свидетелстват статии като " И свет во тме светиеся" ("Пламък", г. I, кн. 1, 1924г.), "Полицейска критика" ("Пламък", г. I, кн. 7/8, 1924 ). Не само статиите, но и поетческото творчество по страниците на "Пламък" говорят за политическа преориентация. Тук излизат поемите "Ад" и "Септември".

Списанието не оставя на погрешни впечатления относно характера и целите си, а ги публикува още в първа книжка, на гърба на която Гео Милев ясно изказва намерението си, че "Пламък ще следи изобщо всички живи прояви на времето - във всички области на живота и културата и ще дава своята преценка за тях." Това е заявка, че списанието ще бъде трибуна на всякакви обществени и културни събития. Ще се правят анализи и оценките, който се публикуват, ще са в същия пламенен тон, какъвто срещаме във всяко Гео Милево дело.

Списание "Пламък" се превръща в нещо повече от литераурна трибуна на своя редактор. Чрез своите позиции и идеи то въздейства на всеки, който се е докоснал до съдържанието му. Поради това списанието прихваща в своята оптика предимно млади поети и сътрудници, които утвърждават името си благодарение на участието си в списването на изданието. Това далеч не пзначава, че списанието не обръща внимание на българските класици и новите чуждестранни автори, но без съмнение по-големия акцент пада върху младите, неизвестни още лица.

На "Пламък" не е нужно време за да утвърди себе си. То не се колебае, а заявява позициите си на борещо се с фашизма и отстояване на гражданското достойнство списание. Тук публикува честната българска интелигенция, която е потресена от зверствата на буржоазията и осъзнала своята отговорност пред народа и човечеството, отдава всичките си сили на борбата против реакционното, за да бъде обновен животът.

Групата на най-активно участващите, който определят облика на изданието са: Г. Василев-Шейтанов, Х. Хрелков и Ламар. В списанието има статии и худобествени творби на много автори, които носят свой темперамент, мислене, изразяване. И все пак не може да не се долови един общ стил- борбен напрегнат, експресивен. Въпросите, който се разглеждат, всякога са важни и актуални.

Темата за народа е водеща, тя заема не само статии, но и много от произведенията, художествените адаптации, който представят в своята същност съдбата на трудовите хора.

Поради отношението си към младата болшевишка Русия, на която списанието отделя много място, по-късния му следшественик от 57 г. решава да припише на изданието социалистическа идеология и да издигне в култ списанието. Това сравнение обаче, е неоснователно, тъй като Гео Милевия пламък защитава чисто антифашистски идей. То е авангардно списание, което не подлежи на рамкиране от определени политически идеологии. Позициите на списание "Пламък" са толкова граждански ангажирани и открити, че то оставя впечатление за едно обществено- политическо издание. А всъщност както е отбелязно на корицата, то е "Месечно списание за изкуство и култура".

Не е безизвестна съдбата на някой от книжките на списанието, който макар и иззети и конфискувани успяват да достигнат до определен кръг от читатели и да въздействат върху мисленето им.

Пламък 1957г.

Списание "Пламък" излиза за печат през януари 1957. То е издание на съюза на българските писатели с главен редактор Андрей Гуляшки. Задачата, която си поставя изданието е проста да представи на своите читатели едно неканонизирано, изчистено от естетически наслагвания на култа към личността списание, и да представи новите жанрови форми в социалистическата ни литература.

На фона на паралелните му издания "Пламък" на пръв поглед изглежда като съвсем обикновено издание от периода на социализма. То се вписва с пълна сила в догмата на политиката по това време, но името, което се слага на списанието, ни кара да обърнем поглед назад и да се запитаме в неговия характер. Опасенията, които имаме обаче, отпадат твърде бързо, още с първия прочит на изданието. Накратко в "Драги читателю..." ("Пламък", кн. 1, 1957 г.) са вместени основните принципи по който ще работи списанието. "Нашият светоглед .... е пропит с идейте на социалисма" тази обвързаност, която списанието заявява автоматично го прави трибуна на социалистически настроените писатели и публицисти. Въпреки че заявява себе си като продължител на геомилевото издание, това, което попада пред читателя не е нищо особенно. Нищо което може да ни послужи като доказателство за родството между двете списания.

Както споменахме и по-горе списанието залага на пристрастията на Гео Милев към Русия, но едно такова пристрастие не определя цялата идеология и не е основателно доказателство за да наричаме това издание продължител. Да и тук присъства съотношението родно- чуждо. Отделено е място за чуждите класици. Със споменаването на имена като Фредерико Гарсия Лорка, Степан Шчипачов, Михаил Шолохов, Ронсар и др. списанието се стреми да внуши, че творчеството на тези автори съответства на идеологията на списанието.

В българската литература по това време явно възникват въпроси свързани с писането по определена догма. Това става ясно поради голямото пространство отделено на анкета, която има за цел да покаже отношението на няколко видни автора по проблема - пречи ли социалистическия реализъм на създаването на качествени произведения?

Въпреки че още с първата си статия редакционният екип заявява " Ние мислим, че литературата трябва да отразява живота в цялата негова ярка и противоречива многостранност." Ясно можем да отличим пройзведения, който отговарят стриктно на режимния начин на писане. Невъзможността да се излезе от тази схема не дава ли ограниченост във вижданията за света? Нима света и ежедневието в неговата пъстра разностранност може да се постави под знаменателя на една догма? Според мен, текстът даден в списанието като програмен или основен, освен че противоречи на себе си, той е и не отговарящ изцяло на истинноста на изданието.

Ако трябва да обобщим общите черти който двете издания притежават бихме казали, че връзката с геомилевия "Пламък" се гради основно върху борбата срещу "безидейността в литературата и нейната отчужденост от живота на народа". Доколко обаче може да кажем, че този принцип е изпълнен в списанието на А. Гуляшки. Дали той не се изчерпва само със своето заявяване? Да, присъстват картини от живота на хората, но според мен те са показани не в естествената си среда, а в една нереално наложена от социализма действителност.

Друга прилика която можем да извлечем е поставянето от страна на двете издания на картини, карикатури и други художествени произведения. Тази традиция е изцяло иззета от Гео Милев, който в своето списание публикува картини на видни български художници.

Като цяло в двете издания не се намират множество прилики, но по птношение на разликите може да се говори много. Това, че Андрей Гуляшки има смелостта да заяви себе си като продължител на Гео Милев е една много трудоемка задача с която той не успява да се справи. Списанието му, което продължава да се издава и до наши дни, чрез своя живот показва още една силна разлика с предшественика си. Списание което има толкова дълъг живот явно не е засегнало толкова пламенно идеите, които защитава, дори и тези, които задава в първия си брой, тъй като за толкова години идеологията на управление се е сменила не еднократно, а списанието продължава да слуши на обществото и да е актуално сред определени групи читатели. Това е една от най-видимите разлики, която се вижда с най- бегъл поглед върху изданията. Гео Милев предприема решаващи стъпки в своята издателска дейност, чиято цена плаща с живота си.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Списание "Пламък" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.