Свитък лекции по сигурност и отбрана


Категория на документа: Други


3. Теории, методи и равнища на анализ на сигурността

Теории прилагани при изследване на сигурността
Римският философ Сенека е написал, че „хората се интересуват от резултатите на войната, не от причините”. Анализирането и правенето на политика на сигурност изисква да бъдат определени причините за възникването на даден проблем, криза или конфликт, да бъдат описани характеристиките и ролите на възможните актьори в ситуацията и особеностите на тяхното поведение, да бъдат прогнозирани вариантите на за разрешаване на проблема и бъде оценен рискът от избора на всеки един от тях.
Когато търсенето на отговори, свързани с причините и решенията на тези проблеми, се поставя на по-широк контекст и изводите се основават на логически асоциации, подходът е теоретичен. За нашите цели под теория на сигурността се разбира изложение на причинно-следствените отношения, определящи характера на даден проблем на сигурността, възможностите за неговото разрешаване и очакваните последствия.
За излагане възгледите по сигурността също се използват твърдения и предположения като теоретични перспективи, описващи природата и взаимовръзките в системите за сигурност.
Безспорно сигурността е изключително практическа дисциплина, но това не означава, че е допустимо политиката на сигурност на една държава да се прави по метода на „практически съображения”.
С равнището на теоретичната подготовка на експертите, които подготвят решения и на лицата, които ги вземат, си измерва степета на конгнитивнос на цялата система на национална сигурност.
Голдстайн прокарва паралел за предпочитаните методи за анализ и вземане на решения по сигурността. Според него методите най-общо биват емпирични или теоретични. Дескриптивния /емпиричния подход на анализ предполага събиране картината на обстановката и на възможните алтернативи на решения на мозайка от различни факти, мнения, документи, данни, изследвания на обществено мнение и т. н. И поради това той се се реализира предимно чрез емперични или индуктивни методи (извличане на теория от фактите).
Теоретичният подход в същият контекст се свързва с използване на компютърни модели и симулации или обикновени математико-логически подходи на дедукция (т.е. на прогнозиране бъдещето на факти на основата на теория).
Един от възможните подходи е да се погледне на сигурността в света и в отделните държави през призмата на основните политически възгледи – консервативен, либерален и революционен.
За споделящите консервативния или реалистичния възглед въпросите на сигурността, особено в тяхното международно измерение, са свързани с разпределението на стратегическите ресурси (хора, територия, суровини, естествена защитеност и т. н.) между държавите. Сигурността в международен план и на отделните държави зависят от броя и отношенията между Великите сили, отношенията и физическата близост/отдалеченост на държавата от тези Велики сили.
Либералите, плуралистите или идеалистите използват по нюансиран възглед за отношенията но сигурност. Светът не е просто едн-дву- или многополюсен. Според Джоузеф Най „силата става многоизмерна, структурите по-комплексни и държавите по-прозрачни. Тази допълнителна комплекстност означава, световния ред трябва да се опира на много повече фактори от традиционния „баланс на силите”. Либералите отдават приоритет на международното право и държат проблемите да се решават чрез международните организации за сигурност.
Революционният или марксисткият възглед за сигурността в света е промяна „сега и веднага”, революционно и дълбоко. За изповядващите този подход светът на сигурността в международен и национален план се опредиля преди всичко от икономическите реалности. Редица изследователи смятат, че този възглед е типичен за държавите от Юга и захранва популизма на глобалните терористи.

Равнища на анализ на сигурността
Множеството от актьори, теоретични възгледи, презумпции и допускания в сферата на сигурността определят необходимостта от подреждането им на различни равнища на анализ. По този начин лица­та, които управляват действията на сигурност, имат възможност да подбират инструментите и поведението в зависимост от конкретното равнище. Възприети са следните равнища на анализ - глобално, междудържавно, вътрешно и индивиду­ално.
Глобалното или системното равнище на анализ се занимава с актьо­ри и процеси, които имат планетарно поле на приложение и в голяма сте­пен предопределят поведението на тези от по-долните равнища. Важност­та на това равнище се увеличава непрекъснато, но особено остро се чувст­ва след появата на ядреното оръжие и свързаните с него „гарантирано вза­имно унищожение" и неизбежната за цялата планета „ядрена зима", както и от проблемите с екологичен характер вследствие замърсяването на атмо­сферата в северното полукълбо и изсичането на тропическите гори в южно­то. Продукт на това равнище са концепциите за „баланса на силите" и „све­товните полюси". Тяхната същност е във въпроса: как се разпределя силата в света - еднополюсно, двуполюсно или многополюсно. За държави като България глобалното равнище на анализ е важно, защото както Кенет Уолц определя, при едно- и двуполярен свят малките държави (особено тези от тях, които се класифицират като „слаби") са принуждавани да правят избор, т.е. да стават сателити.
Междудържавното или международното равнище на анализ отразя­ва влиянието на международната политическа система върху вътрешнодържавната политика на сигурност и глобалните отношения. На него се интерпретират отношенията между държавите като устойчиви тенденции и стабилни перспективи, т.е. без да се държи особена сметка за конюнкту­рата в поведението на един или друг държавен или правителствен ръково­дител. Тук основната интерпретация на проблематиката на сигурността е тази, която я свързва с геополитиката (т.е. с обяснението на поведението на правителствата и историята на държавите с географските им особенос­ти). По повод сигурността се приема, че сред основните Геополитически параметри са мощта на самата държава, принадлежността й към полити­чески, военни и икономически алианси, наличието на стратегически суро­вини или обекти, стратегическото партньорство/противоречие с една или повече Велики сили. Държави с потенциал като България обикновено си дават ясна сметка за липсващите компоненти в тяхната „кошница" и пора­ди това се опитват да ги компенсират със съюзничество и интеграция в по-големи общности.
Вътрешнодържавното или националното (общественото) равнище на анализ обобщава ролята и условията, които въздействат върху или опреде­лят поведението на държавата в сферата на сигурността както на междуна­родната, така и на вътрешнополитическата арена. Такава агрегация включва заинтересовани групи, политически партии и формации, правителството и неговите министерства и ведомства, медиите, оформящи обществените на­гласи и личностите с индивидуален капацитет за въздействие. Всички те въздей­стват различно в условията на различни общества и държави. Националното равнище на анализ е основно.
Индивидуалното равнище на анализ обобщава представите, възприя­тията, очакванията и амбициите на отделните хора в спектъра от „гласоподавател" до „велик вожд". Така че не само лидерите, но и мис­лители, учени, народни водачи и трибуни и гласоподаватели определят хода, акцентите и силата на политиката на сигурност. Чувството за сигур­ност/несигурност у всички тях поотделно и като обществена психологиче­ска нагласа в много случаи определя характера на политическите реше­ния в по-голяма степен, отколкото уж жизнени национални интереси.

Основни методи за изследване на сигурността
Презумпцията в изложението на методите е, че се обосновава избор на най-подходящите от тях, които удовлетворяват (1) изискванията за обектив­но изследване на проблемите на сигурността и (2) правенето на политика, която да води до усъвършенстване на сигурността на всяко от посочените по-горе равнища.
Теоретиците на сигурността споделят мнението, че от гледна точка на възможностите за изследване методът на системния инженеринг в най-пълна степен удовлетворява изискванията за комплексност и дълбочина. Този метод се основава на принципите на общата теория на системите и динамиката на системите и е свързан със системния анализ и синтез. Системният синтез дава възможност да се изследва взаимодействието между актьорите в различните системи, да се прогнозира тяхното поведение и да се предвиждат възможните резултати (ефекти) от използването на различни инструменти на политиката на сигурност в различни ситуации и за постигането на различни цели.
По отношение на „правенето" на политика, водеща до усъвършенстване и развитие на сигурността, изборът на методи се определя от факта, че сигурността практически се планира и осъществява на три равнища:
Стратегическо, което е дългосрочно, комплексно и може да е свързано с промяна на целеви установки и постигане на нови характерис­тики на сигурността, въвеждане на нови актьори и инструменти, включи­телно влизане в алианси и коалиции, подготовка за война (отбрана или агресия) и т.н. На това равнище на правене на сигурността подходящият метод се нарича „стратегическо политическо планиране". Чрез него се изгражда национално консолидирана визия за бъдещето на нацията и държавата, за баланса между обществените свободи и ограниченията, произтичащи от изискванията на сигурността, структурира се обществени­ят дебат и се правят анонси към важни за страната международни актьо­ри. Този метод на планиране и управление се материализира (изразява) чрез „национални доктрини", концепции за сигурност, дългосрочни визии, „бели книги" и други концептуални документи.
Средносрочно, което обикновено е насочено към приоритетни направле­ния на сигурността - усъвършенстване на организацията на сектора за сигур­ност или на отделни негови звена, създаване на принципно нови звена, модер­низация и превъоръжаване, екипировката на структурите за сигурност, въвеж­дане на нови пакети от нормативни регулации и т.н. На това равнище подходя­щият метод е „програмно-целево планиране и управление". Чрез него се осигу­ряват необходимата системна политическа подкрепа, непрекъснатото осигуряване на ресурси, натрупването на експертиза и т.н. Този метод на планиране и управление е оперативен и се документира чрез „стратегии за национална си­гурност" и съответни целеви програми, които могат да бъдат комплексни или по отделни направления.
- В извънредни ситуации, което обикновено е насочено към реагиране на ситуации, които са (1) били предварително планирани „по принцип" или (2) са възникнали като съвършено изненадващи. Методът в този случай се нарича „планиране и управление в извънредни ситуации". Прилагането му изисква (1) създаване на системи за ранно предупреждение от аналитично и техническо естество и (2) изграждане на нормативно-процедурно-организационен процес на вземане и осъществяване на решения в извънредни ситуа­ции и съответна материална основа. Методът се документира чрез концепции и други документи и планове по управление кризи.

4. Еволюция на концепцията за сигурност

„Концепцията" по дефиниция представлява обобщаваща идея в дадена област.
Концепцията и концептуализирането практически са форма на изяснява­не същността на идеята за сигурността. Колкото и да е универсална пробле­матиката на сигурността, тази идея е различна за различните нации, полити­чески платформи и правителства. Концепцията не е документ за управление. Чрез нея нацията, политическите формации и управленските екипи публично представят систематизирани дългосрочни възгледи за целите, принципите и подходите за усъвършенстването на сигурността в международната система, в рамките на нацията или на държавната територия.
Връзката между концепция и практика на сигурността е безусловна, но е твърде тънка, ако на нея се гледа формално, както някои управленци предпочитат. От една страна, ако „теоретиците" не предложат концепция (т.е. систе­матизирана идея), „практиците" няма да могат да определят кои заплахи, какво точно застрашават на сигурността и на тази основа да правят реална политика на сигурност. Първото условие за успешна практика на сигурност е да се при­знае еднозначно логиката на приоритета на концептуализацията пред търсенето на практически методи за усъвършенстване на сигурността. Само така може да се избегне смесването на концептуалните анализи с анализите на необходимите условия за сигурност. Типичен пример в това отношение са разбирания, че „сигурността е неделима" (т.е. индивидуалното равнище на сигур­ност е неделимо от глобалното) или „сигурността или я има, или я няма" (т.е. отсъствието на нюанс в оценката води до обезсмисляне на приоритетността, оценката на риска, вариативността в съчетаването на инструментите и т.н.).
Концепцията за „сигурността" има социален произход и конструкция, така както концепциите за „войната", „кризата" и „мира". Внимание! Сигурността не е обективна категория! Тя не може да бъде измерена с числени параме­три, включително с проценти. Съдържанието й се определя от хората, които периодично или в различни условия придават едно или друго значение на термина „сигурност".

Сигурност – равно на отбрана
Концепцията за сигурността е относително нов феномен в международните отношения и социалната антропология. Тя се превръща в теоретичен въпрос едва през втората половина на XX век. До този момент дихотомията „сигурност - отбрана" доминира както в междуна­родните отношения, така и във вътрешната политика на сигурност. За целите на политиката значението на термина „сигурност" се свива до „способност за военна защита срещу заплаха, идваща от въоръжени сили на други държа­ви.
Появява се необходимостта от алтернативна концепция на тази за ядрената война. Отговорът е „концепцията за минималното ядрено възпира­не, контрола над въоръженията и ограничената война". Разработките по тях се правят в периода 1957-1961 г. Резултатът от такова развитие на военностратегическите идеи за сигурността е отрицателен за международните от­ношения. Намирането на алтернатива на „взаимното ядрено унищожаване" в триадата „възпиране, контрол на въоръженията, ограничена война" води до „втвърдяване" на дефинициите и отдалечаване на сигурността от нейните естествени хуманитарни компоненти.
Може би с най-голямо влияние върху реалната политика за излизане от кризата на сигурността е книгата „Контрол на въоръженията, разоръжаване и национална сигурност", редактирана от Доналд Бренан през 1961 г. В нея се доказва, че теорията на ядреното възпиране чрез изграждане на атакуващ потенциал създава условия, че ядрената атака никога няма да бъде логично продължение на политиката. Бренан убедително твърди, че контролът на въоръженията е много по-консервативна концепция от тази за разоръжаването. Всъщност през време на Студената война между двата подхода практически няма нищо общо. Оръжията са представени като главния източник на дилема­та на сигурността и разоръжаването е единственият радикален изход.
Въпреки това през 80-те години се налага постепенен процес на конвергиране на двете концепции главно поради пацифистичните настроения в Европа и Америка и икономическото изнемогване на СССР. Така в средата на 80-те годи­ни започва да се налагат съвместно прилагане на засилен контрол над въоръ­женията и радикално разоръжаване. За пръв път се появява по-широко тълку­ване на сигурността, намерило изражение в концепцията за „кооперативната сигурност". Възприемането или по-точно налагането от М. Горбачов на тази кон­цепция и на своите генерали, и на САЩ довежда до няколко важни промени:
стремеж за намаляване на фокуса върху създаването на настъпателен военен потенциал;
стремеж за сключване на „договори, изграждащи доверие" между страните от НАТО и Варшавския договор;
поява на концепцията за „ненастъпателната отбрана", или както е изве­стна у нас „отбранителната достатъчност".
В усилията за разведряване се включва активно и ООН като докладите на комисиите на Вили Брант (1980) и Улоф Палме (1982) дават новата широка дефиниция на концепцията за сигурността в международните отношения. Трябва да се отбележи, че промяна в природата на сигурността става възмож­на само вследствие значителното намаляване на напрежението и прякото военно противопоставяне между НАТО и Варшавския договор. За пръв път от 50-те години правителствата започват да преосмислят ролята на военния фактор като политически инструмент и самата природа на националната и международната сигурност, вместо само периодично да обновяват военностратегическите си концепции.

Концепция за „широката сигурност"
В началото на 80-те години започва интензивно обсъждане на идеята в съдържанието на термина „си­гурност" да се включи много по-широк кръг от въпроси в сравнение с досе­гашната практика. Причината за този теоретикополитически консенсус е прагматична. В реалностите на периода 1980-1985 г. в Западния алианс раз­ходите за отбрана достигат по 1 млрд. долара на ден годишно, а Съветският съюз е на границата на икономическия колапс поради тотална милитариза­ция на икономиката. За политиците вече е невъзможно да получат средства за каквото и да е друго, ако „то не е критически важно за националната си­гурност". През този период Организацията за сигурност и сътрудни­чество в Европа (ОССЕ) е вече факт. Вследствие това нарастват и амбициите на ООН най-после да излезе от патовата ситуация, която Съветът за сигур­ност е наложил на цялата организация. Важна роля изиграват също приро­дозащитните организации и „зелените" партии в Европа, които налагат деба­та за глобалната екологична заплаха. В резултат на всичко това сигурността на държавите и населението започва да се свързва не само с военната за­плаха, идваща от конкретна държава, но и с широк кръг от фактори, които обхващат начина на живот на хората и естественото състояние на тяхната околна среда. При това на всички тях следва да се отделя такова политическо и обществено внимание, каквото преди се отделяше само на военните потен­циали и баланса им.
През същия период много активни стават скандинавските групи от изследо­ватели на сигурността и отбраната. Използвайки успехите на тайната сканди­навска дипломация за постигане на мир в Близкия изток и настъпващите проце­си на реален контрол над въоръженията и разоръжаване, те усилено разработват темата за сигурността, успоредно с концепцията за „ненастъпателната от­брана". Около фундаменталната книга на Бари Бузан "Хора, държави, страхове" през 1983 г. се формира т. нар. Копенхагенска школа. В нея за пръв път освен военната се идентифицират още четири ключови области на сигурността: поли­тическа, социална, икономическа и екологична. Политическата се дефинира като „организационна стабилност на държавата, ефективно държавно управление, идеологии (на държавното управление - б. а.), които им гарантират легитим­ност". Икономическата област на сигурността е описана като „гарантиране на ресурси, финанси и пазари, необходими за поддържане на приемливо равнище на благосъстоянието на хората и мощта на държавата". Социалната сигурност се определя като „устойчиво състояние на традиционните форми на езика, кул­турата, религията и националните традиции на нацията, с осигурени възможно­сти за тяхната еволюция". Екологичната сигурност е дефинирана като „съхраня­ване и поддържане на местната и глобалната биосфера като ключова среда за осъществяване на всички човешки дейности".
Подходът към сигурността коренно се промени след началото на съветската „перестройка" и тоталните усилия на М. Горбачов да намали бремето на настоя­щите и очертаващите се военни и политически разходи на СССР. На междуна­родната конференция „Разоръжаване и развитие", проведена в рамките на Ге­нералната асамблея на ООН през 1987 г, се формулира дефиниция, която отра­зява новия комплексен подход към сигурността в променящите се условия: „Сигурността е приоритет на всички нации. Тя представлява фундамент както на разоръжаването, така и на общественото развитие. Сигурността се състои не само от военен, но и от политически, икономически, социални, ху­манитарни и по човешките права и екологични аспекти".



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Свитък лекции по сигурност и отбрана 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.