Тайнство изповед


Категория на документа: Други


ШУМЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ

ЕПИСКОП КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ

ФАКУЛТЕТ ХУМАНИТАРНИ НАУКИ
СПЕЦИАЛНОСТ: ТЕОЛОГИЯ

КУРСОВА РАБОТА

На тема:

Тайнство изповед

Шумен 2013
Популярното название на св. тайнство покаяние е изповед. Това название догматически не е съвсем точно, но то се е наложило сред вярващите със своите практически преимущества. Щом се заговори за изповед, в съзнанието на всеки що годе запознат с вярата си християнин изпъква представата за изповядване на греховете пред духовник с цел да получи прошка от Бога. А думата "покаяние" не изисква непременно и у всички тия представи. Това се обяснява не само с факта, че богословски недостатъчно е просветен нашият вярващ народ, но и с обстоятелството, че покаянието е по-широко понятие от изповедта. То означава не само едно от седемте тайнства на Църквата, но има смисъл и на добродетел. Когато светите отци например говорят за покаяние, подразбират най-често онова добродетелно състояние на душата, при което тя постоянно се смирява и съкрушава пред Бога за греховете си дори и тогава, когато е престанала да ги върши, вземайки в такъв случай повод за покайното си настроение или от миналите прегрешение, или от най-малките отсенки на греховните изкушения, които неизбежно напират към сърцето на всеки жив човек.

История

Покаянието предполага пълно откриване на греховете от страна на изповядващия се по начин, позволяващ точното и правдиво определяне на неговата греховност. Редица причини, сред които и влиянието на западното богословие, са довели до формализиране на изповедта, до откъсването й от нейния първоначален смисъл и подчиняването й на чисто юридически принципи. На заден план е останал характерът й на разкаяние, желание за промяна и стремеж към богообщение.
Съвършено неоснователно някои западни богослови смятат св. Йоан Златоуст за един от представителите на юридическата теория за изкуплението, която по-късно през Средновековието най-ярко е изразил Анселм Кентърберийски, според която покаянието е необходимо за удовлетворение на оскърбената Божия справедливост. Като не е чужд на учението за заместителното значение на кръстните страдания и смърт на Христа, св. Иоан Златоуст постоянно подчертава, че изкупителното дело е плод на безкрайната Божия любов към хората. "Син Божи, бидейки Бог, се облякъл в нашата плът и станал човек не за нещо друго, а за спасението на човешкия род... Облякъл се в нашата плът и изпитал всичко, което става с човеците, когато Той взел върху Себе Си дори кръста, та нас, пленените от греховете, да освободи от проклятието..." (Тълк. на Битие, бес. 3, 4). "Той ни примирил с Бога чрез Самия Себе Си, чрез смъртта, чрез кръста..." (Тълк. на Кол. бес.3,3). Примирението с Бога е необходимо само на човека, защото той, като греши, враждува с Бога. Като се спира на призива на св. ап. Павел: "Молим ви от името Христово: примирете се с Бога" (2 Кор. 5:20), св. Йоан Златоуст подчертава, че не Бог враждува против нас, а ние против Него. Бог пък никога не враждува". (Тълк. 2 Кор. бес.11,3).

С думите "покайте се, защото се приближи царството небесно..." започнал проповедта си св. Йоан Кръстител (Мат.3:2). Със същите думи Господ Иисус Христос поставил началото на общественото Си служение (Мат.4:17).

Покаянието, според учението на Църквата, е възвръщане на кръщението, втора благодат, очистване на съвестта, обещание към Бога за нов живот, примирение с Бога чрез добри дела. Неразкаянието води към духовна смърт. За неразкаялите се сам Господ казва: "...ако се не покаете, всички тъй ще загинете" (Лук. 13:3). Правото на апостолите да "прощават" или "задържат" грехове било дадено чрез думите "ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата..." (Мат.16:19) и "каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето..." (Мат.18:18). И двата случая трябва да бъдат разглеждани като обещания за даване правото на апостолите да "прощават" или "задържат" грехове. Това обещание било изпълнено след възкресението на Господ Иисус Христос, когато Му била дадена "всяка власт на небето и на земята..." (Мат.28:18).

Липсват свидетелства, от които да се вижда, че Спасителят свързал установяването на покаянието с някакви външни действия. Формата си покаянието получило по времето на апостолите или при техните непосредствени приемници. Най-ранните писмени паметници говорят за едно единствено покаяние, т.е. за една възможност съгрешилият да се върне в църковно общение. Малко по-късно църковната дисциплина допуснала и втора, а след това и неопределен брой възможности за покаяние.

Изповедта може да бъде извършена от епископ или презвитер. Нарушаването на тайната на изповедта е свързана с най-тежки наказания съгласно 132 правило на Картагенския събор. Изповед може да бъде извършена по всяко време. В Православната църква няма единно становище относно възрастта, от която трябва да започне да се изповядва детето. Различни св. отци и църковни писатели сочат от 7 до 14 годишна възраст като най-подходяща за начало на извършване на изповед.

В старозаветната епоха практиката на публично изповядване на греховете като средство за очистване била установена от Моисей "нека изповядат сторения си грях и да върнат напълно онова, за което са виновни..." (Числ.5:7).

Новозаветните книги съдържат само три кратки сведения свързани с извършването на изповед. В сравнение с другите тайнства, последованието й може да бъде определено като най-непостоянно, не само в отделните поместни църкви, но и в рамките на една единствена църква.

През апостолския период християните изповядвали извършените от тях грехове пред цялата община и всички заедно се молели за опрощението им "много от повярвалите идваха, та се изповядваха и откриваха делата си..." (Деян.19:18). Във връзка с тази практика било и поръчението на св. ап. Яков: "Изповядвайте си един другиму греховете и се молете един за други..." (Иак.5:16). По повод изповедта като външен израз на покаянието говори и св. ап. Йоан "Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда..." (І Йоан.1:9). И в трите случая на изповедта се гледа като на свещенодействие, което има за следствие прощаване на греховете и очистване от всяка сквернота чрез Господ Иисус Христос.

През епохата на гоненията покаянието било средство за обратно приемане в църковно общение на отпадналите или отлъчени християни. Строгата покайна дисциплина от онова време допускала само едно единствено покаяние. По време на гонението срещу християните, повдигнато от римския император Деций Траян (+251), в Александрийската и Картагенската църква се наложила практиката отпадналите от вярата да бъдат приемани отново от онези християни, които показали твърдост във вярата - мъченици и изповедници.

Според някои изследователи през апостолския период на църковната история била практикувана само обществена изповед. Според други изповедта била тайна, т. е. извършвана само пред свещенослужител. Трети застъпват становището, че през онази епоха съществувала едновременно както обществената, така и тайната изповед. От Деян.19:18 става ясно, че в ранната църква изповедта вероятно била извършвана открито, пред всички, а броят на присъстващите не бил от значение. Успоредно с обществената била практикувана и тайна изповед, което се вижда от свидетелството на св.апостол Яков "Изповядвайте си един другиму...".

От този период до нас не са достигнали свидетелства относно външната форма на изповедта. Вероятно била свързана с една или повече молитви. В полза на това говори текстът на подобна молитва, съхранена в йерусалимската литургия на св. апостол Яков "Господи Иисусе Христе, Сине Божи, пастирю и агънче...".

Мястото на молитвата била след изповедта, а характерът й е несъмнено разрешителен. През първите християнски векове всяка християнска общност изполвала своя собествена разрешителна (освобождаваща от грехове) молитва. Съществуват сведения, че прочитането й било съпроводено с възлагане на ръце върху главата на изповядващия се. На изповедта се гледало не само като на начин на опрощаване на греховете, но и като на вид лечение, освобождаващо болната човешка душа от душевните недъзи. Вероятно последованието на изповедта от този период включвало и наставление от страна на изповядващия. То заемало важно място и било неотменна част на всички древни последования.

В съчиненията си т. нар. "апостолски мъже" - Ерм, св. Климент Римски, св. Игнатий Антиохийски - са оставили само общи сведения за изповедта, които да позволят формирането на цялостна представа за извършването й. В "Пастир" Ерм пише: "няма друго покаяние, освен онова (което извършваме - ск. м.), когато влизаме във водата и получаваме опрощение на предишните наши грехове..." и "ако някой съгреши, има едно покаяние...". В "Послание до коринтяни" св. Климент Римски (+101) подчертава, че "Господ от нищо не се нуждае, освен от това, ние да изповядваме греховете си пред Него..." и "докато още живеем в този свят, ние сме длъжни да се каем от цялото си сърце, докато имаме време за покаяние...". В "Послание до филаделфийците", св. Игнатий Антиохийски (+107) отбелязва, че "На всички каещи се Бог прощава, ако те прибегнат до единение с Бога и към съвета на епископа...".

Установяване на тайнството

Господ установява тайнството покаяние след Своето възкресение, когато се явил на събралите се ученици, без Тома, и тържествено им казал: мир вам ..., и като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, ще им се простят; на които задържите, ще се задържат (Йоан 20:21-23). Освен това Спасителят на два пъти (още преди това) пак изрича обещанието за това тайнство. А именно, първият път казва на апостол Петър, когато от името на всички апостоли Той Го изповядал за Син Божий: и ще ти дам ключовете на царството Небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата (Мат. 16:19). Втория път засвидетелства същото към всички апостоли (Мат. 18:17-18).

Свещенослужителите се явяват само видими посредници при извършване на тайнството, което Сам Бог невидимо извършва чрез тях. Св. Йоан Златоуст, имайки предвид божественото установяване властта на църковните пастири да връзват и развързват, казва: Свещениците определят долу (на земята), Бог утвърждава горе (на небето), и Владиката се съгласява с мнението на Своите раби. Свещеникът се явява в случая проводник на Божията милост и прощава греховете не от себе си, а в името на Света Троица.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Тайнство изповед 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.