Теми и анализи за матура


Категория на документа: Други


"Страст"- анализ
Алеко Константинов

В своето творчество Алеко Константинов обхваща сравнително най-пълно и точно проблемите и стремленията на времето, в което живее. Умело дистанцирайки се от заобикалящата го действителност, той отразява спецификата и контрастите в нравствения лик на българското общество от 90-те години на ХIХ век. Същевременно всичко, до което се докосва перото му, е пречупено през поглед, изцяло обърнат напред - в бъдещето. Ето защо творчеството на писателя съхранява своята актуалност през годините и въздейства на читателя силно и всепоглъщащо. Изтъкани от омайна поезия, смях, скръб, хумор, ирония и сарказъм, фейлетоните на Алеко Константинов - включително "Страст" (1895) - разкриват и гражданската позиция на автора, ценностните му критерии, представата му за добро и правилно.
Ревниво пазейки своята неподкупност, Щастливецът се надсмива над пороците на съвремието, като си позволява и дързостта да обвинява опонентите в липса на идеали. Надмогнал "страстта" да служи на парите, писателят вижда в себе си един щастлив човек, а посредством способността да се самоиронизира, постига най-силно изразената критика над "унижението и лакейството" в обществото. Веднага трябва да се отбележи, че той не просто изобличава негативното, но и търси основополагащите морални принципи, нравствените устои за човека и обществото - нещо, което се превръща във водеща "страст" на Алеко Константинов.
За тази негова страст "знае цяла България", но това, което не знаят предприемачът, висшият чиновник, министърът и князът, е, че той гледа "на богатството почти с презрение", понеже то "не е плод на честен труд или щастлив случай, а рента на унижението и лакейството". И заради това незнание България плаща твърде висока цена - не е ли наистина "глупава страст" да прикриеш низката си душица с убийството на единствения човек, осъзнал щастието си като превъзходство над общество и време, единственият, осмелил се да разкрие подмолните страсти, криещи се зад привидното благоденствие!
Авторът и съвременниците му възприемат категорията "щастие" по различен начин. Творецът е осъзнал, че не парите правят човека щастлив; напротив - те имат способността да рушат истински хуманното. По този повод той въздъхва: "И защо му са пустите пари, дето ги печели, когато живее като говедо?" И все пак, наред с иронията, в душата на Щастливеца остава и болката от непостигнатата хармония между него и "глупавата страст" на обществото да измерва своето фалшиво "щастие" с недостигащите на Алеко четиридесет и пет стотинки за тютюн.
Гражданската съвест на фейлетониста е в криза, но извоювал си правото да бъде духовно свободен и независещ от никого, той гледа на света и хората тъй, като че може да натъпче "милион Ротшилдовци и Вандербилтовци... в джеба на жилетката си". Представата му за реалното човешко щастие е тясно свързана и обусловена с нравствената почтеност и личностното достойнство. Въпреки че трагизмът се задълбочава, Алеко с присмех изповядва: "Че аз съм щастливец, това го знае цяла България... Вървя из улицата и погледът ми разсеяно се мята от фигура на фигура и всяка фигура още повече укрепява съзнанието ми, че аз съм щастливец... и като сравнявам с тези нещастници моето положение, аз отново давам подкрепа на убеждението си, че съм щастливец..."
Самоопределянето "щастливец", в сравнение с богатите, носи на Алеко Константинов истинска наслада и радост, че той не е като тях, че е нравствено по-извисен от тях. Докато, в сравнение с ощетените и страдащите, на фона на най-безпомощните ("дечица", простиращи ръце към майките си за "корица хлебец", или "коварно излъгани моми", "изхвърлени на произвола на съдбата"), усещането, че е по-щастлив, провокира у писателя горчивина и болка. Използваният контраст като композиционен елемент излъчва характерна сила на внушението. Тук вече определението "щастливец" се превръща в знак на протест и човешко състрадание. Но в крайна сметка обръщането на фейлетониста към човека и човешкото среща най-вече неприемане и отрицание от страна на обществото на "глупавата" Алекова страст към високата нравственост и духовното. Може би това е една от причините, които карат твореца чрез самоиронията като художествен похват да изведе кулминационния момент в своята критика. При това той разгръща отрицанието тристепенно:
1) "Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст!"
2) "Добре, ама тютюн няма, да го вземе дяволът! Па ми се пуши, страшно ми се пуши. Глупава страст!"
3) "Успокоя се и натопя перото в мастилницата с намерение да почна да пиша... Не мога, не мога да пиша! Чудна привичка!"
Този модел, който е налице в три фрагмента от фейлетона, не е нищо друго, освен прикрита авторова ирония, изразяваща интелектуалното превъзходство на писателя над обществото и криворазбраното щастие.
В "Страст" Алеко Константинов гледа и съди света, в който живее, от позицията на страничен наблюдател. Взрял се в себе си, но и успял да се види отстрани, чрез самоирония и на места - сарказъм, той открива пред читателя истинския невидим свят, скрит зад маската на видимото. Срещу цялата, затънала в егоизъм и дребнави сметки политика, срещу всички, за които принципите са овехтяла дреха, той се възправя сам. Не се бои да противопостави собствената си личност на всички онези, които носят нечисти помисли и гузна съвест, защото сам е високо извисен и морално чист човек. Или, както той заявява: "...за мене светът не само че не знае подобни гадости, но и всъщност ги няма у мен, па и не ги е имало и, уверен съм, няма и да ги има. Ето кое съзнание ме кара да се взирам с почтение само в кръга на бедността, като мисля, че доволството и богатството са заклеймени ако не с позор, то поне с малко подлост."
Колцина биха могли да се подпишат под тази декларация, колцина биха я изстрадали с такава страст, за да не звучи в устата им фалшиво и нескромно!

АЛЕКО - ФЕЙЛЕТОНИ

"ПО ИЗБОРИТЕ В СВИЩОВ"

Анализ

Фейлетоните на Алеко визират обществените, нравствени и културни проблеми на 90-те години. Жанрът сам по себе си изисква да се информира и тази амбивалентна функционалност е осъществена от Алеко в емоционалния резонанс, който преодолява обективността в едно субективно чувство, което полемизира с конкретната действителност и по този начин превръща фактическата истина в етическа. Субективността изобщо се превръща в конкретна субективност. фейлетоните на Алеко актуализират проблема за опорочената институционалност. Извоюваната национална независимост се превръща от акт на сакрализиране на обществения живот в акт на неговото профанизиране и зареденият с морална чистота Алеко не може да остане безучастен към тази пародийна трансформираност.
Амбивалентната функционалност на Алековите фейлетони, веднъж, като обективно изобразяване на действителността и после, като произведения, които преодоляват пряката си връзка с конкретни лица и събития и получават своята универсална художествена значимост, е открил още Пенчо Славейков, който пише в предговора към събраните съчинения на Алеко: "фейлетоните на Алеко освен от литературна страна, представят голям интерес и като произведения, в които се огледва отвратителният образ на цяла една епоха от нашия обществен живот." Ако пряката връзка с действителността е изискване на жанра, то естетическата стойност на фейлетоните е породена от авторовия талант, който синтезира художественото майсторство и обществената отговорност. По-нататък в своя предговор Славейков продължава: "фейлетонистът е лирически поет, чието изконно гледище за живота е аза. Ако има разлика между фейлетониста и лирическия поет, тя е чисто външна наглед." Тези думи отговарят точно на идейно естетическите разбирания и изисквания на Славейков, но в същото време са вярна характеристика на Алековия субективно-обективен подход към фактите на действителността.
Още първият фейлетон "По "изборите" в Свищов" е свързан с конкретно събитие - изборите за Осмото обикновено народно събрание през 1894 година. Алеко за пръв път се сблъсква пряко със "своите екземпляри от екзотични животни", за пръв път изпитва облагите на демократичните избори. Затова не е случаен фактът, че той започва с политически фейлетони, в които изобразява галерия от образи. символ на моралната деградация и политическите безчинства. Божан Ангелов смята, че в този първи фейлетон Алеко "още не се е освободил от горчивото настроение на лично пострадал, пропаднал кандидат и не може да полети на крилата на своята гротескна фантазия". Разбира се, това едва ли е най-значимият в художествено отношение фейлетон на Алеко, но безспорно е мястото, от което тръгва не само един критик на обществените нрави, но и един майстор на словото.
Още самото начало показва диалогичната насоченост на текста, който ще бъде осъществен като антитетични провокации към обществения ред. Отговорът на писмото и последвалите обяснения ма автора ни изправят пред конкретната ситуация, бавно и постепенно навлизаме в предизборната обстановка. Макар и пряк участник в събитията, Алеко се дистанцира от тях, наблюдава своите герои отстрани и ги оставя сами да се разкрият. В тези начални моменти на произведението Алеко, верен на своя нравствен идеализъм, търси противодействията на, моралното влияние" и ги открива в трезвото отношение на селяните, които се превръщат и в първите изобличители на фалша и лицемерието, в което са облечени властниците: "Е, хубаво, господин началник, ако правителството толкоз го иска, нека им пише по едно писмо да идат в София, па да се върши работа: защо ще ходим на избори?" Този духовит отговор е израз не само на народно недоверие, но и синтез на народопсихологията на българина, пряко изразена в това "да се върши работа". Българският селянин е научен на позитивен и отговорен труд и не може да разбере спекулациите с избирателното право, Ясно е, че един императивен подход към избирателите не легитимира свободата и демократичността на изборите, но и открито показва нещо безсмислено за обществения интерес.
Неприложимостта на "моралната" стратегия води до нови още по-страшни и гротескни картини. След като ц показал отношението на хората към властимащите. Алеко прави заключение, че 9/10 от избирателите в Свищовска околия са на страната на независимите кандидати. Тази бележка само подготвя трагичната развръзка в деня на изборите. Картината е особено колоритна и емоционално сгъстена: "Тази тълпа от неокачествими страшилища нахлу в двора с викове, с грозни заплашвания и псувни нахълтаха в избирателната стая, окръжиха бюрото и почнаха да изблъскват през вратата и прозорците (два метра височина) избирателите, след като им разкъсваха неугодните тям бюлетини. "До този момент Алеко се задоволява само да съобщава фактите. Той не анализира, не критикува, защото самите картини са достатъчно убедителна картина на действията на едно правителство, което зад благовидните постановки разголва своята егоистична и антинародна същност.
Самите избори пародират законността, която се трансформира в политическа демагогия и произвол. Властта сама по себе си отрича своите институционализиращи функции, призвани да конституират и синхронизират обществото. Институционалните лица не отстояват демократичните права и свободи, а заедно със страховитата шайка от лумпени и маргинали хвърлят своите усилия в грубото им и безапелационно потъпкване. Призваните да гарантират националната легитимност и националното единство се превръщат в рушители на демократичния ред: "Ний Видяхме, че няколко конни и пеши жандарми, предвождани от окръжния управител, околийския началник и двама полицейски пристави, хвърляха се като бесни в избирателното място и с бой, с тласкане, с псувание, подпомогнати и от шапката, изблъскаха без никакъв повод най-Видните граждани, а след тях пропъдиха Всички избиратели, които се събираха на митинг и осъдиха позорните насилия на властта." Може би тази картина е най-показателна за нарушената връзка между народ и държава. Легитимността на държавата е оспорена от самите действия на управляващите и като че ли още тук са предусетени саркастичните и страшни думи на Гео Милев: ..Прекрасно, но що е отечество? "
Избрал си умишлено ролята на наблюдател, Алеко, след като пи запознава с "пищното великолепие" т изборите, се включва директно със своята оценка за събитията. Но и сега творческото проникновение му помага да напусне арената на конкретните събития и да направи един колкото трагичен за националната ни памет, толкова и общозначим извод: "Пуснели се веднъж властта по пътя на насилията и беззаконията, с нея не е лесно да се бориш. Това го опитахме цели осем години, това продължаваме да го изпитваме и до днес... "
След като погледът ни не е пряко прикован към извършващите се безчинства, Алеко става директно агресивен, сатиричните акценти в творбата се засилват. Поставеният в началото на творбата текст на телеграма до окръжния управител провокира рецептивната готовност на читателя да съизмерва предписанията и фактите, сега тя е вече сатирично отрицание на съществуващия ред: "Ако това е строго придържание в границите на закона, какво ли ще бъде беззаконието? Ако това е моралното влияние, какво ли пък ще бъде неморалното влияние."Емоционалната интонираност на тези въпроси засилва патоса на изобличението и в същото време показва майсторството на Алеко, умението му да облъхне с дух дори един политически памфлет, който надхвърля конкретността и се превръща в художествено отрицание на насилието, злоупотребите и терора. В този фейлетон авторът не бичува конкретни образи, това той ще направи в много други фейлетони. Тук се акцентира върху невъзможността българското общество да се конституира според принципите на разбирателството и демокрацията.
В края на творбата Алеко отново възстановява емоционалното си равновесие и се връща към шеговито-ироничния тон. Този привидно лековат хумор търси да овладее острия емоционален резонанс, породен от конкретните събития. Виталната Алекова природа снема напрежението, без да отнема неговата критическа насоченост. Ако се върнем към думите на Божан Ангелов, трябва да кажем, че едва в края на фейлетона Алеко отреагира на събитията като пряко засегнат и точно сега той не е "много начумерен", а весел и самоироничен. Своето участие в изборите и отношението на управляващите той възприема като куриоз, който не уязвява неговото лично достойнство, а достойнството на нацията. Но дори тази трагична равносметка не нарушава Алековото желание да се смее: "Че като дигнахме един смях". Смеейки се на себе си, изпатилите от моралното влияние се надсмиват над лицемерието и покварата в обществените нрави и по този начин достигат своето нравствено възмездие.
Поставеният в края на фейлетона постскриптум обобщава конкретните събития, които самият Алеко смята достойни единствено за "безконечно ядовит сарказъм". Много правилно е забелязал Божан Ангелов, че "фейлетоните на Алеко Константинов са един Вид криво огледало, В което се виждат чудатите образи на героите, нравите и институтите на една епоха в нашия политически живот, която не може да се каже, че вече изцяло принадлежи на миналото". Националната памет изисква своето актуализиране в съвремието, защото героите и нравите в една обществена система не са статично "спиртосани", а динамично провокиращи всяко настояще.

"РАЗНИ ХОРА - РАЗНИ ИДЕАЛИ"
Анализ

В самото начало на 1897 г. във в. "Знаме", В три почти поредни броя, излизат фейлетони под общото заглавие "Разни хора, разни идеали". Познатият ни четвърти текст е намерен сред ръкописите на Алеко Константинов и е публикуван непосредствено след смъртта му. Днес тези четири творби са известни като цикъла фейлетони "Разни хора, разни идеали". Тази Алекова творба може да бъде разглеждана в няколко плана.
Като литературно-историческа фактология, тя е продължение на една практика от възрожденско време, установена с обединените под общото заглавие на рубриката "Знаеш ли ти кои сме?" фейлетони на Любен Каравелов и Христо Ботев.
В библиографско-биографична проекция текстовете се явяват фактологично последни и свидетелстват за непредизвестено прекъснат творчески и житейски път. Разсъжденията тук са повече в плана на статистическото подреждане, започват с работата по подготвянето на първия том от "Алеко Константинов. Съчинения" (1901) на първия негов биограф Пенчо Славейков и фактите отдавна са известни.
В нормативно-естетически план обаче те имат особено място в поредицата от фейлетони, писани от автора в периода 1894-1897 г. Разгледани така, четирите фейлетона бележат крайната точка по пътя на вътрешната еволюция на жанра при Алеко Константинов и оставят открит въпроса с какви точно свои особености правят възможно това.
За да се разбере добре постановката, трябва да се напомнят дефинитивните изисквания на жанра "фейлетон": злободневно-сатиричен характер, обществена значимост на темите и злободневност на съдържанието, с хумористично-сатирична емоционална оценка и публицистична темпераментност; да насочва към значими обществени или лични недостатъци, които осмива; тъй като това е жанр художествено-публицистичен, използваните имена и факти в него могат да бъдат истински или измислени... Накратко, от една страна, фейлетонът трябва да бъде задължително актуален, злободневен, достоверен в плана на своя обект; от друга страна - разобличаващ, осмиващ, отричащ в плана на личностното негативно отношение на пишещия. Като резултат, чрез подобен род текст се заявява и защитава обществено ангажирана позиция.
Тези същностни особености на жанра открива и доста точно формулира в самото начало на века и Пенчо Славейков. В предговора към том I на "Съчинения" той посочва следните няколко характерни белега на фейлетона като жанр: актуалност, достоверност, проява на "индивидуалитета на самия коментатор" (защото: "Лош фейлетонист е онзи, който се домогва да бъде обективен, фейлетонистът е лирически поет, чието изходно гледище за живота е аза. "), възможност за игрови превъплъщения и волята за нахлузване на "маска", която вместо "да пречи на говора му, спомага още повече тоя говор да бъде непринуден".
Както се вижда, определението на Пенчо Славейков е по-добро и по-обхватно от новите теоретични интерпретации на жанровото понятие, защото диференцира стойностите, значението и функцията на авторовата гледна точка и поетическата техника, с която се постига тя.
Четейки последните Алекови фейлетони, не може да не си помислим, че "игровите" превъплъщения и волята за нахлузване на "маска" са отбелязани като че ли точно заради тях.
По начина на предаване на посланието (в случая личното отношение и сатиричната оценка на автора), творбите от "Разни хора, разни идеали" започват да изглеждат като разкази, при все че всъщност са фейлетони.
Защо това е така?
Четени критично неангажирано, те наистина на пръв поглед изглеждат кратки белетристични творби, съставени от монолог на един персонаж - изглеждащ като главен герой, чиито думи създават усещане за контекст - ориентират във време, социална среда, морални принципи и др. В четирите текста това са запомнящите се персонажи на помощник-регистратора (I), на мечтаещия за служба в Солунската митница (III) и по-малко запомнящите се - на амнистирания политик (II) и на даващия съвети за преуспял живот чичо (IV).
В тези текстове изглежда да се разказват истории или случки - житието и битието на помощник-регистратора, че дори и на кокона Поликсени и доктор Сперандо (I); потайните истории на IV и V полицейски участък и делата на Парламентарната анкетна комисия и т.н. (II); политиката (външната) за 1897 г. (III); политиката (вътрешната) за 1897 г. (IV)...
В тях изглежда да има свидетели-събеседници - групата на онези, за които помощник-регистраторът е "нашият помощник на регистратора" (I); безликите присъствия, които наливат вино (II) и подклаждат печката (III); както и вироглавият племенник, безжалостно издевателстващ над загрижения си чичо (IV). Макар и с регистрирано присъствие, тяхното нали-чие изглежда да създава усещане за комуникация, за позиция, за гледна точка.
Накрая, изглежда като да са налице градивните елементи на един разказ.Но всичко само изглежда да е така.
Героите-персонажи в "Разни хора, разни идеали" всъщност не са конструирани по класическото правило на художествения (литературен) герой. Те не въплъщават "аз". Първоличната форма на монолозите е лингвистична формула. Аз-ът е на нивото на граматическото аз. Този аз не създава характер. Той е само начертание, проект на тип. Граматическото аз изявява метафоричния аз на определен обществен тип, изявява инвариантно самосъзнание на определена (исторически конкретна) социална група. Чрез този аз не се върви към откриване на личностна идентичност, макар като на читатели да ни се струва, че е точно така. И тук се разбива най-солидната стена на белетристичното - текстовете не създават характери, не създават персоналитети. Това са герои-фигури, чиято тезисност е старателно камуфлажно покрита чрез изглед за конкретност (разбирана като единичност, уникалност). В този смисъл героите, като конкретни хора, стават все по-невъзможни, а разказваното (представяното) от тях все повече се отдалечава от възможността за буквално достоверно лично битие.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Теми и анализи за матура 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.