Теория на аргументацията


Категория на документа: Други


ПУ "Паисий Хилендарски"
Филологически факултет

"Територията на изследване на аргументацията"

ИЗГОТВИЛ: ПРЕПОДАВАТЕЛ:
Десислава Лазарова гл. ас. д-р Лъчезар Янков
Спец. БЕИ, IV курс
Фак. № ......1019

Пловдив 2013

Видните професори по философия в Амстердамския университет - Франс Х. ван Емерен и Роб Гротендорст (1944 - 2000) са изследвали аргументацията като средство за разрешаване на различията между мненията в критическия спор и са изработили Кодекс за неговата правилност. За теоретическа основа те са избрали устойчивата комбинация между лингвистичните закони в употребата на езика и логическата адекватност в изследването на критическата дискусия. Двамата дифинират аргументацията като "езикова, социална и мисловна дейност, която има за цел да убеди мислещия критик в приемливостта на една позиция, като излага група твърдения, обосноваващи или отхвърлящи твърдението, изразено в тази позиция."

Теорията на аргументацията като нормативна прагматика. Професорите Франс ван Емерен и Роб Гротендорст смятат, че една пълноценна теория на аргументацията трябва да съчетава идеи, плод на различни типове изследвания. Според тях главна задача на теоретиците е да установят добре обмислена връзка, от една страна, между идеи, изразени в нормативни модели (като тези на формалната логика), и от друга страна, идеи, произтичащи от емпирични описания и предлагани от изследователи на дискурса с предимно социална или лингвистична ориентация. Желаната комбинация на идеите може да се постигне най-добре, ако се смята изследването на аргументацията за клон на това, което те наричат "нормативна прагматика".

Една пълноценна теория на аргументацията съчетава два подхода - нормативен и описателен. Макар да тръгват от различни предпоставки, те всъщност се взаимодопълват, т. е. нормативният и описателният подход към аргументацията трябва много внимателно да се координират помежду си. Това изисква изследователска програма, която да насърчава интердисциплинарното сътрудничество, обединяващо двата подхода, а една такава програма трябва да отдаде заслуженото и на наблюдението и стандартизацията.

За да бъде постигнато системно взаимодействие между идеите, постигнати в аргументативната действителност, и идеите, основаващи се на идеала на добрата аргументация, теорията на аргументацията трябва да установи методологически връзки между изследователските резултати, постигнати в различни дисциплини. Франс ван Емерен и Роб Гротендорст разграничават пет различни съставящи области на изследването на аргументацията и всяка една от тях е необходима част от завършена изследователска програма. Това са: областта на философията; областта на теорията; областта на анализа; областта на емпириката и областта на практиката.

Областта на философията. По дифиниция основната функция на аргументацията е да бъде рационален инструмент за убеждаване на други хора. Един случай на аргументация, описан от Франс ван Емерен и Роб Гротендорст, отвежда в областта на философията, която играе роля на "стая за размисъл" за теоретиците на аргументацията. Случаят е следният: Един равин, рационален критик, който преценява разумно, прави забележка на "г-н Аргументация", че винаги противоречи на жена си - "Защо никога не сте съгласни със съпругата си?". Отговорът, който получава е - "Как бих могъл? Тя никога не е права."

Теоретиците на аргументацията обаче не се занимават с това кой е прав и кой не е, нито кое е истинно и кое не е. Те се занимават с начина, по който претенциите за приемливост като твърденията за правота или истинност са подкрепяни или атакувани. Позицията на г-н Аргументация е пример за такава претенция за приемливост.

Последователните научни практики стават възможни чрез добре обмислени философски принципи. Тези принципи пряко засягат същността на формиране на теорията. Тяхното изразяване не е само в подбора на темите, за които трябва да се теоретизира, те се изразяват и в начина, по който се извършва изследването и по който резултатите от него се използват в научните практики. Това води до заключението, че теорията на аргументацията е важно да се практикува от позицията, която е философски оправдана.

Областта на теорията. В областта на теорията има много главни и второстепенни течения. Някои от тях съществуват почти паралелно, други се разклоняват от различни течения в даден момент, а има и такива, които се обединяват или се раздалечават. От всички тях се разграничават две основни течения.
- Едното течение води началото си от антропологично-релативистка зона във философията и характеризира теоретичната позиция като "епистемо-реторична".
- Другото течение има критическо-рационалистки произход и характеризира прагматично-диалектична теоретична позиция.

Да обърнем внимание на рационалния критик, който преценява разумно (равинът). Ако той следва епистемо-реторичното течение и е истински реторик с антрополого-релативистка философия за разумността, то той трябва да открие дали аргументацията е успешна при убеждаване на аудиторията, за която е предназначена. А, ако той следва прагматико-диалектното теоретично течение - първо трябва да изследва качеството на аргументативните средства, използвани от г-н Аргументация. Като диалектик равинът трябва да открие точната роля, която аргументацията играе в процеса на разрешаването на всички различия в мненията. Освен това той трябва и да изследва кои критически въпроси съответстват на аргументните схеми, които са използвани при аргументацията и какви отговори трябва да се дадат на въпросите в този случай. В този случай от полза за равина биха били теоретичните идеи развити в прагматико-диалектическата теория на аргументацията. Прагматико-диалектическата теория на аргументацията третира всяка аргументация като част от експлицитен или имплицитен спор между страните, които се опитват да разрешат различия в мненията (които може да са имплицитни), като тестват приемливостта на въпросните позиции.

Областта на анализа. При изграждане на писмен или устен дискурс, ориентиран към аудиторията, се правят "реторични трансформации", които са мотивирани от епистемо-реторичен идеал. Извършването на такива трансформации се описва като реторичен анализ.

Има случаи, в които реторичните анализи в някои отношения напомнят за подхода към "анализ на разговори". Този анализ по принцип описва всичко, което се случва в дискурса, но единствено през гледната точка на самите участници, и остовя данните "да говорят сами за себе си". Но тези "данни" не са данни, защото им липсва ясно формулирана теоретична отправна точка. Ето защо такива подходи към аргументативния дискурс нямат никаква реална обяснителна сила.

Да се върнем отново на рационалния критик, който преценява разумно (равинът). Ако той избере прагматико-диалектическия подход - ще се опита да осъществи реконструкция, ориентирана към разрешаване. Това означава, че неговата първа задача ще бъде да открие как може да определи кои речеви актове, извършени в дискурса, играят роля при разрешаване на различия в мненията. Той трябва да направи опит да покаже от какво се интересува, като разкрие в дискурса етапите, които са съществени за разрешаването на различията в мненията и за реконструиране на това, което се случва при различните етапи в рамките на критическия спор. Реално обаче няма значение дали анализът цели да разкрие техники за убеждаване или етапи в процеса на разрешаване, защото трансформациите, които се извършват при аналитичната реконструкция на даден дискурс, могат да се оправдаят само чрез задълбочени описания на податките, предлагани от аргументативната действителност.

Областта на емпириката. Като за начало, етимологията на емпиризъм - философско направление, което фаворизира опита за източник на познанието.

Професорите Франс ван Емерен и Роб Гротендорст са дали оправдани описания на аргументативната действителност в областта на емпириката. Въпреки това тези описания не са пряко отражение на действителността, защото те неизбежно предполагат някакъв научен "редукционизъм". Важно е този редукционизъм да се осъзнава още от самото начало и да бъде ясно към какъв точно тип редукционизъм е стремежът. Според двамата учени "емпиричните описания на аргументативната действителност трябва, на първо място, да се концентрират върху това, което е релевантно за аналитичната реконструкция на аргументативния дискурс и текстове в светлината на философски мотивираната теория". Също така са добавили, "че те" (емпиричните описания) "трябва също да са мотивирани от това, което, изглежда, създава проблем в практиката".

Трябва да се отбележи, че когато се извършва аналитична реконструкция, скоро след започването й, става ясно точно какъв тип емпирично изследване е важно и това води до предимство. Нито реторичната реконструкция (ориентирана към публиката), нито диалектическата реконструкция (ориентирана към разрешаване на различия в мненията) предлагат ясни аналитични методи, които автоматично да дадат правилните решения. Но сред подходите, които са придобили ясни очертания в емпиричната област, се откриват емпирични съответствия на епистемо-реторичния и прагматико-диалектическия теоретичен подход.

Отново поглед към рационалния критик, който преценява разумно (равинът от случая). Ако той се стреми към реконструкция, ориентирана към публиката, като възприема антрополого-релативистични позиции и използва епистемо-реторичния аналитичен инструмент, неговите емпирични описания ще се концентрират върху процеса на убеждаване. В този негов стремеж би проличал интересът му как публиката се насочва в дадена посока и как се отблъсква от нея. От друга страна, ако равинът се стреми към реконструкция, ориентирана към разрешаване на различия в мненията, като се обляга на критико-рационалистки предпоставки и прилага прагматико-диалектически теоретични положения, неговите емпирични описания ще бъдат съсредоточени върху процеса на убеждаване. Тук, в този негов стремеж, би проличал интересът му как спорещите разрешават едно различие в мненията, като отстраняват всякакви съмнения, свързани с позицията, която се защитава.

Необходимо е да се отбележи нещо много важно и то е, че когнитивните дейности, които играят роля при опитите публиката да бъде убедена, са по-сложни от когнитивните дейности, участващи при процеса на убеждаване. Защото, докато убеждаването предполага прекия ефект, че публиката реагира на аргументацията по очаквания начин, убедеността може да се достигне едва след допълнителни размисли от страна на личността, която трябва да бъде убедена.

Да обърнем поглед към това, с какви въпроси се занимават емпиричните изследователи, които правят описания на аргументативния дискурс, които описания са концентрирани върху процеса на убеждаване. Техните занимания са с въпроси от следния род: "Наистина ли аргументните схеми и аргументните структури, различавани в прагматико-диалектическата теория на аргументацията, играят някаква насочваща роля във всекидневната аргументативна практика? И има ли индикации, че обикновените спорещи, когато интерпретират взаимно аргументацията си, наистина извършват трансформации по начин, сходен с този, използван от диалектиците?

Всеки би се съгласил, че работата около такъв род въпроси изисква адекватност, точна преценка и убеденост.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Теория на аргументацията 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.