Възникване и обособяване на социологията като наука


Категория на документа: Други


Тема 1 Възникване и обособяване на социологията като наука. Домодерни представи за обществения живот (античност, средновековие, ренесанс, просвещение). Социално-исторически и теоретико-логически предпоставки за възникването на социологията. Обособяване на социологията като самостоятелна обществена наука.
Социални, по същество пред-социологически знания, възникват в най-дълбока древност. Още в древен Китай и Индия, Шумер и Египет хората не само са наблюдавали отделните елементи и аспекти на обществения живот и човешкото поведение, но и са разсъждавали върху същността на социалното изобщо. В древна Гърция и Рим тези наблюдения се активизират и задълбочават. Социалната мисъл значително обогатява по времето на западноевропейския Ренесанс, на Просвещението и в първите десетилетия след Френската революция.
Античност
Платон пръв създава теория за полиса. Изследва несъвършените, според него, обществени строеве, които могат да се характеризират като свят на социални привидности и като такива те неизбежно са обречени на гибел. Последователността им е също така насочена към регресия..Разглежда 4 такива несъвършени общества - Тимокрация, Олигархия, Демокрация, Тирания. Тимокрация е полис, общество, в който честта се поставя над всичко останало и всички средства, които позволяват постигането й са позволени. Това, според Платон, е ред, който е изграден на порочността. Еволюцията на тимокрацията води до обогатяване на едни малки групи хора и до обедняване на мнозинството. Материалното богатство се превръща в основа на властта. Това води до появата на нов обществен строи - олигархия. Демокрацията е общество, управлението на което се характеризира с безредие, индивидуализъм и пълна свобода, която е пълна безотговорност. Обществото е в пълен хаос. Отсъствието на социален контрол води до пренебрегване на нравствеността и предшества появата на тиранията. Тя е израз на тотална несвобода на народа. Критикувайки обществените строеве Платон създава теория за идеалната държава. В нея е премахнато богатството и бедността. Важна роля играят образованието, възпитанието и законните. Няма собственост тя е поквара. Управляващите са философи, на ума и мъдростта. Господства справедливостта. Второто съсловие са войниците. Те трябва да пазят държавата. Храбростта е тяхното задължение. Трето съсловие са земеделците. От тях се изисква благоразумие. Последните са робите, те не са съсловие. Има ги защото, някой трябва да върши "долните работи" , недостойни за останалите членове, като санитари, боклукчий и др. Няма място в държавата за поети, защото те не виждат действителността.
Аристотел критикува платоновата идеална държава. Според Аристотел тя не е идеална, защото има роби, в идеална държава няма роби. В едно общество основна роля трябва да играе езика, като израз на комуникация и общуване. Държавата има сложна структура. В нея има роби, които нямат душа: народни маси изградени от земеделци, занаятчии и др.; търговци; надничари; бойни, правосъдници; състоятелни граждани и държавници. За пръв път говори за гражданско общество, в което няма роби. Управлението трябва да е мъдро, справедливо и умерено. В държавата трябва да доминират моралните отношения на дружба, а враждата да отсъства тъй като разрушава обществото.
Средновековие. Августин Блаженни. В произведението "За божия град" прави втори опит за създаване на идеална държава след Платон. На основата на християнската религия изгражда божие селище, град, в който да живеят хората. Този град е противоположен на земния, на действителността. Хората умират, след смъртта отиват в божият град. Това е идея за безсмъртието. Там цари блаженство, праведност, разкаяние. Действителността е създадена от любов към себе си, има конфликти насилие, пороци, разбойничество, докато в божия град цари хармония, няма насилие, любовта е насочена към Бог и другите, няма войни. Развива идеята за есхатологията - краят на действителността е неизбежен, божият град е вечен.
Тома Аквински. Според него обществото се развива непрекъснато под влияние на християнската религия. То има сложна структура. В основата стои икономическата организация. Необходимо е производство, важна роля играе разделението на труда. Иска в обществото да има частна собственост, със подредени размери. Но е против глада. Разделя държавата от обществото. Държавата служи на обществото. Държавниците трябва да са умерени и справедливи, да няма тирания, да има справедливи закони, на които да се подчинява обществото. Аквински е против самоубийството.
Мартин Лутер и Жан Калвин. Те са представители на реформаторските и контрареформаторските движения в Европа по време на Ренесанса. Отричат влиянието на църквата върху живота на хората. Според М.Лутер църквата не може да даде спасение на вярващите. Той се противопоставя на търговията на стоки от папата, който ги хвалел и продавал, като равни на Христос. В своите прословути 95 тезиса Лутер подлагал на критика срамната търговия на папата със стоки, по този начин поставил началото на Реформаторските движения в Германия и начало на откритите войни между католици и протестанти. Движението било известно като Лутерианство. По късно прераснало в протестантизъм, характерно за него било участието на светската власт в делата на църквата. От политическа гл. т. Реформацията давала на князете, участие в политиката и опека на църквата. Ж. Калвин с калвианското учение за безусловно предопределение, хората не могат да избягат от предначертаната им съдба. Църквата не дава спасение.
Адам Смит обяснява обществения ред чрез изследване на труда. Създава теория за човека "Икономически човек", съответстваща на абстракцията на икономическата политика на невидимата ръка. Свързва икономиката, с общественото развитие. Човекът има обществени потребности, инстинкти, страсти, те са базисни, съответстващи на глад, жажда и др. Човекът търси средства за тяхното задоволяване. Тези инстинкти са егоистични. За да ги постигне, той си служи с организирани норми, които спазва, към тях се отнасят пресметливост за постигане на целите си, съобразителност, рационалност. Сред базисните потребности е и желанието да бъде одобрен и да избяга от неодобрението на останалите. Ключово значение за постигане на вътрешно присъщите егоистични потребности е размяната и неговия непрекъснат стремеж към нея. Размяната е подчинена на норми, които осигуряват консенсус между индивидите. Първостепенно значение за общественото развитие е задоволяване на материалните потребности. Това се осъществява благодарение на труда. Трудът създава богатство, на народите, общественото богатство. Смит определя икономическата база за основна за развитие на съвкупния живот на обществото. В нея се проявяват базисните характеристики на човека. Труда се свързва със социалните връзки, в които влиза човек непосредствено чрез осъществяването на труд. На база социалните връзки се образува икономическата структура на обществото. Общественият характер на труда се проявава и в разделение на труда. Разделението на труда прави хората взаимозависими от изгодата, която получават при размяна. Индивида не е в състояние да произведа всичко от което има нужда, необходими са му и други хора за да го произведат и след това да си го разменят. Към това е подтикнат от индивидуалните егоистични потребности да задоволи нуждите си. Така се ражда икономическия човек. Икономическата структура на обществото е базата върху, която се надстройват останалите сфери на живот. Благодарение на разделението на труда хората проявяват своите заложби, развиват способностите си, придобиват навици. Развитието на разделението на труда води до увеличаване на производствените сили, увеличаване на богатството, развитие на пазара, развитие, обогатяване на социалните връзки. Тоест икономически прогрес определя, обществения прогрес. Индивидуализма е в основата на икономическия човек. При осъществяване на стопанска дейност, човек се ръководи от мотиви стимули. Разделението на труда също се подчинява на определени норми на спазване. Производството и пазарът на които закони се подчинява размяната образуват обща система изградена от техните системи. В тази система, човек се стреми да получи най-голяма полза, изгода, за себе си, подчинена на рационални действия. Тази система на пазарна размяна е без намеса на държавата, тя се саморегулира, тоест невидимата ръка на пазара. Не се пренебрегва и ролята на надстроечните системи и влиянието на морал, религия, но те са второстепенни, маловажни. Това е теория за икономическия детерминизъм. Икономическите системи се развиват. А.Смит различава 4 такива.
* Примитивни общества - характеризират се с минимално разделение на труда;
* Пастирски тип общества със все още примитивно разделение на труда;
* Земеделски, феодални общества наличие на размяна, външната търговия е ограничена, манифактурното производство има второстепенно значение, уседнал начин на живот;
* Манифактурно общество характеризира се с високо разделение на труда, развита търговия, обособяване на градовете, като центрове за стопанска дейност.
Смяната на икономиките води до смяна на социалния живот на хората.
Шарл Фурие очертава няколко основни фази в историческото развитие на обществото:

1. Период предшестващ производствената дейност.
2. Период на разработващо и отблъскващо производство. Отделя най-голямо внимание на този период се състои от три фази:
* патриархат - дребно производство;
* варварство - средно производство;
* цивилизация - едро производство. Като под цивилизация разбира общественото устройство по негово време, тоест капитализъм. Източник на експлоатация е търговския капитал.
3. Гарантизъм, социатизъм, хармония. Анализирайки основните страсти, смята, че ако бъдат задоволени ще настъпи хармония. Това е такова състояние на обществото при което всеки индивид ще участва активно според своите способности в общественото производство и ще се ползва от неговото благо.
Сен Симон. Обществото се състои от 2 класи. Първата класа едри земеделци, капиталисти, рентиери, които не участват в производствения процес. Втората класа се занимава с общественото производство. Доходите на първите са паразитни, на вторите трудови.
В резултат на установяването на новото капиталистическо общество, обществената действителност се усложнява, появяват се нови закономерности на човешкото поведение. Хората, освободени повече или по-малко от съсловните привилегии и все по-равни пред законите, изправени пред проблемите и антагонизмите на новото класово деление, на борбата за живот и социално утвърждаване, променят ценностните си системи, нагласите и целите си, начините на поведение, на работа и живот, вкл. в политическата сфера. Всичко това поражда потребността от по-точни знания за социалните процеси, за поведението на хората. Заедно с естествознанието и техническите науки, които под напора на бързата индустриализация ускорено се разгръщат, обществознанието също започва да се обогатява. Натрупването и разширяването на социални знания води до диференциране на нови научни дисциплини, вкл. обособяване на социологията като самостоятелна наука - през първата половина на XIX век.
Основоположник на новата наука става Огюст Конт. Въвежда в научно обръщение названието "социология" (1837) и в своята известна класификация на науките й отрежда място като една от фундаменталните науки. Според него С. е наука за структурата на обществото (социална статика) и за законите на неговата еволюция (социална динамика). Тя изучава фактите на обществения живот, така както физическата наука изучава физическите явления. Следвайки Сен Симон, Конт формулира три главни стадия в развитието на обществото: теологичен, метафизичен, позитивен.

След Конт се разработват и придобиват повече или по-малко влияние различни общи социол. теории, оформят се редица направления: (1) механицистко направление, характерно с опитите обществените явления да се обясняват със законите на механиката (X. Кери, X. Скот); (2) географско направление - обявява за определящ фактор на общественото развитие природната среда, географските условия (Ибн-Халдун, Шарл Монтескьо, Хенри Бокъл, Лев Мечников), в своя политически краен вариант се развива като геополитическа теория (Фридрих Ратцел, Карл Хаусхофер); (3) биологично направление - оприличава обществото с биологичния организъм и пренася законите, на които се основава развитието на живите същества в обществото, едно от най-влиятелните направления в С. през втората половина на XIX век (Хърбърт Спенсър). Негов вариант е "социалният дарвинизъм" (Жозеф Гобино, Х.Чембърлейн, Лудвиг Гумплович).

Непосредствено след Конт - в средата на XIX век - Карл Маркс и Фридрих Енгелс поставят основите на марксисткото направление в С. Те почти не си служат с термина С. Независимо от това те разработват основите на нова социолoгическа теория: (1) разкриват цялостната структура на обществения живот; (2) формулират за първи път или по нов начин много социол. категории - общество, обществена формация, класа, революция, личност, икономическа база, идеологическа надстройка и др.; (3) формулират редица социол. закони на общественото развитие - за определящата роля на производството, за класовата борба в частнособственическото общество и т.н.; (4) предлагат периодизация на общественото развитие. Социол. разработки на Маркс и Енгелс не се обособяват като отделна дисциплина, а се развиват по-нататък от марксистки автори в рамките на марксистката философия (Георгий Плеханов, Карл Кауцки, Николай Бухарин).

В края на XIX и началото на XX век настъпват важни промени в обществото. В икономиката на капиталистическите страни решаваща роля започват да играят монополните обединения, капиталистическият пазар обхваща целия свят, разпределен на сфери на икономическо и политическо влияние. С това възниква неизбежността от прерастване на локалните въоръжени конфликти в световни войни.

В урбанизираните райони се струпват огромни човешки маси. Появяват се и бързо нарастват градски агломерации. Все по-ясно става, че човешкото поведение, подчинявайки се на специфични закономерности, не може да се обясни в същността си с несоциални фактори. Върху тази обективна основа и във връзка с натрупаните научни, в т.ч. и социол. разработки, в С. се появяват нови ориентации.

Значимо явление е появата на социол. школа на Емил Дюркем. Той разработва въпроса за общите условия за превръщането на С. в самостоятелна наука. Особено внимание обръща на обосноваването на спецификата на нейния предмет - социалните факти, съставящи системата на обществената действителност. Морфологични и духовни ("колективни представи, чувства и вярвания"), те имат обективен характер спрямо индивидите. Дюркем разработва обстойно особеностите и правилата на социол. метод. Следвайки Контовата позитивистка ориентация, той подчертава, че социалните факти е необходимо да се изучават като вещи.

Интересен е опитът на Георг Зимел да постави в основата на социол. изучаване формите на социалните явления, като се абстрахира от тяхното социално съдържание. Определена близост с този подход на "формалната социология" на Зимел и с теорията на Фердинанд Тьонис относно континуума "общност-общество" има фундаменталната постановка на Макс Вебер за "идеалните типове" - в лицето на икономическите и социол. категории като средство за анализ на конкретно-историческото развитие, за идентификация на социалните явления, както и за социалното действие като обект на С.

За обяснение на обществения живот и човешкото поведение към вътрешни, специфични социални явления насочва своето внимание психологичното направление (Луис Уърт, Уилям Макдаугъл, Габриел Тард). То ги открива в чувствата и представите, влеченията и нагласите, инстинктите и вярата на хората, които мотивират постъпките. Значително развитие получава бихевиоризмът (Е.Торндайк, Д.Уотсън), който абсолютизира значението на външните стимули при обяснението на реакциите на човека. Заслугата на психологичното направление е, че подчертава значението на вътрешния субективен свят на човека като относително самостоен фактор на човешкото поведение и оттук - на общественото развитие. Неговата едностранчивост е в абсолютизирането на ролята на субективното и откъсването му от икономическите и политическите отношения, и от общностно-груповата структура.

Тясно свързан с психологичното направление и в известен смисъл негова съставка е фройдизмът, получил широко разпространение в целия свят през първата половина на XX век и непрекъснато обновяващ се. Тук се има предвид не безспорното психологично и клинично значение на фройдистките постановки, а опитите на фройдизма да обяснява с психосексуални механизми основната обусловеност на човешкото поведение - става дума за неговите социол. претенции, които са прекалени.

Нарасналото значение на психологичния фактор ражда микросоциол. ориентация в С, оформила се във важно изследователско направление след Първата световна война, предимно в САЩ. Централно значение има изследването на малките, в т.ч. неформалните, групи и на взаимоотношенията в тях. Чарлз Кули, Курт Левин, Джордж Хоумънс, Робърт Бейлз разработват теория за малките групи. Eлтън Мейо провежда своите широко известни Хоторнски експерименти, резултатите от които предизвикват появата на доктрината за "човешки отношения". Джейкъб Морено създава социометрията, чиито най-ревностни пропагандатори са Рене Кьониг в Германия и Жорж Гурвич във Франция.

Качествено нова територия на социол. наука завоюва емпиричното направление в С. То се появява в отговор на нови потребности на индустриалното общество, както и на нови познавателни изисквания - като реакция на дотогавашните абстрактни теоретизирания. Възникнало в САЩ след Първата световна война (Уилям Томас Флориан Знаниецки, Робърт Парк, Ърнест Бърджес), емпиричното направление е характерно с масово и системно провеждане на ЕСИ. За тази цел се създават голям брой институти, центрове, лаборатории. Насочвайки вниманието си към системно изучаване на социалните факти и запълвайки съществена част от територията на социол. наука, емпиричното направление, под влияние на позитивистката методология, се отказва от създаването на общи теории, свежда своите задачи до установяването и систематизирането на фактите с помощта на количествени методи.

Наред с това, натрупването на познавателен материал за различните съставки и аспекти на предмета на С. дава възможност за синтез. Социалният живот, невероятно усложнен, в който взаимодействието на различните му елементи и нива става все по-интензивно и всеобхватно, и който придобива все повече планетарен характер, изисква създаването на социол. теории, които да обхващат обществото като глобален организъм.

Възниква социол. структурно-функционална теория на Толкът Парсънз и Робърт Мъртън. Тя упражнява мощно влияние върху социол. мисъл след Втората световна война. Нейният принос е в опита за изясняване на главните елементи и страни на обществото, на механизмите, по които то функционира като цялостна и устойчива система. Подчертана е необходимостта да се отстраняват или свеждат до възможния минимум отклоняващите се явления и процеси (престъпност, класова борба, проституция, алкохолизъм) - за да се укрепва хомеостазисът на системата.

След 1956 в бившите социалистически страни се предлагат разработки, свързани с реабилитирането на С. и институциализирането й в познавателен и организационен аспект. Основна заслуга в тази насока има Живко Ошавков с монографията си "Историческият материализъм и социологията" (1958), която придоби международна известност и. значение. От нея тръгва началото на съвременна българска школа в О, характерна със свои постановки за предмета на С. и взаимодействието й с другите науки, за единството на теоретично и емпирично в социол. познание, за характера и научната обоснованост на ЕСИ.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Възникване и обособяване на социологията като наука 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.