Захари Стоянов 1850–1889


Категория на документа: Други


 ЗАХАРИ СТОЯНОВ

1850 - 1889

Захари Стоянов е роден през 1850 г. в село Медвен, Сливенско. Учи в черковното училище на родното си село, работи като овчар. Попада във Варна, после в Русе, където работи като чирак. През този период се самообразова, свързва се с русенския революционен комитет. Служи на железопътната станция в Търново Сеймен. Участва в опита за въстание в Стара Загора през 1875 г., заедно със Стефан Стамболов. Определен е за един от водачите на Пловдивския революционен окръг. По време на Априлското въстание е в четата на Георги Бенковски. След разгрома на четата е заловен от турците, но успява да се спаси и е освободен от затвора. След Освобождението работи като секретар в съда и съдебен следовател в Русе. През 1882 г. отива в Пловдив, където се отдава на писателска и публицистична дейност и участва в борбата за съединение между Източна Румелия и Княжество България. През този период издава вестник "Борба". Захари Стоянов е председател на комитета, който осъществява Съединението на България през септември 1885 г. Участва активно в политическия живот, подкрепя политиката на Стефан Стамболов и е един от основателите на в. "Свобода". През 1888 г. е избран за депутат и за председател на Петото народно събрание. На следващата 1889 година пътува за Париж, но се разболява по пътя и умира във френската столица. Сред по-важните книги на Захари Стоянов са: "Васил Левски", 1883; "Записки по българските въстания", т. І-ІІІ, 1884-1892; "Четите в България", 1885; "Христо Ботьов - опит за биография", 1888 и др.

ЛЕТОПИСЕЦЪТ

Биографията на Захари Стоянов - и житейска, и творческа - е изключително интересна и също е включена в различни легендарни механизми. Оформянето и стабилизирането на публичния образ на мемоариста е сравнително дълъг и сложен процес. От една страна, Захари Стоянов сам очертава нишката на своя живот в творенията си, сам слага акцентите в образа си. От друга страна обаче, този образ се оформя в негативна посока от многобройните негови противници и опоненти. Както посочват редица изследователи, значимостта и величието на неговите "Записки" се осъзнават бавно - за съвременниците това е една книга със спомени, около която се водят полемики и се аргументират различни несъгласия.

Интересни са приликите и разликите между Христо Ботев и Захари Стоянов. От тях можем да тръгнем, за да изясним механизмите, по които се създава образът на летописеца. И двамата са родени почти по едно и също време - делят ги само две години - в самата среда на деветнадесети век. И двамата са хора с будна обществена мисъл, даровити и много активни публицисти. Подобно на Ботев и Захари Стоянов е активен участник в националноосвободителните борби. Оттук започват и съществените разлики. Преди Освобождението Захари Стоянов е далеч от популярността и от мащабните публични жестове на своя съвременник. За разлика от Ботев Захари Стоянов оцелява в жестоките изпитания на въстаническата пролет през 1876 г. той прекрачва в свободна България и попада в цялата противоречивост на обществения и политическия живот. Това означава, че неговият образ не може да бъде съграден чрез легендарните механизми на саможертвената смърт, която заема важно място в символичната Ботева биография. Напротив, той е въвлечен в житейското, в партизанските политически борби, които много рязко могат да обезценят всеки образ на героичното.

Писателската дейност на Захари Стоянов е тази, която го извежда от общия фон на тогавашните "поборнически" и политически персонажи. Сред неговите произведения - биографичните очерци за Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Чардафон Велики безспорно най-значима е "Записки по българските въстания". Именно тази книга го обвързва с много важната символна роля на "пазителя на паметта". Всяка общност има нужда от подобни фигури, те спояват нейното единство, укрепват колективното преживяване на действителността. Пазителят на паметта не просто "пази" спомена за дати, събития, факти - той превръща фактите на миналото в опит, в истински културно-исторически и нравствен опит, без който е невъзможно съществуването на общността. В своите книги Захари Стоянов не само си спомня и разказва, той оценява, дава оценката си за различните начини на живот, за различните мотиви, които движат хората в избора им на едно или друго поведение. Да припомним, че още в зората на Българското възраждане Паисий обвързва проблемът за паметта със съвестта и морала. Захари Стоянов успешно се вписва в тази традиция, той превръща паметта в поредната висока мяра за чест и достойнство.

Именно ролята на пазител на паметта съдържа в себе си онази действена добродетел, която през годините превръща Захари Стоянов във важната символична фигура на българската история и култура. Неговото лично биографично "чудо" не минава, както казахме, през саможертвената смърт, но то също е свързано по особен начин със саможертвата и с възкресението. Летописецът е този, който спасява от забравата, възкресява от "пепелта" на миналото важни аспекти от живота на общността. В неговото слово "възкръсват" високите героични жестове на стотици и хиляди мъченици на българската свобода. И когато употребяваме думата пепел по отношение на миналото, трябва да имаме предвид един много важен аспект в нейния смислов ореол. Пепелта в случая означава и пепелища - хилядите изгорени по време на въстанието български домове, поруганите църкви, прекършените съдби, неизсъхналите сълзи. Под тези пепелища - казва ни Захари Стоянов - които потомците бързат да забравят, всъщност горят живите въглени на съвестта. Без въглените на съвестта, тлеещи под пепелта на вечно прииждащата забрава, никоя общност няма своя шанс в историята.

С течение на времето символично важната роля на пазителя на паметта става доминираща и поглъща многобройните други по-малки "роли", които изпълват живота на Захари Стоянов. Политикът, публицистът, предводителят на Съединението (за което той също написва книга) са само част от тези роли, успешно интегрирани в национално значимата фигура на Летописеца. С жеста на назоваването легендата вече напълно е окръглила образа на героя и е приготвила мястото му в националния пантеон. Оттук нататък книгата "Записки по българските въстания" може да се чете като завéт, да стане свята реликва, пазена дълбоко в националната памет, в сърцето на всеки българин. Самият факт, че тя е наричана "голямата българска книга", "най-българската книга" за "най-българското време", е показателен за престижната роля, която й е отредена. Подобни определения ни казват, че в историята има много мигове, сюблимни точки, където потенциалът на човешкото се разгръща най-пълно, в цялото му добродетелно богатство. Те ни казват подобни неща и за словото - има много същностно, правдиво и възвишено слово, способно да събере и изрази най-дълбоката истина за българския живот през вековете.

Такава Книга е написал Летописецът, със словото на откровението е дарил той своите сънародници.

"ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ"

Интерпретация

Книгата на Захари Стоянов се появява в сложен период от българския обществен и културен живот. Въодушевлението то свободата бързо е отминало и хората са се изправили пред нови проблеми и грижи. В какво по-конкретно се състои сложността на живота и как се отнася творбата към нея?

Както изтъкнахме по-горе, една от големите не само литературни болки е разпадането на едни и създаването на нови форми на обществен живот. Те утвърждават фигурата на практичния, прагматичния човек, за когото личният интерес е в основата на поведението. Тази прекомерна съсредоточеност върху личното води до сериозен разрив с обществените идеали и цели, така както са ги формулирали някои от водещите дейци на Българското възраждане. Политическите борби и безогледното преследване на егоистичните интереси тъкмо това правят - те налагат усещането за дълбока криза в обществения морал. От едната страна застават светлите примери на истинските поборници за свобода и справедливост, от другата са оцелелите поборници за "гечинмека" (печалбата, изгодата), както се изразява Захари Стоянов.

Сблъсъкът обаче няма само личностни измерения, не е проблем за поведението на отделни хора. В по-общ план става дума за съдбата на националния идеал. Големият залог и успех на Възраждането е именно този идеал - неговото формулиране, утвърждаване на ценността му, изпълването му с високи символични значения. Човекът пожелава да си "найде гробът", защото вярва, че съществуването има някакви по-висши проекции и смисли, простиращи се отвъд хоризонта на собствения му живот. Националният идеал задължително включва и пантеона - онези заслужили за каузата на общността личности, които спояват нейния исторически образ и служат за формулиране на значимите национални цели. Не бива да си представяме пантеона като някаква сбирка на "велики сенки", пред които се изпълняват култовите ритуали на почитанието. Напротив, пантеонът е действен, мотивиращ, призоваващ не само към вяра, но към дела и размисъл. Казано съвсем ясно - пантеонът е нравствен ориентир и коректив на общността, той извисява, но и предупреждава. Именно затова пантеонът изисква да бъде пазен и почитан. Памет и почит са ключови думи за всеки национален идеал, те са думи на връзката, на пренасянето през времето.

Захари Стоянов тръгва тъкмо от тази точка - от проблематичната съдба на българския национален идеал. Той много добре знае, така поне му подсказва собственият житейски опит, че чужденците са основната опасност за този идеал. Коварните и почти демонизирани образи на чужденци, които са очертани така ярко и жлъчно в предисловието, са продукт именно на подобно разбиране. Користните чужденци пътеписци крадат от бедната кесия на българската държава, но според летописеца още по-страшното е, че те крадат от паметта на народа. Те са повърхностни наблюдатели, манипулатори, крадци на памет, които лишават българите от историческо самосъзнание.

Но ако мотивите на чужденците могат да бъдат разбрани и обяснени с прагматичните цели на пътуващите търговци, то поведението на българите трудно може да бъде осмислено и прието. Захари Стоянов точно това се мъчи да направи - да разбере, да проумее поведението на своите сънародници. Отвъд чертата на Освобождението той е станал свидетел на един тип поведение, който няма нищо общо с прагматичния устрем на делника. В кървавото празненство на въстанието българският дух се е извисил до неимоверност и днешното превиване пред нищожни цели и жалки хора изглежда безумно, нелепо и неразбираемо. Кой е истинският български човек - тревожат се "Записките" - този ли, който лееше кръвта си и гореше в запалените черкви или политическият шарлатанин, скрит зад големите думи и угрижен единствено за джоба си?

Можем вече по-ясно да формулираме тезата - предателството на идеала мотивира писмовното дело на Захари Стоянов. Хората са забравили истинските герои, отказали са да ги почитат и така са застрашили самите устои на общността. Забравянето, безпаметството носят огромни беди, изпълнени са с трагични последици - още древните митологии ревниво предупреждават за тях. Предупреждава и летописецът Захари Стоянов. Той обявява, че стои на страната на правдата, за да може тя да върне изтънялата памет, да събуди заспалите нравствени сетива. Изправени до примера на героите, до саможертвените им жестове, хората на делника трябва да се замислят, да се съизмерят с великото. Сходна смислова посока, както знаем, споделя и Вазовата "Епопея на забравените", другата велика българска книга, угрижена за раните на паметта. Тук изобщо не става дума за идеализиране на миналото или за подценяване проблемите на настоящето. Става дума за опазване на "пантеона" от застрашително настъпващата безпаметност. Затова и основната роля на "пантеона" в книгата на Захари Стоянов е да предупреждава - какво може да стане с българския свят, ако позволи на историческата амнезия напълно да го превземе и да го повали.

Не на последно място - въпреки охотното позоваване на сполитащите разочарования "Записки по българските въстания" не е песимистична книга. Тя е книга на вярата. Ако си позволим по-широки асоциации, ще дочуем, че дълбоко в нея се носи познатият ни литературен вик "Не ще загине!". Не ще загине народът, който вече е изкачил своята Голгота. Не ще загине народът, който е съградил своя висок пантеон. Не ще загине народът, който има летописци - хора, надвесени с перо над следите на времето, разчитащи знаците на паметта.

Не ще загине! Но трябва да помни!

* * *

В основата на сюжета на "Записките" са преживяванията и участието на самия Захари Стоянов в българските въстания от 1875 - 76 г. С еднакво основание може да се каже, че сюжетът е свързан с един период от националната ни история и с биографичните перипетии на една личност. Самата същина на представяните събития е заредена с конфликтност, това е изключително драматичен и трагичен период от българската история. Тази най-общо формулирана историческа конфликтност в книгата има многобройни измерения. Българските въстания събират в себе си хиляди точки на противопоставяне, сблъсъци от политически, социален, етнически, морален и пр. порядък, които трудно могат да бъдат обхванати в пълнота и систематизирани. Но все пак най-важните от тях са достатъчно отчетливи и следва да бъдат представени.

Историческата мяра на конфликтността

Въстанието от 1876 г. е повратна точка в българската история. Реално то не завършва с конкретен успех, но последиците от него откриват пътя към българската свобода. Захари Стоянов разкрива наистина с епическа широта онова огромно вълнение, цялата въодушевена вяра, която изправя българите срещу вековния им поробител. Именно в този сблъсък мемоаристът открива най-добрите качества на своите герои - смелостта, готовността за саможертва, душевната щедрост. За да се случи въстанието, убеден е мемоаристът, трябва достатъчен брой хора да повярват, да приемат свободата като ценност. Захари Стоянов успява да покаже именно тази спояваща сила на националния идеал, който обединява разпилените в частните си светове хора и ги прави българи. Да си българин, не е просто етническа принадлежност, а е историческа самоличност, кауза, която си готов да отстояваш с цената на живота - това твърди книгата на Захари Стоянов. Затова въпреки униженията и пораженията, въпреки предателствата и страха, това е книга за гордостта - българите са представени като моралните победители в историческия сблъсък. Историческият човек има специфична мяра за достойнство и тъкмо тя е постигната през април 1876 година.

В така разгърнатата конфликтност е откроено делото и на редица отделни личности. Те силно привличат вниманието на повествователя - много незабравими портрети успява да изгради той в мащабната фреска на въстанието. Основното при тяхното представяне е обвързването им с делото на свободата. Това е главният критерий, по който мемоаристът произнася своята оценка. Но обединяващата повествователна фигура безспорно е целият български народ. Водачите са важни, поведението им е въодушевяващо и внимателно проследено, но народът е този, който отстоява и с кръвта си защитава идеята за свободна България. Тук Захари Стоянов убедително разгръща своето разбиране за простотата и нравствената мощ на неизкушените от властта и сребролюбието народни синове. Още в предисловието той е заявил пристрастието си към тях - "най-горещите борци и защитници на нашето отечество" са били именно "прости и неучени наши братя", те са "умили лицето на България" и са направили "да прогърми името българин по четиритех края на света". Този високо морален образ на неукия, но верен на идеала народ е осмислен като вечния пазител на общностните интереси, гарант за всяко истинско дело и слово.

Нравствената мяра на конфликтността



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Захари Стоянов 1850–1889 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.