"Моята молитва" - Христо Ботев (анализ)


Категория на документа: Други


"Моята молитва"

Стихотворението "Моята молитва" /както и "Елегия", "Борба"/ борави с универсални християнски прототипи, за да осъществи новия ренесансово-просвещенски проект за човека: човекът е в центъра на света; божественото като волева и емоционална енергия, като непримиримост с неволята и робството, като решеност за себепожертване в името на световното и човешкото възобновяване /проеустройство/ е притежание на Аз-а, на човешкия индивид - в сърцето, душата и разума му. Чрез препратките към библейския културен пласт националното се разширява до универсалното, индивидуалното - до общочовешкото.

Заглавието назовава религиозния жанр "молитва", а мотото /епиграфът/ като паратекст е цитат от ортодоксалната християнска молитва "Отче наш" /"Благословен бог наш..."/. Религиозната молитва е каноничен жанр, тя е предварително зададена и представлява интимно обръщение към Бога с молба за помощ в страданията и в начинанията, тя е и пречистване от греховете. Определено "моята" говори за отграничаване на текста от традиционния молитвен изказ, за отделяне от канона и изказване на собствена - съкровена, лична - позиция/молба в една вече променена ситуация. Лир. Аз използва популярния каноничен жанр, за да го преосмисли, като чрез него представи собственото си нравствено кредо /верую/, предопределящо екзистенциалния му житейски избор.

Формата на молитвата предполага отново подчертано диалогичен текст - лир. Аз води своеобразен разговор диспут с Бога /със света и със себе си/. Не със смирена молитва, а с гневни обвинения се обръща човекът към своя създател - Бога, за да полемизира Божията същност, да отрече канонизирания от църковната институция образ на християнския Бог и да очертае новата, дълбоко съкровена, нравствена, истинска, човечна същност на Бога, своята лична /субективна/ визия за него. Лир. текст травестира /преобръща, представя в комична, в негативна светлина/ каноничната християнска молитва, за да отрече не християнския Бог, а неговата земна интерпретация, да атакува църковната институция.

Епиграфът въвежда другото ключово християнско понятие - Бог. Според християнството Бог е създател /демиург/ на света и човека, спасител на човечеството, упование във вярата, смисъл на живота, нравствен идеал /вяра, надежда, любов, доброта, прошка, милост, красота, истина/.

Основният композиционен похват за разгръщане на Ботевата молитва е антитезата /"не ти" - "а ти"/. Още началото на текста се противопоставя на мотото: "бог наш" в мн.ч. - "мой боже" в ед.ч., за да постави проблема за сблъсъка между индивидуалните и общоприетите истини /превърнати в аксиома/. Противопоставени са две противоположни разбирания за Бог и вяра, за добро и справедливост - християнската ортодоксална /канонична/ позиция и субективната нетрадиционна позиция. Създадена е двойствена представа за Бога: Бога "в небесата" - институционалния Бог, който е далечен, отчужден, абстрактен, и Бог " в сърцето и душата" - персонализирания Бог, който е близък, съкровен, свързан със сърцето, душата, разума /метонимии на човешкото като духовност/.

Чрез образната система във ІІ-VІ строфа са развенчани традиционни култови форми, иронизирани са предразсъдъци, заклеймена е философията на социалното неравненство, оспорени са светогледни и морални аспекти на религиозната догма. Строфите са разгърнато отрицание на начина, по който наместниците на Бога на земята /царе, папи, патриарси/ са превърнали християнската идея и вяра в идеология на робското подчинение.

Натрупаните във възходяща градация анафористични обръщения "не ти" визират нарастващото гневно чувство - лир. субект не отрича християнския Бог в неговия религиозен нравствен смисъл, а отрича начина, по който го използват неговите земни наместници, за да превърнат учението му в средсто за постигане на послушание, смирение, потисничество и духовно унищожение /противоположно на християнската идея, според която християнското учение е път към духовното въздигане и извисяването, към просветлението и спасението/. Оценява и отрича тези, които са превърнали християнския Бог в "идол на глупаците, /на човешките душмани" - в оръжие за постигане на своята власт над другите. Злото е не само в политическото и в социалното робство, но и в примирението с него /= духовно поробване/. Това примирение с несправедливостта и потисничеството е резултат и от вторичната манипулативност на църквата, видяна в лицето на духовен поробител.

Отрицанието на църковната и светската институция като властови механизми на потисничеството се постига чрез препратки към старозаветни текстове, съдържащи манипулативни истини, чрез които се заробва човешката мисъл. Променен е старозаветният мит за създаването на човека: в Библията - Бог създава човека от пръст, от глина; човекът е създаден по образ и подобие Божие да властва над всички живи и неживи твари; подобието е духовно. В поетическия текст е налице стилистичен нюанс - човекът е създаден от "кал" /низост, нечистота/, "роб да бъде на земята" - потискащ смисъл на унизително битие, тленност, тъждествени на духовна смърт, липсва живителният Божи дъх, даряващ на човека духовна сила.

Не образът на Бога е профаниран /принизен/, а на земните образци на християнството /"царе, папи, патриарси"/ - те са тотално отречени и обругани, демаскирана е лицемерната им набожност, на показ е истинският им - антихуманен и антинароден - лик. Те не са носители на святост и нравствена чистота, а на порочност, изказана гневно-саркастично чрез експресивна (изразителна) лексика; "лъжци", "тирани", "глупци", "душмани", "православни скотове" /оксиморон и метафора на лицемерна набожност, на безнравственост и духовно падение на божиите служители/. Те са безразлични към човешкото страдание, бездушни, апатични, възпитаващи хората в робско послушание и примирение, лишаващи ги от надежда /метафората "надежди голи"/. Наместниците на Бога на земята дават само напразни обещания за блажен живот след смъртта /изразена с метонимията "гробът"/ като оправдание за своите користни цели: алчност, властолюбие, тирания.

Причастието "зарязал" изрича голямата вина на божите наместници - те са загърбили основното си нравствено призвание - да служат на бедните, онеправданите, потиснатите, да се грижат за тях, да ги даряват с милост, утеха, упование. Лир. Аз носи съзнанието за принадлежност към обществото на потиснатите: "мойте братя сиромаси", отличава го съзнанието за тяхното /и своето/ унизително положение.

Чрез преобърнатите идейни образи на христианската митология /използвани с обратен знак/ лир. Аз на Ботев утвърждава нови идейни ценности, нова - модерна визия за човека и света. Ботевата молитва преминава през яростта на отрицанието и неверието, обезсмисля етиката на смирението пред насилието и егоизма, отрича потисническата идеология и противопоставя друга етика - на борбата и на "любов жива за свобода". Кулминацията на текста /"А ти, боже на разумът"/ превръща патоса на отрицанието в патос на утвърждаването.

Лир. Аз дава израз на възрожденските просветителски идеи, издигащи в култ разума: "А ти, боже, на разумът, /защитниче на робите". Разумът е условие за любов, състрадание, себежертва - за активна християнска, алтруистична позиция.

Утвърдена е ренесансовата и романтическата идея за абсолютната ценност на всеки един човек, за индивидуалното право на свобода - защото не Бог, а човекът е център на вселената и мярка за всичко: "Вдъхни всекиму, о, боже, /любов жива за свобода". Обобщителното местоимение "всекиму" е израз на копнежа за разбиране, за единение с другите, стигнали до прозрението, че Бог е любов, а любовта е душевна свобода. Свободата е издигната в култ и осмислена като божество /свобода = Бог/. Императивът "вдъхни" създава асоциации с божествения живителен дъх за хората - така новият Бог на разума дарява на човека живителния дъх/дух и извисява човека, дава му сила, издига го над тленността . Тази сила е "любов жива за свобода" - човеколюбивият Бог е подкрепа в борбатаза свобода. Свободата не е дар, а себепостигане, не е Божия, а лична отговорност: "да се бори кой как може - с душманите на народа". Истинският Бог - на разума и на борбата за свобода - превръща човека роб в свободен човек - свободен от потисничество на лъжливи институции и идеологии, свободен да се противопостави на злото и да се жертва за своя бог - Свободата.

В духа на Романтизма Бог е интимизиран - той е интимна и насъщна потребност на всяко индивидуално човешко същество. В този смисъл е утвърдено човешкото лице на Бога, приближено е до човека: "мен в сърцето и в душата".

Девета строфа конкретизира молитвата на лир. Аз - тя е за подкрепа и единение в осъществяването на това общо движение към свободата: "Подкрепи и мен ръката..." Молитвата е пречистване, собствена персонална свободна воля, поемане на лична отговорност. Пътят на Аза не е на търпението и смирението, а на борбата: "в редовете на борбата". Откроени са съвременни идеи, които са на цялата човешка общност, зададени чрез обобщени образи: Бог, тирани, робът /синекдохата "та кога въстане робът"/ - ед.ч., членувано, максимално обобщено. Целият свят трябва да се подложи на промяна, водена от човешкия разум и чувството за справедливост. На идеологията на потисничеството е противопоставена тезата за празника на въстаналия роб. Свободата е тържество на справедливостта и има своята близка историческа переспектива. В текста липсва каквато и да е национална конкретизация - той разтваря конкретните исторически и национални виждания в контекста на общочовешките представи. Съкровената религия на всяко човешко същество е религията на свободата. Този свят не е догматично застинал, а може да бъде революционно променен от волята на освободения човек.

Лирическият субект ясно заявява своята позиция: "в редовете на борбата/ да си найда и аз гробът!". Той е с високо съзнание за дълг и историческа отговорност; смъртта е необходимата и желана висока цена, която се плаща за дързостта да се извоюва върховната ценност - свободата. Новата религия се основава на вярата и надеждата в спасението на поробените, на действената и жертвена любов към свободата.

Финалната строфа посочва историческата сегашност на Аз-а, като търси мястото и в процеса на общия исторически развой. Римуваните лексеми "чужбина" и "пустиня" са контекстови синоними - метафори /символи/ на самотност, изолираност, нечуваемост, ненужност, обреченост. Гласът, изчезнал "тихо" в пустинята, е метафора на живот безличен, безполезен, не оставил следа = духовна смърт. От такъв живот се страхува лир. Аз на Ботев и отправя към своя Бог гореща молитва за подкрепа в борбата: "Не оставяй да изстине/ буйно сърце на чужбина,/ и гласът ми да премине/ тихо, като през пустиня!..."

Изречена е съкровената молба на Аз-а да се впише със своя глас, да бъде чут - гласът и чуваемостта са метафори на активна, достойна, борческа позиция в закономерния ход на историята. Лирическият човек на Ботев е с ясното съзнание, че мисията на човека е да бъде Демиург, да твори Историята /а не да бъде послушно и сляпо оръдие в ръцете на различни манипулатори, които използват християнската идеология за свои користни цели/.

??

??

??

??

1





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Моята молитва" - Христо Ботев (анализ) 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.