Анализи


Категория на документа: Други


Сюжетното напрежение в експозицията личи от усилията на старата жена, да спаси болното си внуче. Целта й е манастира, където игуменът трябва да прочете спасителната молитва. Баба Илийца трябва да преодолее бариерите, косвено свързани с разгрома на Ботевата чета. Тя моли, обещава, настоява, въпреки жестокостта на турските заптиета и страха на населението от врачанската област. В отношението на старата жена към поробителите, в молбите й към тях се долавя особена тревога и желанието да успее. Ретроспективно Вазов разкрива мотивите на нейното поведение край реката. Наистина баба Илийца бърза към Черепишкия манастир заради своето полуживо двегодишно внуче. Но има и нещо друго, което усилва напрежението в душата й - срещата на баба Илийца с Ботевия четник в Церовата гора, среща, която предопределя понататъшното поведение на героинята. Ето защо тя моли , но с достойност и не превива гръб пред турците.Случайността я поставя в ситуация, в която друг на нейно място би трябвало да избира - да спаси бунтовника или предпазливо да потъне в собствените си грижи. Целият живот на бедната чепопеченка е минал под робство, но то не е унищожило християнското и българското в нея. Именно християнското е съхранило и българското у баба Илийца и затова селянката настоява и постига своето - трябва да спаси два живота, затова бърза и се стреми да преодолее всички пречки по пътя си.

Срещата на баба Илийца с бунтовникът е завръзката във Вазовия разказ. В този момент българката изживява силни, драматични чувства, които я характеризират като истинска майка, християнка, родолюбка. Житейската мъдрост я учи, че да се надява на божията помощ може само тогава, когато си сторил добро. Тя върви през гората, за да спаси живота на една християнска душа.

Старата жена се страхува от зловещата обстановка, която я заобикаля. Да се се страхуваш е човешко, но за да потиснеш този страх се изисква воля и сила. Чалопеченката притежава тази сила и ние се прекланяме пред нея. Само една истинска майка би се решила на такъв риск в това напрегнато време. Ретроспективният момент - за връзка в разказа - е срещата на баба Илийца с Ботевия четник, среща, която предопределя по-нататъшното поведение на геройнята. При преминаването през Церовата гора пред нея излиза един момък, "в чудати опнати дрехи със ширите по гърдите и с пушка", който иска от баба Илийца хляб. Страх изпълва душата й. Отначало тя се стъписва, но после се досеща, че момъкът е "от ония е, дето ги гонят сега!". Минговената уплаха на тревожната жена се заменя със съчувствие и жалост. Доброто й майчино сърце е загрижено. В Челопек е огън и четникът не може да се скрие там сега. Непринудено баба Илийца нарича бунтовника "синко". Това е израз на голямата майчина любов към бунтовника. Заедно със страха селянката изпитва и съчувствие към този клет момък. Но нейната уплаха е коренно различна от всеобщия страх. Не за себе си се страхува тя, а за това голобрадо момче, което нарича "синко". Проличава нейната загриженост към съдбата на този момък и решава на всяка цена да му помогне, защото е тръгнал "за християнската вяра, курбан да става". Животът й я е научил да се спрява с трудностите и тя трябва да стори добро "клетнико", защото е христянка, защото е българска.

Милостивите думи на баба Илийца: "скрий се синко, сега в гората... Тая нощ чакай ме, навъртай се, тука пък да те намеря" вдъхват надежда на бунтовника. Топлото й и искрено отношение изразява особено силно майчините й чувства. В мислената си молитва към бога тя настоява: "божичко, закрилай го, българин е, тръгнал е за християнска вяра, курбан да става". Баба Илийца разбира саможертвата на младия българин и е убедена, че в манастира ще я подкрепи игуменът "старец милостив и добър българин".

Силното решение на Челопеченката да помогне на изпадналия в беда момък поражда нови сили у Вазовата героиня. Не са себе си се страхува и безпокои, не и за болното внуче, а за момъка, накарал я да се почувства българка. Личното й нещастие не я прави безучастна към чуждото страдания - тя не може да мисли и постъва по друг начин, освен като българка. Тя трябва да спаси, "ако даде бог два живота". Сега вече читателят разбира нейната настойчивост пред турците, силната й тревога в очите й, чевръстото й влизане в ладията. Още от експозицията и завръзката в разказа "Една българка" долавяме идеята на разказа - чрез образа на Баба Илийца Вазов доказва, че обикновената българска жена съхранява у себи се най-висшите човешки добродетели. Добиваме и първи впечатления за личностните черти на Челопеченката. Писателят ни убеждава, че всеки момент от развоя на действието разкрива нови черти от характера на Вазовата героиня.

ПРИЛАГАТЕЛНО ИМЕ ОТ М.Р., ЕД. Ч., КОЕТО ЗАВЪРШВА НА НЕН В ДРУГИТЕ ФОРМИ СЕ ПИШЕ С ДВОЙНО НН.

ВОЕНЕН - ВОЕННА, ВОЕННО, ВОЕННИ

КОНЕН - КОННА, КОННО, КОННИ

ЛУНЕН - ЛУННА, ЛУННО, ЛУННИ

ПРИЛАГАТЕЛНО ИМЕ ОТ М. Р., ЕД. Ч., КОЕТО ЗАВЪРШВА НА ЕН В ДРУГИТЕ ФОРМИ СЕ ПИШЕ С ЕДНО Н.

ОСОБЕН - ОСОБЕНА, ОСОБЕНО, ОСОБЕНИ

СЪЩЕСТВИТЕЛНИ СОБСТВЕНИ ИМЕНА СЕ ПИШАТ С ГЛАВНИ БУКВИ.

Вазов - Вазова, .........но вазовски.

Ботев - Ботев четник,
да умираш по ботевски

УБЕЖДАВА - УБЕЖДЕНИЕ - обеждение

ДЪЛГЪТ СРЕЩУ ЕГОИЗМА

В образа на баба Илийца от разказа "Една българка" на Иван Вазов е въплатена представата на автора за достойно човешко поведение. Творбата разкрива силата на българския дух и буди преклонение пред образа на обикновената жена от народа. Обикновенната й незабележимост в ежедневието при изключителни обстоятелства, тя е способна да прояви героизъм, воден от желанието да направи добро.

ТЕЗА:

Особенно ярко се откроява образът й в трета част на разказа. Ясно са противопоставени две житейски позиции на двама българи - позицията на егоиста, който мисли единствено за собствената си сигурност и спокойствие, и на човека готов на саможерства за другите. Контрастът между поведението на баба Илийца и това на калугера играе важна роля за правилното възприемане на двата образа. Чрез него Вазов подчертава още по-силно достойнствата на българката, нейната нравственост, красота и сила, духовното й надмощие над божия служител.

В това време отец Евтимий е от онези българи, които в безразличие и неприязъм се отнасят към идеята за свобода. Но има и други българи - като баба Илийца, свободни по дух, готови да помогнат на тези, които са се жертвали за българската вяра. Чрез сравнителната характеристика между двата образа Вазов изтъква още повече духовните цености на смелата българка, помага ни да осмислим по-задълбочено идейния замисъл на разказа.

Третата част на разказа започва с описанието на потъналата в мрак и тишина клисура на Искър. Долу е "огън", настъпили са несигурни, тревожни времена. Тягосно, подтискащо настроение създава нощния пейзаж. Булуто на ноща е "тъмно", манастирските стени са тъмни, "стоят мрачни и намусени...., реката шуми монотонно и жалостиво......" Природната картина е изпълнена с напрежение и подготвя читателя за драматичните събития, които ще последват.

Глух и пустинен е манастирът. Като че всичко е задрямало в мълчание и сън. Тази зловеща неизвестност не разколебава баба Илийца в решението й да стори добро, затова тя решително похлопва на портата. Но залостени се оказват вратите на святото място за доброто. Високата порта и манастирският зид се явяват граница между два типа човешко поведение. Отвън, сама в тъмната нощ, е тя българката, а вътре са двама мъже, скрити в божия храм, които мислят само за себе си и своето оцеляване. Зад манастирските порти родолюбието и човешкото милосърдие се срещат с егоизъм и страх.

Среднощното почукване засилва безпокойствието в манастира. Обитателите са обзети от паника. Притеснен, изплашен и ужасен е божият служител. Забравил е за святото задължение да помага на нуждаещите се, да облекчава мъката им, да подкрепя в страданието им. Нахъсаните кратки изречения показват страна и паниката на героите. Думите на калугера са натоварени с отрицание: "няма", "Не пущам", "нищо". Никой няма право да нахлува в спокойния егоистичен свят на отец Евтимий. Той умело прикрива егоизма си зад отговорността за манастира:..... Тая нощ ще ни изколят....Нищо тука няма, нищо тук не оставям да припари. Бунтовниците и турците са еднакво опасни за монаха. Още първите му думи потвърждават представата за духовен служител, който няма призвание да служи на бог. Върши светотатство като ругае и споменава името на дявола в това свято място. Баба Илийца съобщава причината за нейното посещение, а отецът е искрено учуден на вярата й в чудодейната сила на молитвата: "Какво ще му правя аз, ако е болно". Оказва се, че баба Илийца има повече вяра в бога отколкото божият служител. Като вярваща християнка тя знае, че Господ може всичко. За монаха е необяснимо поведението на Илийца и той го определя като лудост. За него е непонятно да рискуваш живота си за друг човек. В неговата душа няма никакво съчувствие и разбиране. Не молбите на отчаяната жена, а себелюбието карат отец Евтимий да се съгласи да чете молитва. Монахът показва неуважение към църковния ритуал, като го извършва небрежно, без да се облича - "с расото, но обут на босо, гологлав". Той бъбри сърдито, безучастен към чуждото страдание. Като за миг не трогва сърцето на този бездушен човек чуждото нещастие, затова студено и безразличо заявява за детето: "Та то е умряло!". Болното, сякаш да опровергае този бездушен човек, отваря очичките си, които светят, "като звездички".

Контрастът между калугера и баба Илийца се чувства особено силно, когато те, застанати един срещу друг разкриват дълбоко своята същност на българи. Бедната селянка се опитва да направи монаха съпричастен към съдбата на ранения момък и да получи неговата помощ, или най-малко неговия съвет. Търси убедителен аргумент за помощта му: "Нали сме християни...", но думите й не отварят сърцето на този студен човек. Той не иска да чуе "Какво се обаждаш и какви християни?" Калугерът показва своето безразличие към проблемите на времето, а челопеченката прави опит да раздвижи струната на българина родолюбец в тази закоравяла душа, но патриотичното чувство му е чуждо. В кратките реплики между Илийца и духовника прозира напрегнатата борба между всеотдайност и бездушие.

Отец Евтимий изпитва страх, когато старата жена с "тайнствен" вид се опитва да му разкаже за случилото се в церовата гора. "Не искам нищо да чувам, ни да ми обаждаш. Каквото знаеш за себе си го знай". Това е философията на егоиста и страхливеца.
Разбрала, че няма да получи подкрепа и разбиране в лицето на божия служител, баба Илийца решава да направи всичко сама. Тя е поела отговорност и нетрябва да поставя в опасност живота на момчето: "Луда, не луда, ще вървя". Присъствието на Илийца в манастира плаши калугера. Той бърза да я изгони и да заключи тежката порта: "Хей върви си." Обида, жестокост и безсърдечие звучат в тези думи.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анализи 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.