Анализи


Категория на документа: Други



В трета част на разказа контрастно са представени две житейски позиции на българи. Тази част разкрива красотата и величието на обикновения човек от народа, който воден от любов и всеотдайност се противопоставя на бездушието и егоизма. Така Вазов утвърждава добродетелите на българския народ като мяра за човешкото.

БИТКАТА С КОЛА

В разказът "Една българка" Иван Вазов поставя проблема за достойното човешко поведение. С любов той разказва за нравствения подвиг на обикновената селска жена, която проявява изключителна твърдост и упоритост в желанието си да спаси един млад живот. Особено драматични са събитията по обратния път през Искъра към церовата гора, разкрити от Иван Вазов в четвъртата част на разказа.

ТЕЗА:

Тази част е кулминация на твърдоста и с право в нея определяме поведението на баба Илийца като героично. Вазовата героиня е поставена в изключително трудна ситуация, която подлага на изпитание както физическите, така и морално-волевите й качества. Драматично се оказва преминаването на Искър, едно изпитание на волята, но желанието да помогне на ранения бунтовник я кара да преодолее човешкия страх.

Това е и първата кулминация в произведението - тук драматизмът на преживяването достига връхната си точка. В душата на селянката си дават среща две чувства - огромно желание да помогне на бунтовника и страх, че няма да успее.

Природната картина в началото на четвъртата част на разказа е в хармония с душевните преживявания на героинята. Неуверена, смутена и объркана е тя. Искърската клисура е злокобна и страховита. Нощта е дрезгава. Чуките и бърдата, денем намусени, сега зловещи. "Дрезгавата нощ", "зловещите бърда", "планинските самотии", "дивата тишина", която цари в природата засилва тревогата и безпокойствието на жената. Безкрайно сама и безпомощна е старата жена. Художествените детейли създават усещане за безучастност и безнадежност. Изключително самообладание е необходимо на баба Илийца за да не се откаже от намеренията си. Тя трябва сама да се справи с трудностите.

В това смутно и тревожно време никой не смее да излезе навън. Тя се страхува не за себе си, дори не и за болното внуче, за което е направила всичко каквото може, а дали ще стигне навреме за да помогне на четника. Това й дава сили в критичния момент, когато открива, че ладиярят го няма и няма как да премине реката. Дори и той се е уплашил в страховитата нощ да нощува в колибата. Инстинктът за самосъхранение е накарал мъжете да се крият. Драматизмът на ситуацията се засилва от бушуващия Искър. Той е в синхрон с неспокойната мисъл на старата жена.

Челопеченката решава, че трябва сама да премине мътната река. За момент тя се колебае, не знае какво да направи, "Що да чини?" - този въпрос не е отказ да продължи да помогне, а желание непременно да намери изход. Майчиното чувство и състрадание й помагат да вземе бързо решение, защото единствената надежда за момъка е нейната помощ. В този критичен момент тя е забравила дори детето. Знае, че един човешки живот зависи от нея.

Пред селянката отново застава внезапно препятствие. Лодката е заключена към здраво забит кол. Турците са взели всички предпазни мерки. Липсата на ладиара, заключената лодка би трябвало да накарат баба Илийца да осъзнае какво я очаква. Жестоко би било наказанието за този, който дръзне да се противопостави на поробителите. Но човешката съвест и морал на баба Илийца не й позволяват да спре насред път, когато е тръгнала да прави "добро клетнику". В образа на тази Вазова героиня патриотизмът и героизмът са въплътени в добротата, в човещината. Вътрешният монолог на героинята и особено и риторичните въпроси говорят за душевното напрежение на старата жена. Времето напредва и няма миг за губене. Всички обстоятелства са против нея. Желанието да стори добро е огромно, но е сякаш невъзможно да се осъществи. Тази иначе упорита жена всеки миг ще се откаже. "Тя изохка в безсилно отчаяние и напрегна всичките си сили....тя се изправи запъхтяна и въздъхна безнадеждно". Но силата на духа, упоритостта и волята й помагат в този труден момент.

Започва "страховитата половинчасова борба" - най-голямото изпитание за тази истинска българка. Битката с кола разкрива духовното величие на героинята. Неподозираните физически сили на старицата. Упоритата жена започва да прави невъзможното възможно. Непоколебима е - дава всичко от себе си. Възхищението на писателя от решителността и волята на баба Илийца да доведе до край благородното си дело прозира във всеки детаил от описанието на тази битка до нейното победоносно завършване. Богатата глаголност в описанието на тази борба създава впечетление на изключителното напрежение: "Тя удвои, утрои усилията си, нейните изпечени селски ръце се напънаха, мишците й сдобиха стоманена пъргавина и сила, кокалите й изтращяха от напрягане и горещ пот рухна от лицето й".

Изразителните глаголи и метафорични епитети внушават необикновените, нечовешки усилия на тази изключителна жена. Старешките й гърди дишат гръмовно. Физическите й усилия са подпомогнати от волята. Непреклонният дух дава възможност да стане невъзможното: "....след тая страховита половинчасова борба колът се позаклати, дупката се поизхалтави и тя го изтъкна най-после от почвата. Синжирът глухо издрънка в тишината".

Борбата с кола е кулминацията на напрежението, което изпитва баба Илийца. Тази картина остава като символ на най-голямото човешко самоотричане в името на друг човешки живот, в името на доброто и вярата, милосърдието.

Чрез обстоятелството "изпъшка победоносно" Вазов показва победата на духа и физическите усилия в името на доброто. Поведението й добива измерението на истински подвиг.

СВЕТОСТТА И КРАСОТАТА НА РОДНОТО СЛОВО

Българският език на Иван Вазов е творба с висока художествена стойност, от която звучи силното му чувство на възхищение и преклонение към родния език. Писателят-родолюбец не може да се примири с мисълта, че някой българи след освобождението бързо забравят свещеното си минало и език. В одата поетът защитава и възхвалява българското слово, като разкрива неговата красота и звучност.

Одата "Българският език" е пламенна защита и горда прослава на родното слово. В нея Иван Вазов изразява мисълта за светостта и красотата на родния език чрез поетична творба с висока художествена стойност, от която звучи силното му чувство на възхищение и преклонение. За поета българското слово е страдално и велико. Никакви нападки и хули не могат да накърнят светостта на българската реч. С гордо презрение отхвърля обидите, отправени към нашето слово и чрез художественото си майсторство разкрива неговата бляскава красота и хармония.

Поетът - гражданин не може да приеме ругателствата срещу родната реч, която е преживяла превратностите на историята и е доказала своята жизненост. Патриотът е дълбоко възмутен и за това иска да защити могъщата изразителна сила на българския език, да покаже мелодичната красота на звуковете. За твореца нашето слово е свещено, защото е свързано с представата за бащин край, за майчина милувка, за българско съзнание. Талантът и вдъхновението на поета се превръщат в могъщо оръжие и чрез него Вазов наказва хулителите на словото ни. Стихотворението е изградено с антитеза. В началото на творбата е конкретното поетото обръщение към езика, който е сполучливо одухотворен. В него звучат болката и пламенния патриотизъм на поета. С много топлота, градирано Вазов разкрива дълбочината на своето преклонение. Чувствата са възвишени, словата вдъхновени, пламенни, будят националната гордост. Езикът на дедите, на майката, езикът, чрез който се изпяват скърби и радости, езикът на народа ни е свещен. Древен е българският език. Благодарение на него българинът запазва своята национална самобитност.

Свят и красив е българският език. Вазов с наслада се вслушва в звуковете на родното слово. Авторовите реторични въпроси подчертават велико могъщество на езика ни, музикалното богатство на речта. Целият трети куплет е изграден с поетичен замах и истинско вдъхновение. Чрез звуковото внушение, мелодична рима авторът отговаря на риторичния си въпрос и разкрива живата изразителност на българската реч.

"Разбра ли някой колко хубост, мощ

се крие в речта ти гъвкава, звънлива

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразност жива."

С чувството на гордост поетът се спира на творческата мощ на езика ни. Упрекът към "ругателите" е силен, той разговаря дръзко с хулителите на родното слово. Те обвиняват езика, че не може да въплати: "създанията на творческата мисъл", че е груб и повече му подхожда да изразява нечий бъртвеж, а не песен. Чувство на искрено възмущение от нелеките нападки звучи от творбата на Вазов. Изостря се неговата полемика с чуждите и нашите хулители, които в хор отричат многовековната мъдрота, страдалната и звучна българска реч:

Не, ти падна под общия позор,




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анализи 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.