Анализи


Категория на документа: Други


Охулен, опетнен с думи кални:

И чуждите, и нашите във хор,

Отрекоха те, о, език страдални!

Към тези клетви поетът не може да остане безразличен. Той напомня за миналото на езика, за неговото присъствие в творческата мисъл на народния гений. Поетът подсказва, че с отричането на българската реч се отричаме от нашата история, от българското съзнание. Творецът поема върху себе си тежката задача да възкраси красотата на езика, да заплени читателите с изразителнотото му слово и буйните звънливи звукове. Той е готов да превърне неговия "срам" според чуждите твърдения в свое вдъхновение.

Цялата втора част на стихотворението разкрива умението на Вазов да създава талантливи поетични творби. Чрез тях авторът изгражда достойна защита на красотата и звучността на езика. Богатството от епитети, които творецът умело наслагва в изразителната градация "гавкавост", "звънлива", "прекрасен", "свещен" създават усещане за красота, музика, чистота. Гневният тон на възмущение и упрек не нарушава хармонията, с която той изгражда великолепната си творба.

Чрез умелото подбиране на някой прозаиции "брътвеж", "ругателство", "ниска клевета" авторът точно разкрива своето накипяло възмущение. Чистият патриотизъм на Вазов го прави отговорен към съдбата на българското слово. За това поетът поема нелеката задача - да пише вдъхновено и майсторски за родния език:

Ох, аз ще те обриша от калта

и твоя честий блясък ще те покажа,

и с удара на твойта красота,

аз хулниците твои ще накажа.

Последните строфи на одата звучат като тържествена клетва и творецът Вазов устоява на това заклинание. Финалът звучи с гордата убедителност, че нашето слово е с могъща красота. С удара на силата и красотата на родното слово поетът Иван Вазов наказва "ругателите" на българския език. Цялото му творчество потвърждава тази истина. Неговите стихове разкриват красотата на националния характер, звуковото богатство на родния език и художествената изразителност на родното слово.

Иван Вазов чрез творчеството си защитава светостта и красотата на родния език.

БАБО, БЛАГОДАРЯТИ, ТИ СИ ДОБРА ЖЕНА!

Разказът "Една българка" е художествено произведение, чийто достойнства му отреждат трайно място в българоруската литература.

Това е разказ за милосърдието към ближния и вярата във все побеждаващата сила на доброто. Писателят извежда на преден план не историческото събитие, а човешката съдба в едно смутно и тревожно време.

И втората среща с бунтовника разкрива баба Илийца като българка с голямо човешко сърце, която водена от милосърдието, съчувствието и добротата си, надмогва сполетялото я лично нещастие на бунтовника.

Втората среща с ранения четник е и втора кулминация в развитие на действието. Срещата трогва читателят с майчинското отношение на старата жена към момъка, с желанието да го спаси на всяка цена.

Въпреки страданието си, тя е готова да изпълни своя човешки и граждански дух и Ботевият четник, доверил й се напълно в нея вижда "Своя майка, свой спасител, свое провидение".

Смелата челопеченка умело управлява ладията при повторното преминаване на Искъра. Благодарение на своето мъжество и самообладание баба Илийца успява да преплува придошлата река и да пристигне в церовата гора, където я чака момъкът. Трогателна е втората среща между селянката и бореца за свобода. Майчински са грижите й към прегладнелия и премръзнал четник. Той е "покъртен", "развалнуван" от подадения му хляб и от топлата дреха. Старата жена забравя умората, подкрепя го, насърчава и ободрява. Като добра християнка, тя моли прошка от бога, задето е сторила грях и е откраднала манастирска дреха скришом. Момъкът споделя преживяното до този момент и въпреки, че не познава добре челопеченката, той й се доверява. Деликатна и чувствителна, баба Илийца изчаква момчето да се нахрани и едва след това го пита кой е и отде иде. Бунтовникът й разказва, че е от разбитата Ботева чета, че трябва да открие другарите си в Балкана или да се скрие някъде. Дълбоко в сърцето си момъкът чувства милостивата селянка като своя майка.

На въпроса на отчаяния и обезверен четник: "Къде ще се дяна бабо, сега?" родолюбивата българка отговаря твърдо и решително, без да се замисли: "Как къде? Ами у дома!" Поведението на селянката е в този момент достойно за уважение. Баба Илийца също изпитва страх. У нея се съчетават страх и сила, породени от милост, от порива "да спаси ако даде бог два живота". Бунтовникът съзнава, че челопеченката се излага на сигурна опасност, като го води в къщата си: "хората са наплашени сега и ме изгарят жива, ако усетят". Проследявайки поведението, мислите, чувствата на селянката, читателят се убеждава в човешкото й благородство, в състрадателното й сърце, в безграничното й милосърдие, в безкрайната й доброта и в духовната й смелост. С цялото си майчино сърце баба Илийца съчувства на ранения, боли я за него, сякаш е нейн син. Затова и решението й да го приюти у дома си е естествено за старата жена. Животът на доверилото й се момче е в ръцете й. Ако в този момент остави четника без подкрепа, тя го оставя без опора и надежда за спасение.

Изпълнен с благодарност, трогнат до сълзи, бунтовникът сърдечно възкликва: "Бабо, благодарят ти, ти си добра жена!" Четникът е "уплашен" до сълзи. С дълбоко преклонение, уважение, синовна обич и признателност бунтовникът се навежда и целува напуканата й старческа ръка. В този момент баба Илийца е забравила за собственото си страдание и мисли с болка за съдбата на бунтовниците, които "турците изтрепват" като пилци.

Когато вижда, че четникът не може да върви челопеченката взема пушката му, за да не му тежи, с майчина грижовност го подкрепя и насърчава да върви по-бързо.

Вече се разсъмва и се чуват човешки гласове, ако продължат пътя си може някой да ги види и така тя подлага на риск не само живота на четника, но и своя, и този на внучето си. Чрез метафоричния глагол "хвръкне" - "да имаше крила, щеше да го вземе и да хвръкне с него", Вазов внушава желанието на баба Илийца да спаси ранения, да стори добро. Челопеченката решава момъкът да се скрие в гората, а вечерта тя да дойде да го вземе и ще го отведе у дома си. Тя е майка, тя е българка. Такава решителност, всеотдайност, такава готовност за саможертва може да прояви само един истински патриот. Бунтовникът се съгласява, защото в нейно лице вижда "своя майка, свой спасител, свое провидение".

Поразява ни поведението на българката в мига, когато мисли, че внучето й е умряло. Цялата й горест, от личното нещастие, цялата й майчина болка е изразена чрез глагола "изплака". При вика й "О мамке! Та то е умряло, ръчиците му лед!", потресен и разтърсен от отчаяния й майчин вопъл четникът си тръгва, изпълнен с безнадеждност. Метафората "се спря поразен" и глаголът "смая" разкриват душевното състояние на бунтовника, който разбира, че не може да очаква помощ от тази стара жена, сполетяна от такава жестока беда.

При втората си среща с бунтовника, която е и втора кулминация в разказа, баба Илийца извършва най-големия подвид. Надмогва сполетялото я лично нещастие, за да помогне на ранения момък. Въпреки болката, която разкъсва майчиното й сърце, разплаканият й глас го догонва: момче, крий се хубаво днес. Довечера - пак тука, та да те намеря!

Бунтовникът ще я чака, защото вече е убеден в нейната доброта и в сърцето му се ражда нова надежда за спасение. При повторната си среща с бунтовникът баба Илийца отново доказва, че тя, обикновената селска жена е съхранила най-висшите нравствени ценности - състрадание, съпричастие, човеколюбие, умение да откликваш на чуждата болка и да я усещаш като своя.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анализи 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.