Бай Ганьо


Категория на документа: Други



Бай Ганьо е автономен герой - абсолютно самостоятелен в проявленията си, независим от опеката на автора и на повествователите. Повествователите не се опитват да превъзпитават героя, не налагат своята позиция, само в редки случаи му демонстрират своята неприязън. БГ и повествователите контактуват по различен начин с читателя: БГ - с действията си, разказвачите - чрез разсъжденията си; в различно време - БГ по време на пътешествие, разказвачите - след това, вече в България; в различно пространство - БГ в различни европейски градове или в България, разказвачите коментират в някой софийски ресторант пред чаша червено вино. БГ ни кара да се вглеждаме критично в себе си и да търсим недостатъците си, а разказвачите поощряват стремежа ни към духовна и нравствена хармония с идеала. Своята спойка книгата получава чрез образите на централния персонаж и на автора (тъждествен на повествоваятелите).

В Първата част оценъчната позиция на повествователите е амбивалентна (двойствена): иронична, дистанцирана, но и снизходителна, добронамерена, солидарно-охранителна в обкръжението но чуждия свят ("Аз склоних БГ да се разходим до операта...", "из пътя, като срещахме нещо по- забележително, аз все считах за нужно да указвам и обяснявам на Бай Ганя", "Съотечественик - трябва да му услужа"). Разказвачите са спътници на БГ, те са медиатори между него и Европа и изразяват надеждата си за позитивна промяна у героя (последното изречение от разказа "Бай Ганьо в Русия": "моля ти се, Бай Ганьо, взирай се по-надълбоко в европейския живот, дано му видиш лицето, стига се е натрапвало туй пусто опаки" ). Анекдотичният маниер на разказване подсказва амбивалентното отношение към героя - стремеж не само да го осмеят, но и да се очистят от байганьовското у себе си, да преживеят чрез иронията и себеиронията своеобразен катарзис, да помогнат и на съгражданина си. Дори на места повествователят се идентифицира с героя. Това амбивалентно отношение прави текста от първа част многозначен, още повече, че разказвачите се забавляват в един бохемски кръг.

Във Втората част отношението на повествователите към БГ рязко се променя - мястото на повествователя се ограничава и разколебава, той дори се отдръпва изцяло, за да остави героят сам да се прояви в "своето" пространство (например в "Бай Ганьо прави избори"). По този начин злото се демонстрира докрай чрез себеразкриване и без посредничеството на разказвачите. Нравствената пропаст между героя и разказвачите е засилена и чрез псевдонимите им - Марк Аврелий, Гедрос, Арпакаш и пр., докато в I част те се назовават с личните си имена: Стати, Стойчо, Кольо, Цвятко, Илчо, Васил. Солидарно-охранителната позиция (от Първата част) се заменя с погнусата и отвращението на повествователите (във Втората част), смехът и иронията им (от Първа част) отстъпват на гротеската и язвителното сатирично изобличение (във Втората част).

Бай Ганьо като пътуващ човек

(Пътуването като самопознание и познание)

"Бай Ганьо тръгна по Европа"

В края на 19. век на Балканите става една неочаквана среща на две различни цивилизации, на два противоположни културни модела - на балканската и славянската патриархалност с европейския буржоазен начин на живот. Тази рязкост на промяната, темпото и динамиката на процесите придават особена острота на социално-психологическите трусове и пораждат изобилие от комични ситуации и гротесков материал. След продължителен период на изолация от външния свят и изостаналост спрямо европейския културен живот по време на османското владичество младата българска култура след Освобождението се развива много бързо и в различни посоки. Тя често се лута между патриархалното и модерното, между своето и чуждото, между националнотрадиционното и европейското. Следосвобожденският българин трябва да съхрани своите ценности и уникалната си култура и без да изгуби своята идентичност, самобитност, да се впише в европейския напреднал живот. Тази сложна и отговорна задача има пътуващият човек, интелектуалецът, който е отворен за новото, непознатото, модерното, толерантен е към него. Чрез любознателността на пътуващия човек са преодолими традиционните граници, в които е затворена патриархалната българска култура. Опозицията "свое-чуждо" (българинът и другите, ние и другият свят, българското и чуждото) не е нова в нашата литература. Опозицията е особено продуктивна през Възраждането, което свръхоценностява и идеализира "своето". Вазов наследява възрожденския модел на отношение към родното. За разлика от Вазовите герои, които живеят в едно затворено патриархално и национално пространство, пред Алековия герой се отварят нови хоризонти - той има възможност да пътува и да опознава света ("До Чикаго и назад", "Бай Ганьо").

Бай Ганьо е една условна личност, събрала в себе си отделни отрицателни страни от поведението и морала на много българи - героят представя изкривеното лице на българина, деформациите, които са настъпили у него след Освобождението; сатиричен образ на българския новобогаташ от 90-те години на 19. век, който се е откъснал от традиционния бит и морал, но духовно не е свързан с друга култура ("аз се старах да възпроизведа есенцията на печалната действителност", споделя Алеко). Интересува се само от себе си и от собствената си изгода. Невъзпитан, некултурен, нахален, груб и циничен, Бай Ганьо запълва собствената си бездуховност със стремежа за придобиване на пари и власт. Този стремеж към забогатяване и политически облаги формира у героя недоверие към хората, използвачество, скъперничество, кариеризъм, безцеремонност, нетактичност, простащина, ограниченост на духовните интереси. Книгата "Бай Ганьо" е фейлетон - това означава, че героят е поставен в такива ситуации, в които ще изпъкнат неговите отрицателни черти, ще изпъкне неговата непригодност към европейската култура, просташката му самонадеяност ще се сблъска с духовността, възпитанието и културата не само на Европа, но и на другия българин (спътника на Бай Ганьо); Алеко поставя нарочно своя герой в такива битови ситуации на висока култура, в които поведението и речта на Бай Ганьо ще будят у читателя смях, снизхождение, дори срам и отвращение.

Творбата на Алеко "Бай Ганьо" поставя въпроса за нашето съизмерване с европейската цивилизация (не само в областта на обществената героика, откроена в творчеството на възрожденците и на Вазов). Персонажът на Алеко илюстрира една концепция за европеизацията на българския народ или по-точно за пречките по пътя на европеизацията на балканското общество. Макар и ситуиран в културното пространство на Европа, БГ остава прикован към вечната си обвързаност с балкано-ориенталското, без да успее да възприеме нещо от високата културна цивилизация, сред която е битувал - макар и за кратко. Балканският парвеню БГ си остава "дивак сред европейците". Пътят в книгата "БГ" не води към откриване и опознаване на непознатото, чуждото, а към преоткриване и опознаване на познатото и своето, към осмисляне на българската/балканската ориенталщина в контекста на европейската цивилизация.

Първата част на книгата ситуира героя на пътя и се опитва да го идентифицира чрез пътуването, което осъществява срещата между "своето" и "чуждото", между Изтока и Запада. Пътуването се свързва с опознаването на чуждото, с културното обогатяване, с духовното развитие и усъвършенстване. БГ е пътуващ човек, но той се явява антигерой, защото е пътешественик, който пътува не от любознателност, не за да опознае чуждия свят и неговата култура и по този начин да се обогати духовно. В своя път персонажът не успява да се докосне до същността на Европа, до дълбинните пластове на нейната култура. Всъщност героят афишира (декларира) изрично нежеланието си да осъществи пълноценен "диалог" с европейската цивилизация (за разлика от спътниците си и от пътуващия човек в "До Чикаго и назад"). Житейската концепция на БГ е доминирана не от етически и естетически ценности, а от чисто практически, и то в най-грубите им прагматични измерения. В такъв смисъл и общуването си със света БГ свежда единствено до нивото на материалното, целта му е прагматична, комерсиална: да продаде розовото масло, да хапне за чужда сметка, "да удари кьоравото, келепира". Духовните аспекти на другия, новия свят не го интересуват, персонажът няма сетива за чуждото, не желае да научи нищо ново и стойностно, поради което пътуването не го обогатява. В този смисъл много точни са обобщенията на Тончо Жечев: "БГ е най-окаяният пътешественик на земята...Няма по-отчайващо от неговото пътуване през света като през пустиня - без божествената лудост на рицаря Дон Кихот, без идеала на Одисей. Цялото му жизнено пътуване е просто мърдане в пространството..." БГ разкрива българина като пътешественик - пътуващ търговец на розово масло, чиято търговия обаче е спекулативна: продава "терше" - заместител на розовото масло. Поведението на героя се определя от един примитивен морал, допълнен с простащина. Съвременната страст към пари, съчетана с редица отрицателни черти, остатък от турското робство, създават своеобразния му облик. Но въпреки своята прагматичност новоизлюпеният български търговец - парвеню - изпълнява и цивилизаторска роля: разкрива "своето" на "чуждото", представя на света новородената българска национална идентичност, прави опит да се интегрира в европейската висококултурна среда.

За да постигне целта си, БГ тръгва "подготвен" по пътищата на Европа - така се нагажда към непознатите закони и кодове на чуждото пространство - още повече, че героят е наясно с авторитета на българите в Европа и това засяга "националното му честолюбие": "Прости били българите, а! Гиди чифути с чифути!" Многобройните превъплъщения на персонажа се движат по линията на негативното му представяне - в образа на пластична карикатура, която се движи. Още началното изречение на творбата подсказва бъдещото битие на героя: "Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия - и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец..." Текстовото начало има алегоричен смисъл - представя героя като идентичен на българската държавност в една гранична историческа ситуация: в първите и опити за приобщаване и интегриране към цивилизования европейски свят. "Агарянският ямурлук" е метафора на робството, което героят преодолява с чужда помощ ("помогнаха на бай Ганя"), без лично участие в националноосвободителните борби: загатва пробивната и безскрупулна природа на персонажа - такива личности са покровителствани от властващите. БГ не е отхвърлил робското, ориенталското, патриархалното съзнание - промяната не е вътрешна, духовна, а външна, формална: чрез "намятането" на европейската дреха. "Белгийската мантия"алюзира създаването на Търновската конституция по подобие на белгийската (една от най-демократичните европейски конституции). Намятането на белгийската мантия е метафора, която внушава, че покритата (или прикритата) външност не може да промени същността. Ореолът на прословутия "белгийски модел" е смъкнат, внушено е неговото безсмислие и безперспективност. Европейската дреха, надяната върху своята, е надянатата фалшива маска на чуждото, дегизация, която служи тъй, както служи на БГ и своето - като проява на егоцентризъм и меркантилност. БГ "намята" мантията като завоевател - сам ще се възползва от правата, които му дава конституцията, и от този момент той ще тръгне да покорява света, а с "опита" и парите, натрупани в Европа, ще покори не друго, а България. Промененият БГ е "цял европеец" - така твърдят всички. Алеко поставя проблема за нашата криворазбрана цивилизация - осъществена не чрез вътрешна, духовна промяна, а чрез присвояване на формалното, външното, материалното като подражение на чуждото. Дрехата е знак, маска на приспособленческата природа на българина в усилията му за оцеляване. В поредица от комични ситуации ще се разкрие половинчатостта, аморфността (безформеността) на понятието "цял"; балканкият гастрольор, жадуващ да покори Европа, ще се демаскира в една променена политическа и културна ситуация.

Пребиваванто на БГ в чуждото пространство е изпълнено със затруднения, защото е лишено от основа за комуникация. Облеклото, поведението, речта не могат да се "впишат" в европейския стандарт; БГ не може да се адаптира към чуждата среда и гравитира ту към родното, ту към чуждото, без да може да се определи към едно от тях. Комичните ситуации се пораждат от неспособността на БГ да се самоопредели, от претенциите му да се "поевропейчи" - в противоречие с възможностите му. Комична е механичната смесица от "свое" и "чуждо" в облеклото, в маниерите и речта на героя.

Портретното описание принизява иронично персонажа. Облеклото му е своеобразна смесица между бългаското (ориенталското) и европейското. Френската дреха (рединготът) е плахият мост на приобщаването към "светлите" европейци - неслучайно той е "незакопчан", защото е дреха дегизация, маска, служеща временно на героя, за да симулира европеизацията си. Отдолу, плътно до тялото, са "нашенските" атрибути, свързващи героя здраво с родното и обезсмислящи присъствието на френската дреха. В смесица от бозови дрешки, антерийка, червен пояс, "по нашенски бяла риза", калпаче, "бастон", дисаги и незакопчан редингот, жилетка (без вратовръзка) - и родното, и чуждото действат отблъскващо, те са неестетични. Дрехите на БГ говорят за пълно разминаване на границите между своето и чуждото, те подсказват, че героят е загубил самия себе си и не може да намери своето място в обществото (дрехата във фолклорната култура определя социалния статус, етническата приинадлежност на човека, тя е доказателство за мястото и в йерархията на обществения живот). Героят демонстрира самонадеяност и самочувствие, но всъщност сигурност не му дава нито своята, нито чуждата дреха.

Възрастта на персонажа ("млад човек - да има най-много 30 години") обещава развитие, тя внушава и първичната енергия на откривателя, който се явява в ролятя си на завоевател - БГ е "широкоплещест" - с бабаитски нрав, агресивен, с физическа мощ и тялото му ще завоюва цялото пространство. Повторението на определението "черен" ("черноок, чернокос и даже чернокож господин") назовава не само генетически особености на българския етнос , но е и метафора на тъмното, пошлото в нравствения облик на героя ("тъмният герой" на епохата).

Бай Ганьо е герой тип (социален, национален, общочовешки) и чрез портретната характеристика се акцентира на типичното - промяната във външността му характеризира еволюцията на типа. БГ не е разгърнат по посока на своето конкретно лично битие - няма родно място, роден дом, семейство. Единствен биографичен елемент е, когато БГ споделя пред Гочоолу и Дочоолу, че е заграбил турски имоти и оттам е тръгнало богатството му. Героят е ситуиран единствено в пространства с обществен (не с личен) характер: улицата, гарата, кафенето, чуждия дом, хотела, влака, банята. Специфичното у БГ като тип е видно само в съотношение с другите (българите спътници и чужденците). Алеко извежда типа на парвенюто - новобогаташа простак, който бързо и непочтено е натрупал пари, но не е успял да натрупа култура. Чрез функционалната си значимост предлогът "по" в заглавието "Бай Ганъо тръгна по Европа" алюзира повърхностния и външен контакт на балканеца с европейския свят. Така в I-ва част на книгата персонажът е представен в досега си с европейската култура, с един високонормативен свят, чиито кодове не познава. Героят се саморазкрива винаги чрез проявите и речта си в контакт с чуждото общество, в комичния сблъсък на два свята, на две култури; основната опозиция "свое - чуждо" се разчита чрез синонимните и варианти: българско - европейско; източно, ориенталско, натурално, телесно, примитивно, нецивилизовано, некултурно - западно, цивилизовано, културно, старо - ново, отживяло - модерно.

За да се пригоди към законите на чуждия свят, БГ залага на дегизацията си (еклектичното облекло) и на "багажа" си: капитала (дисагите с гюла), човешката природа (потребностите на тялото), националната принадлежност, нравствения багаж (разчетен като абсолютна бездуховност и безнравственост, проявени в перчене, самодоволство, безцеремонност, претенции на знаещ, чувство за превъзходство над чужденците, дебелашко "национално" самочувствие). В системата от ценности най-високо стои "келепирът": материалната изгода, ползата, грубият прагматизъм - проявени и в печалбата от търговията с розово масло, и в елементарното природно задоволяване на ненаситното тяло. Тази ценност определя отношението на БГ към околните и травестира изконните човешки и граждански ценности, зловещо ги преобръща. Изродената прагматичност на БГ се умножава от егоизма и скъперничеството му, от използвачеството и ниската му култура (на поведение, хранене, общуване), от невежеството му.

Проявленията на байганьовското в Европа се открояват предимно в битови ситуации, в които героят е изключително жизнен, енергичен, активен и изобретателен. Откроява се телесното му присъствие (плещест, гол, космат, нечистоплътен) - за да наложи себе си, за да се препоръча и да "удари кьоравото". Комизмът на ситуациите в повечето случаи е продиктуван от драстичното разминаване между Бай-Ганьовото самочувствие и високорегламентираната културна среда, която разчита поведението на БГ като странност, екзотичност, лудост, простащина. Налице е пълна културна несъвместимост.

Алековият герой странства с ясно изградена представа за "чуждите" и това не е представата на културните му съотечественици (неговите спътници). В Бай-Ганьовите очи европейците са "прости", превзети, "мазни" и подозрителни. Във високонормативната културна среда на европееца, непозната за БГ, героят се чувства уязвим, застрашен. Той с недоверие, мнителност, пренебрежение, неуважителност и чувство за превъзходство се отнася към другостта, дори е агресивно настроен към нея и изрично декларира нежеланито си да я опознае, да се обогати духовно от нея. Това отношение на БГ има не толкова личностна, колкото културно-историческа мотивация, свързана с манталитета на патриархалнородовия българин. По традиция чуждото общество (опозицията "свое-чуждо") е непроницаемо със своите норми и затова буди подозрение и недоверие, то се тълкува като заплаха за "своето".

Още първият фрагмент - "Бай Ганьо пътува" фокусира в образа на персонажа повечето от присъщите му характеристики и осъществявя срещата между ориенталския Изток и цивилизования Запад. Килимчето отпраща към културните традиции на Изтока и напомня молитвеното килимче на ориенталеца. Килимчето пародира летящото килимче от фолклора, чрез което героят ще "лети" по Европа (за разлика от фолклорния герой БГ "лети", воден единствено от грубия си прагматизъм, и не израства духовно). Килимчето олицетворява материалния интерес на героя, неговите користни цели, които той следва енергично и жертвоготовно, дори води битки за тях, тича зад маневриращия влак, за да "спаси" килимчето си.

Ориенталската физиономия на персонажа се допълва и от примитивните му обноски - той храчи, оригва се (без всякакъв свян), мляска, сумти, пъшка. Акцент е поставен върху физическото, телесното задоволяване на естествените биологични нужди, за да се "оголи" примитивната природа на героя. Постоянна характеристика на БГ е и неговата нечистоплътност - чиято емблема става "недотам чиста кърпица", никога недокосвана от сапун и вода, постоянно мяркаща се сред вещите на героя. "Благодарение" на специфичните аромати и "релефи" на Бай-Ганьовото тяло за съвсем кратко време европейската къпалня е превърната от героя в ориенталска баня. Нечистоплътността е знак за простащината и бездуховността на БГ , който особено силно отблъсква и отвращава с душевната си грубост, дебелащина , безцеремонност и цинизъм (когато се прощава със загиналата си сестра Марийка - "БГ в Дрезден"). Поведението му е неуважително, безчувствено, безобразно, определено е като "кощунство" със свещените чувства на опечалените.

БГ носи неразделно своята миризма - физическа и духовна, своя ориенталски манталитет. В Европа персонажът налага критерия за българско-ориенталско човешко поведение в обществена среда. Телесното, физиологичното задоволяне (хранене, къпане, спане) е истинско вдъхновение и "кеф" за ориенталеца. Яденето за БГ не е просто битов акт, а е своеобразен борчески акт - то се използва в борба с другите, буквално се изземва от тях: крушите, измъкнати от учените в трена; стомната, задигната от бебето във влака; гозбата, отвоювана от Иречек; яденето у хазяйката на Бодков. БГ спечелва "бойни трофеи" в сложната битка на надхитрянията и агресията. Тези битки на БГ не са историко-съзидателни, а за псевдоценности и затова са жалки, комични, отблъскващи. За своите "подвизи" героят получава най-вече насмешка и презрение, поведението му е атракция, екзотизъм, зрелище. Героят може да бъде "прочетен" като "спонтанна природа", но повествователят непрекъснато ориентира неговото поведение към опозицията "културност - некултурност" и го санкционира двойно - чрез удивлението но чужденците и срама на героите разказвачи.

Другото бойно пространство за героя е басейнът - също поле на върховно наслаждение, кеф и на боен плацдарм (както трапезата), но за немците басейнът (както трапезата) е нормативизирана, регламентирана зона. Те окаменяват, приемат БГ не толкова с негодувание, колкото със съжаление - за тях той е "новодошъл, непостъпил още в лудницата възточен човек" (опозицията Изток - Запад). Емоциите на смях и съжаление, недоумението от страна на европейците са мярката, с която се измерва огромното духовно разстояние между нашето и чуждото. Опитът да се преодолее това разстояние - бързо и на всяка цена - води до комични ситуации. Изявите на "нашето" в лицето на БГ приличат на стихия, която руши нормите и реда, създавани грижливо от европееца. Чрез образа на БГ се усеща напрежението и болката от несъвместимостта на зоните на българското с тези на европейското. До физическото тяло на героя участва и непрекъснат процес на консумация - персонажът постянно пречупва и деформира ритуалите на чуждия културен модел, опитва се не да преживява духовно, а да поглъща и консумира света на всички прагматични равнища. И ако ориенталската му недоверчивост е разбираема - "свят много, хора всякакви", то необясними и затова подложени на комично изобличение са егоизмът, скъперничеството, лакомията, наглостта, нахалството на героя. Стратегията на БГ е да бъде полезен единствено на себе си, а жизнената му философия е представена чрез житейската му максима, издигаща в свръхценност "келепира": "Натрупаш ли келепир, дръж го с двете ръце", "Келепир има в тая работа. Хората пари натрупаха...", "Като има келепир, и бай ти Ганьо знай да обича". БГ не се унижава да хапне и пийне за чужда сметка, не се свени от факта, че спътникът му е платил бирата, защото щедрият жест на съгражданина му е в услуга на личната изгода за БГ (скъперничество и използвачество ): "Имал си бол пари - платил си я". В този смисъл е естествено и желанието на БГ някой да го почерпи с винце. Героят се храни гърбом към спътника си, не му предлага от храната си, късчето кашкавал е "деликатно", а резенът хляб - "огромен" (знак за егоистичната, скъперническа и използваческа природа на героя).

Интерес представляват техниките на справяне с чуждото пространство. БГ отрича всички нива на културна идентичност с европейската цивилизация, неспособен е да овладее знаковия механизъм на чуждата култура. Неспособен да прозре "умствените и нравствените" интереси на европейската цивилизация, персонажът поставя всичко на равнището на материалността (която разбира най-добре) и избира единствения възможен път за интегриране с европейското - на симулациите, макар и оставайки застрашен от собственото си демаскиране. Една от симулативните техники е и облеклото, което симулира европеизацията на героя. БГ е разбрал, че за да постигне целите си в Европа, трябва да симулира цивилизованост, т.е. да се препоръча за "цивилизован човек", да покаже, че не е прост и ограничен ("Аз, знаеш, не съм прост"), а има богати познания за европейския свят от своите пътувания: "ами аз що свят съм изръшкал!". Градовете, които изброява, всъщност се ограничават до пространството на Балканите ("Едрене, Цариград, Влашко...") и нямат значение за духовния му кръгозор. Непрекъснато демонстрира "знания" за чуждия свят ("Знам ги аз тукашните жени", "Знам ги аз тях", "Колко съм ги чувал аз такива", "Нали ги зная аз тия!") и нежеланието да опознае неговата култура ("Какво ще й гледам на Виената, град като град").

Към книгите, към науката БГ няма влечение, защото от тях не може да се извлече материална изгода (крайният му прагматизъм не му позволява да си губи времето напразно с четене на книги - "да стои бадева буден", платил си е билета и е по-добре да се наспи). Учените са "диванета" и "ахмаци" за БГ, те са в полето на "чуждото", защото дейността им не е свързана с материалното (а БГ не познава друга ценност) и това събужда подозрителността на героя. Той се страхува, че искат да го надхитрят - единственият начин да демонстрира превъзходството си е да се държи просташки, безцеремонно и да заеме (като завоевател) цялата седалка в купето. Изрича своите агресивни намерения - когато се завърне в България, ще воюва с учените. Бай Ганьо е показан и в отношението си към изкуството - за героя музиката е "свирня", а веселието - "мухабет". Той описва по следния начин звученето на инструментите в свирнята, която наистина услажда душата му: "Обичам музиката!...Завий оная ти цигулка, запищи онзи ти кларинет!" ("Бай Ганьо на гости").

Към всичко, което не е от полза за героя и той не го разбира, се отнася не само с пренебрежение, равнодушие и превъзходство, а и с недоверие, мнителност и агресия. Чувството за превъзходство над чуждия свят, унифицирането (уеднаквяването) му, негативизма към него, а в резултат на това и обезсмислянето, обезличаването му - са техники на приспособяване към него: "Какво ще и гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати", "И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат". Персонажът на практика травестира високата култура на европейското, като вижда винаги "опакото" на другостта. Учтивостта, любезността на австрийците е съмнителна и разчетена като изнудване: те са "мазни", "просяци"; европейците са "прости", "чифути" (квалификациите на чуждото са израз на недоверие и на чувство на превъзходство). Съзирайки единствено "опакото" на европейския свят, БГ на практика проектира собствения си манталитет върху чуждия свят и го обезличава. Това "опако" е тъждествено на "байганьовското": алчност, егоизъм, корист, лична изгода. Собствената корист приписва на чужденците, като с това оправдава безскрупулния си прагматизъм: "Те малко ли ни скубят", не дава дисагите си на слугите, а гюловете - на касата. Приписвайки на високото пространство собствената си корист и безнравственост, БГ по-лесно се приспособява към неговите непознати закони и с дебелашката си безцеремонност го превзема, прави го познато, свое, т.е. имитативно си го присвоява. Преобличащият се като европеец българин прави от чужденците преоблечени, маскирани българи - байганьовци, а "чуждото" става маскираното "българско".




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Бай Ганьо 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.