Бай Ганьо


Категория на документа: Други


Подозрителността на БГ към чуждото пространство го принуждава да пришива джобове на вътрешната страна на антерията си, която носи и лятно време под френските дрехи. Антерията с много джобове е сейфът на БГ - най-близо до тялото му и най-далече от подозрителните чужденци. Гюлът е предметен еквивалент на парите, а те са ценност, идеалът на БГ, чрез тях героят осъществява срещата си с чуждия свят. Затова и парите, и гюлът са грижливо укривани в джобове тайници и в дисагите както от чужди ръце, така и от чужди погледи. За да съхрани най-ценното, което има - мускалите, парите - БГ води симулативни битки и надхитряния, по този начин осъществява визуална връзка със своите богатства: касата, стените на банята, домът на Иречек са чужди, непроверени пространства и следователно са несигурни. БГ самоотвержено защитава притежанията си. Нещо повече - възможната загуба в тези битки е видяна като жизнена катастрофа, апокалипсис, тя (загубата) е трагична за героя и показателна за ценностната му система. След като мускалите са застрашени от "ексцесии", БГ си задава драматичния въпрос: "Е, сетне? Какво правваш?".

"Завоеванията" на БГ са ознаменувани и чрез различни форми на пренебрежително, унизително и агресивно отношение към женския свят. Поругаването на жената, снемането и от пиедестала на европейската цивилизация, девалвирането (обезценяването) и като личност и дори като човешко същество са финализиращият етап от Бай-Ганьовата агресия над чуждия свят. Жената, разпозната като "ахмак", "диване", "тия женоря", е поставена от БГ извън чертата на човешкото, тя е простият обект на мъжкото перчене, на несмиримата мъжка нагонна енергия; обект, който трябва да бъде агресивно покорен. Бай Ганьо не се церемони с жената: "А бе жена нали е, какво ще приказваш с нея?", "Знам ги аз тукашните жени". Той се изживява като ориенталски завоевател, непрекъснато демонстрира своята природна, телесна мъжественост: извива ръце, похваща през кръста, подсуква мустак, пощипва тук-там, гледа с "маслинени очи", с "очи като на манастирски котарак", перчи се с голото си мъжко тяло (пред изумената слугиня Ангушка в Прага). Но и тук, както при другите битово-натуралистични завоевания на БГ (на масата, в басейна), поведението му е прочетено от европейците обратно на желанието на героя - като екзотичност, лудост, атракция; героят е изключен твърдо от възможността за контакт. Отношението на БГ е смес от старото, ориенталско-снизходителното, пренебрежителното отношение към жената(наследено и в българската патриархална традиция), съчетано с персоналната, личната простащина на героя, с неговата вулгарност, цинизъм, агресия. Опозицията "свое-чуждо" се разчита и тук със синонимните си варианти: българско-европейско, източно-западно, ориенталско-европейско, некултурно-културно, примитивно (натурално,телесно,природно) - цивилизовано.

В контекста на опозицията "ориенталско-европейско" се осмисля и речта на БГ - като лексика, интонация и възможност за комуникация. Речта му е с изключително нисък културен статус, използвана е стилистиката на разговорната реч (еклектизъм от просторечия, турцизми, битови метафори и фразеологизми, принизяващи местоимения, частици, междуметия); към нея неуместно се включва европейската лексика - фонетично деформирана и преосмислена от БГ, играеща двойствена роля: от една страна, да имитира неговата европеизация, да мине за цивилизован ("пардон", вместо "чорба" - "супа"), от др. Страна - чрез нелепото използване на чуждите думи да порицае и да обвини чужденците, да ги изпрати в полето на виновността, да демонстрира презрителното си отношение и чувството си за превъзходство (преобръща унгарския език в пародийната му фонетична имитация "хеке-меке" и така го обезсмисля; обявява чуждото слово за "диво"). Комичен ефект, но и съжаление и отвращение предизвикват макароническите изрази и трансформираните от БГ етикетни формули, използвани в силно нормирана среда за израз на извинение: "Ах,пърдон, извинете, оцапах ви бохчата...ц...ц...ц...", "Бай Ганьо току се поуригне в шепа, ту мъмре "пърдон", "да кушай барабар троица". Двуезичието на персонажа акцентира не само балкано-ориенталската му принадлежност (като манталитет и култура), но и неговото междинно, неустановено, неопределено място между двете култури - ориенталската и европейската. Речта на БГ е маркирана интонационно от разказвача: ("нетърпящ възражение тон", "каза наставнически", "обърна се с такъв тон, който би трябвало да изчезне и в отношенията към ленивите слуги"). Думите на БГ много приличат на дрехите му - разнородни по произход, те затормозяват общуването на героя. Плътният лексикален пласт от турцизми открива сянката на едно не толкова отдавнашно време (и за героя, и за разказвача), което тегне като бариера по пътя към Европа. Той подсказва, че дори "своето" у БГ не е в чистия си, изначален вид; намек е, че историческите наслоения върху бита и духа трудно се чистят. Езиците, които персонажът добре познава, се свързват с местата, които е обходил (Едрене, Цариград, Плоещ...) и които са извън понятието за "европейското": "по турски да ти приказва като турчин, влашки разбираше, сръбски, руски чат-пат". Лингвистичната си недостатъчност БГ компенсира с жестово-мимически език, който най-често се изразява в агресивно "блещене"("знаеш, не си поплювам, пооблещих му се насреща"). И във високонормативното пространство на операта Бай-Ганьовото просташко поведение драстично се откроява - героят без всякакви скрупули включва в ход агресивното си бабаитско "блещене" като проява на безпардонност, дебелашко самочувствие и на превъзходство над чужденците: "блещенето" ефективно замества вербалното общуване и отпраща чужденците в полето на безсилието и чувството за виновност. Често обаче комуникацията чрез жестове и мимики не се удава на героя, защото в чуждото пространство знаковете имат друг смисъл и героят попада в нелепи, комични ситуации.

Не само чуждите, но и своите думи са деформирани (фонетично,граматично и семантично) и издават деформациите в начина, по който се възприема и чуждото, и своето. И тъй както "констетуция", "леберал", "консерва" в устата на БГ са в деформиран звуков състав, тъй деформирани ще влезнат те и като понятия в съзнанието му, за да се обезсмислят напълно в безогледните му, лишени от всякакъв човешки и граждански морал, действия на обществено ангажирана личност. Езиковата деформация е знак за отношението на БГ и към политиката - и в нея той е "врял и кипял". За арогантния прагматик тя е интересна единствено заради това, че е източник на лично облагодетелстване, на келепир. Персонажът споделя философията на политическата хамелеонщина, конформизма, безнравствеността, безпринципността - безскрупулен е в преследването на личен интерес, свързан с власт и богатство.

В чуждото пространство БГ постоянно афишира национална принадлежност. Българското е един от фундаментите, чрез които се изгражда образът на героя - той не е просто пътник и търговец, а пътуващ българин, български търговец. Дори вещното обкръжение е пропито от национална признаковост - "кефът" след ядене трябва да е съпроводен с "български тютюн", на немеца в купето ще предложи "българский табак", чушките у Иречек ще се разтриват в супата "по български". Националното нагиздване на битовата вещ и битовото действие е факт с особено важно значение. БГ омаловажава "чуждото", не разчита културните му знаци, а в същото време спекулира със "своето". За героя превъзходството на българското над европейското е неплокатимо, българското е мярка за сравнение, критерият за другите, България е центърът на света. БГ безпардонно демонстрира и натрапва "своето". Възхвалите на българското обаче са на основата на битовата му специфика и симулациите с историческите ценности. Липсващият здравец на Пражкото изложение изиграва ролята на липсващия пирон в банята - и двата фетиша се явяват представителни за българския свят - подреден, стойностен, богат, героичен - и за възхитата от него. В същото време чуждият свят е прост, неподреден, беден - негативизмът към чуждото е опит за справяне с неговата културно-историческа непроницаемост (всички, които не са като нас, ние ги обявяваме за варвари). Но Бай-Ганьовото разбиране за своето няма нищо общо с духовните ценности, които крепят векове наред българския етнос - БГ е безразличен към България, както е безразличен и към Европа. "Своето" в съзнанието на героя е път към "келепира" (средство да "се удари кьоравото"), уродлива идеологическа маска за постигане на користни цели. Своето е възможност да се компенсира отдалечеността ни от Европа във времето и пространството, но не за да се издигне авторитетът му. Зад победоносното и горделиво "Булгар!" стои преосмисленото и травестирано историческо събитие (Сръбско-българската война) - извоюваната победа във войната за БГ не е тържество на националните идеали или проява на народен героизъм, а повод да се уязвят сърбите ("Вий всички сте българи, ама се сърбеете"), да се демонстрира превъзходство от позицията на силата. Ако не можем да смаем Европа с култура, ще я покорим с физическо надмощие (затова БГ си спомня не за Кирил и Методий, а за "Филип Тотя, Крума Страшний и Аспаруха"). Върху своите "подвизи" в банята героят слага подписа на националното с вика "БУЛГАР!" - демонстрираният патриотизъм е трагикомичен, криворазбран, действията на героя произвеждат "българското" в натура и разкриват БГ като националист патриотар. Чрез травестията възрожденско-героичното ("Сливнишки герой, балкански гений") се принизява и се показва в своята битово-просташка арогантност; националната митология е профанирана, пародирана, представено е пошлото и лице. В този смисъл и името "Балкански" е пародия на българското, на ценностния му образ. За БГ патриотизмът е друг вид стока, с която той търгува, родината за него няма духовни стойности, а стоково-пазарна, комерсиална стойност. Патриотизмът се е превърнал в груб прагматизъм, в средство за извличане на лична материална изгода. Във влака ("БГ на изложението в Прага") става взаимно угощаване - учените ("диванета" и "ахмаци") угощават БГ с хранителни продукти, а БГ ги гощава с "най-горещ патриотизъм". В този "пир" (както и в банята) в профанна, битова светлина са представени последните остатъци от залинелия възрожденски образ на родината - патриотизмът е изпразнен от съдържание и зловещо е трансформиран в чревоугодничество, в елементарно телесно задоволяване. Високото идеологическо служене на родината (през Възраждането) е травестирано до рутинно-битово обслужване. Афиширането е в услуга не на алтруистични, етични цели, а на грубия прагматизъм на героя (нагаждачество, използвачество, егоизъм, скъперничество - "келепир"). Дори розата като национална митологема - символ на българската земя, на извисения й ценностен образ - е травестирана, обезмислена в "гюл" и дискредитирана: превърната в стока с фалшива стойност ( "терше"). Розовото масло в текста се появява с емблематичното значение на "свое", "родно", което в ръцете на БГ се обезценява в духовен, нравствен аспект, но стои най-високо в скалата на предметните ценности. За БГ "своето" е знаме, с което се завоюват лични територии в чуждото пространство. Спекулирайки със "своето", героят го превръща в разменна монета за печалба. Отношението и към своя, и към чуждия свят за БГ е просто и еднозначно, защото се ръководи от стремежа да "удари кьоравото". Бай-Ганьовото самочувствие от принадлежността към българското е демонстрирано безпардонно и винаги е израз на безогледно използвачество, на липса на отговорност (докато за разказвачите е високо съзнание за национална принадлежност и чувство за отговорност). В речта на БГ съществителното собствено "България" два пъти се появява като събирателно: "България майка мила" не може без лютичко" - казва иронически БГ... и донася на трапезата две чушки"; "на българията дай хляб" - малката буква и членната морфема графически подчертават онова, което внушават маркираната от разказвача "ироническа" интонация и смисловото обвързване на националното име единствено с храната - с обезцененото, принизеното, лишеното от духовни стойности. Затова героят лесно може да се въодушеви от "патриотизъм и плевенско вино", докато влакът хвърчи над Сливница и Драгоман: "Да живей България, урааа! Дай да си наквася устата бе, урааа!" И чуждото, и българското за БГ не са ценностни понятия и стават взаимозаменяеми, появяват се в чисто прагматичен план в зависимост от ситуацията, а над тях стои нов оценяващ критерий - личната изгода, "келепирът". "Свое-чуждо" вече служи за спекулации с утвърдени ценности, като обезценява и тях. "Българското", "свой човек" за БГ означава другите да му услужат, а той да се възползва от тях. В Бай-Ганьовата интерпретация център на "своето" е българското, от което на различни разстояния стоят други етноси и нации. Най-близко стои "славянството", но и то трябва да заслужи своето близкостоене до нашето чрез непрекъсната алтруистични братски жестове на щедрост към БГ. Общото, т.е. "българското гостоприемство", за БГ е мотив да потърси подслон у чеха Иречек, за да не си дава парите "бадева"(напразно) за подслон и храна. На файтонджиите в Прага няма да се плати, защото са славяни и трябва да проявят щедрост към "свой" (славянин,българин), а в същото време ги отпраща в полето на непрестижното, на виновността, защото са славяни, а нямат здравец и "знаят само да скубят". И "ахмаците" руси ще докажат себе си единствено като приберат един българин ("БГ в Русия") - българското и руското имат обща културно-историческа съдба, някога българското се е нуждаело от руското и под тази историческа нужда се е приютил героят. Сред чуждото пространство БГ търси истинските си сънародници, споделящи дори външните признаци на героя ("черноокички", "ченокосички"). Ще си служи с българското име, защото знае, че за много от неговите сънародници то все още е синоним на национална гордост и героичен дух и задейства чувството на сплотеност и солидарност: "Какво бива най-сетне един българин да приберат?", "Българи сме най-сетне" , "не бойте се, българин съм" - успокоява българските студенти в Прага и поставя разграничителната линия между позитивното "свое" и негативното, застрашителното "чуждо". Точката на най-голямото отстоене от "нашето" са неславянските народи - немци, маджари, а най-обидното наименование за виновния пред българина чужденец е "чифутин" (защото е различен, т.е. опасен - отстоява своята културна и национална различност). Виновни обаче могат да бъдат и славяните (напр. файтонджиите в Прага, защото БГ трябва да им плати, или сърбите за тъмнината в българските вагони). Бай Ганьо е изключителен тактик в манипулациите с българското. Националното е великолепен уред за социално включване, с който безпогрешно работи героят - може да си лукав, нахален, користен, но няма място за страх, щом си българин. Светът на творбата обаче не остава безразличен към тази логика. Репликите и реакцията на студента с "жлъчен поглед" ("Бай Ганьо на гости") измъкват героя от убежището на националното и го изправят пред личностните качества, пред моралния лик на действията му. Думите на студента отричат преди всичко развихрянето на спекулациите с българското, превръщането му в уродлива идеологическа маска. Ако БГ гради възхвалите на българското на основите на битовата му специфика и симулациите с историческите ценности, то студентът изследва българското чрез полагането му в основата на универсалните културни и морални норми, където се откриват неговите "съмнителности".

БГ не е самотен пътуващ рицар на бездуховността. В Първата част негови нравствени двойници са студентът Бодков ("БГ на гости"), губещите времето си в игра на карти български студенти ("БГ в Швейцария") Димитров и Асланов ("БГ в Русия"). Те не са идивидуализирани, а имат задача да тиражират, мултиплицират образа на БГ, т.е. негативния, мрачния, отблъскващия образ на българското. Нравствените антиподи на БГ (разказвачите) изграждат светлото, позитивното лице на българското. Съизмервайки поведението на БГ неизменно чрез оценката на другите българи (неговите спътници), Алеко освобождава читателя от крайното твърдение, че БГ е национален, социален или класов тип, и налага тезата, че Бай Ганьо е модел - избор на човека да съпреживее света.

За разказвачите Европа е образец за култура, ред, толерантност и уважение към традициите. Тяхното поведение, макар пасивно, ненатрапено като изява, изразява стремеж към максимално доближаване до този образец. Пътуването им в чуждото пространство е пътешествие с очи, широко отворени за всичко наоколо; Бай-Ганьовите спътници опознават Европа с нейната култура и история, в нейното ежедневие. Напълно контрастен като поведение, като отношение и възможност за адаптация е БГ. Пътуването на разказвачите и БГ е в едно и също пространство, но това пътуване е едно безкрайно разминаване: в пасивността си като персонажи разказвачите активно усвояват нови ценности, за тях пътуването разширява хоризонта пред духовния взор. Много по-активен в речта и действията си, БГ е абсолютно пасивен в този процес на приобщаване към чуждото. За него Европа не е пространство, изпълнено с културни и исторически забележителности ("Чунким баща му все опери е слушал"), с нови хора и нови взаимоотношения; движението за БГ е само физическо преместване, а не духовно пътуване. Подобно отношение е безперспективно, то като че ли се извършва в омагьосан кръг, тъй като БГ го унифицира - "дето ходи, носи със себе си своя атмосфера, свои нрави и обичаи, търси си жилище по своите вкусове, среща се със свои хора - със същите турци, арменци, сърби, арнаути, българи, каквито е привикнал да среща всеки ден", и разбира се, не вижда нищо ново. За БГ Европа не е културно, а търговско пространство, не е история и традиции, а сделки и "келепир". Чисто битовите или комерческите интереси изместват изцяло духовните. БГ мъкне "своето" - атмосферата на балкано-азиатското, както мъкне дисагите си, и го наслагва безцеремонно върху "чуждото", превръщайки го в собствено, и така навсякъде се чувства у дома си.

Произведенията на българската литература преди Алеко се опитват преди всичко да съхранят разцепващото се българско единство или смутени да го оплакват. Книгата на Алеко изпъква именно с амбивалентността на посланията - тя е усилие да раздвои българското като съпротива срещу манипулативното единство на националния образ. Книгата показва нееднозначността на националното, неговите две лица - представени чрез персоналистично съградения образ на БГ (и неговите двойници) и обобщения образ на спътниците му разказвачи (и студента са "жлъчния поглед").
Пътувайки в чуждото пространство, българите проявяват различен тип поведение - по различен начин те "носят" и демонстрират "своето", по различен начин досягат и възприемат чуждото и се адаптират към него. Така творбата улавя различните пътища, чрез които българите преодоляват чувството за изолираност и културна изостаналост и желанието им да усвоят чужди ценности, да градят нов светоглед.

БАЙ ГАНЬО У ДОМА

"Тъмен герой" е ключовата формула за тълкуване на Бай-Ганьовата деятелност в България - след завръщането му от Европа. Още в "Бай Ганьо в Швейцария" по повод приятелството на някои български студенти с личности, отличаващи се с нисък морал, разказвачът озадачен се пита: "Аз не зная каква беше тази симпатия към тези тъмни герои". Така темата за сенките на злото, покриващи душите, е подета, за да бъде разгърната и широко оркестрирана в разказите, представящи БГ на родна територия.

Бай Ганьо се завръща от Европа "същият, както си го знаете, преди да тръгне за Европа; с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това сега има импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окръжаващите. Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз...като нищо." Налага се асоциацията с поговорката "Преоблякъл се Илия, погледнал се - пак в тия". Дрехата вече е изгубила различителната и определителната си функция, тя е обезсмислена и има само битова стойност. Подмяната на Бай-Ганьовите дрехи не може да подмени същността му. Обхождането на чуждото пространство за БГ не е опознаване, още по-малко - възприемане на ценностите му. Той се завръща в пределите на родното със самочувствието на завоевател, победител и повече от всякога Европа му изглежда като "нищо" - тя е принизена докрай в съзнанието му. Чуждото обаче, надянато като фрак или вратовръзка, произнесено като фраза или прекопирано като действие, започва да функционира на родна почва, но не като ценност в името на социално-икономическия напредък, културния процес или хуманните взаимоотношения. То изиграва по-скоро ролята на Троянски кон. Бай Ганьо ще го използва като лъскаво прикритие за арогантно разчистване на политически и икономически територии.

Портретната характеристика (вратовръзката в съчетание с традиционните български одежди) е знак за еволюцията на типа герой - за неговото пораснало самочувствие. В чуждото пространство той е несигурен, боязлив, мнителен, пасивен, необогатен от чуждата култура и чуждия опит (чуждият свят не е станал негов, пътят не е променил духовно героя), но чуждото пространство е породило у БГ изключително чувство за собствено достойнство и за превъзходство над останалите, очертало е нови граници на изгодата на родна почва. В родината героят гради авторитет и респектира сподвижниците си именно чрез пребиваването си в чуждия свят. Към мнимото "знаене", "четене", "слушане", "виждане", с които БГ се хвали в Европа, сега се прибавя и изхождането на цяла Европа. Мнимото познаване на Европа е ореолът на БГ, неговата надпоставеност, която той непрекъснато натрапва и подчертава границата между себе си и останалите. Въпросът "Ти знаеш ли кой съм аз?", отправен към стреснатия Гуньо, генерализира БГ-та качественост, неговата отвъдна "святост". Пътуването е направило от БГ "немец" - той е сменил симулативната си кожа и у дома немското (Пратера, немският език) ражда чувството на превъзходство над останалите "прости другари", арогантна надменност. Невеж и непохватен в Европа, в родното пространство БГ става неузнаваем зад маскировката на немското. Героят осъществява своето висшестоене и знанията си не чрез "националното", а чрез преодоляното чуждо пространство - присвоил образа на чуждото, т. е. неговото "опако", и представящ го като свое, като истинско лице на Европа, БГ успешно манипулира сподвижниците си и се опитва да уплаши противниците си; безпардонно афишира надменното самодоволство на парвенюто и простака.

Завръщането в България е съпроводено с промяна в статуса на героя. Той вече е в центъра на обществено-политическите събития, владее техните механизми, той е техен двигател и господар, манипулира ги и се изкачва все по-нагоре по стълбата на властта. У дома БГ е изключително активен, инициативен - влияе върху околните и изгражда човешкия образ на социалното зло, превръща се в зловеща и опасна фигура. Бай Ганьо се проявява в политиката (прави избори, става депутат) и в журналистиката (издава вестник), защото тези сфери са обществено кормило, идеологическият трамплин за героя, те са пространства на властта, чрез които БГ може да влияе на обществото и да постигне съкровените си цели и идеали - "келепира", "кьоравото" (т. е. етични, граждански, обществени, национални идеали липсват). Своя апетит към политиката и причините за него БГ заявява още когато е гост у Иречек ("И мене нали ми се иска - я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи"), а по пътя към изложението в Прага отправя закана към учените и декларира силата, която ще заяви, като се върне в България ("Ама чакай, ще се върне бай ти Ганьо в България, па видя щем кой е кум, кой е сват"). И действително на родна територия БГ изпълнява заканата си: представя се като безнравствен, безскрупулен тип, лишен от всякакви принципи. Ръководно начало за героя е "целта оправдава средствата", а целта е личният интерес, който ще определя хамелеонщината, политическата акробатика, лицемерието, демагогията, безцеремонното и агресивно изкачване в служебната и в обществената йерархия. Това изкачване е съпроводено със стремително нравствено деградиране, в което героят остава монолитен и в хармония със себе си и в различни ситуации проявява различни страни от своята "тъмна" същност.

Ключови моменти от неговата безскрупулна и отблъскваща обществено-политическа деятелност са: 1) петицията (приветствено послание до княза) на делегацията; сменят съдържанието и пътьом и преобръщат смисъла и "наопаки" - Цицерон и Нютон стават Калигула и Тамерлан, а "человек" се трансформира в "същински звяр", "бясно чудовище"; словесното жонглиране с имена от древната история и битови лексеми прикрива политическите машинации и напълно обезценява словото (проява на демагогия, конформизъм - "според вятъра", безчестие, политическа безнравственост и цинизъм); 2) антидемократичните избори (аналог с фейлетоните на Алеко) са гавра с гражданските свободи на народа и знак за крайно изродена безнравственост. Бай Ганьо е идеолог и вожд на предизборната шайка, изборите са зловещ спектакъл на демагогията, бруталността, насилието, пълната деморализация - "мръсната пяна", изплувала на повърхността на обществения живот и представена сатирично-гротесково; 3) журналистическата дейност на БГ - основна цел в избора на журналистическа програма е "да се омаскари някой". През Възраждането журналистиката е граждански и национален дълг, безкористен идеализъм (журналистът трябва винаги да огласява Истината), а сега е користно услужване на властите - преобърнати, травестирани са националните идеали, царуват низките страсти; словото е лишено от изконната си същност, журналистиката е дискредитирана и профанирана в своя високонравствен обществен дълг. Изборът на заглавие на вестника (което трябва да е патетично, гръмко - "Народно величие") се противопоставя на "програмата" и "принципите" на журналистите ("да се омаскари някой"). По този начин заглавията "България за нас" и "Народно величие" се оказват синонимни (служенето на народа се е тансформирало в користолюбие).

Своите цели БГ постига в обкръжението на Гочоолу, Дочооллу, Гуньо Адвокатина, Данко Харсъзина - това обкръжение помага на БГ да се изяви и показва, че байганьовското се е мултиплицирало, тиражирало, то бележи новия обществен и политически морал след Освобождението, подменя изконните етични и национални ценности, зловещо ги преобръща в пороци. Усещането за отблъскващото, страшното, нечовешкото у байганьовците се подсилва от гротесковото сравнение с животни: "Ставай бе, магаре", "Стига се прозява като куче", "като вълци го сдавиха", "войска от гладни лъвове и тигри", "На маймуни ни обърнахте" (фразеологизмът назовава механизма на нагаждачеството, на приспособяването). Сравненията водят до принизения човешки образ на героите, дори лъвът не е традиционният български символ на сила и храброст;

Независимо че присъствието на турски думи в българския език е обяснимо по исторически причини, симптоматична е засилената им употреба от БГ, Гочоолу, Дочоолу след завръщането на БГ в България - алюзия за липсата на промяна не само у БГ, но и в едно общество, което не се е придвижило кой знае колко напред след Освобождението. Турските изрази внушават усещане за загрубялост на политическия и духовния живот, за невъзможност да се измъкнем от балканската си орбита. Показателно е още, че БГ не усвоява немски, унгарски и френски, но завърнал се в България, ще се изразява в писмените си изявления на латински, ще споменава имена от древната история. Но сентенциите на един мъртъв език, на който е невъзможна съвременната комуникация, ще са изпразнени от мъдрото си съдържание и БГ свободно ще жонглира с тях в името на политическите си апетити. Словесната еквилибристика (акробатика) е овладяна и в употреба на политическата лексика. За БГ е без значение дали правилно ще произнася "констетуция" или "леберал", "консерва", защото значение нямат самите понятия. Знак за езиковото (и нравственото) безсилие и нищожество са и паразитните думи "таквозинаке", "туйнаке", множество вулгаризми: "дивотии", "да му теглим ли един калай", "келеш". Лишени от смисъл са и чисто българските думи "народ" и "отечество", обезсмислено като дума и реалия е и всичко "свое". Святото възрожденско понятие "народ" в Б-Ганьовото съзнание е принизено до безлична маса. Ако в чуждото пространство героят с нагла безцеремонност е демонстрирал българската си идентичност - защото това е предизвиквало услужливостта на сънародник или проява на славянска солидарност, то в родните предели, където този механизъм не функционира, името българско вече му пречи. Безцеремонността и безнравствеността се свързват с пълно отсъствие на съзнание за етническа и национална принадлежност. В презрителното "Калпав народ!" е разграничението от "своето" не само като дреха, реч, име, но и като етнос. Зад Бай-Ганьовото "Народът е стадо, като му завъртиш сопата..." прозира насилието, грубата манипулация, безскрупулното експлоатиране на довчерашните идеали и цели. Затова заглавията "Справедливост", "Народна мъдрост", "Българска гордост", "Народна храброст", "България за нас", "Народно величие", както и назоваванията "пладнешки хайдути" и "патриоти" за БГ са синоними, но не със съдържанието си, а с безсъдържателността си - всичко за него е "бошлаф" (напразни, безсмислени приказки). Зад обезсмислянето на думите стои обезсмислянето на опозицията "свое - чуждо" в съзнанието на героя. Фолклорно-възрожденските измерения на родното са се променили до неузнаваемост - "свое" е само онова, което носи лична изгода, "чуждо" - което й пречи да се осъществи. Преобръщането на стойностите изкривява човешката същност на БГ, героят не се чувства обвързан с никакви морални задръжки. В постигането на материалната изгода той е неудържим: "Ти ще цалунеш ръка, аз - двете ръце; ти ще цалунеш скута, аз - краката..." Затова в поведението на БГ българските национални добродетели се проявяват като пороци, добиват уродлив вид: пестеливостта е скъперничество; практичността (трезвостта) - груб практицизъм, краен материализъм; верността към обичаите - консерватизъм; гостоприемството и общителността - използвачество; патриотизмът - прагматизъм и шовинизъм; стоицизмът, жилавостта, оцеляването - хамелеонщина, нагаждачество, демагогия, използвачество.

Симптоматична е и еволюцията в името на героя : бай Ганьо/Ганьо/Ганьо Балкански/господин Ганьо. Тя е плод на амбициите му да наложи "своето" над "чуждото", но не възрожденският дух го кара да се титулова така, макар че в презимето се съдържа извечната сакрална същност на Балкана. Обезсмислянето на думи и понятия като "народ" и "отечество", принципът на преклонената главичка автоматично смъкват ореола на Балкана като символ на непокорство, свободолюбив дух и родолюбие. Симбиозата в името - на чуждото "господин" и своето "Ганьо" - е равнозначна на симбиоза от свое и чуждо в дрехите и речта на героя - тя му служи единствено за натрапване и постигане на собствените интереси.

Способността да обсебва пространството БГ "пренася" и върху времето, което има за него своеобразни измерения. В обективното време на социални и политически трусове героят гради своята субективна "темпорална" система. Ориентационен момент в нея отново е личният интерес, изразен с формулите: "таман сега му е времето" и "не му е времето сега". Бай-Ганьовото "сега му е времето" може да се пренесе във всеки следващ момент от бъдещето. Неслучайно споменът за миналото е съзнателно потиснат ("то било, каквото било"), но бъдещето присъства активно в съзнанието му и модифицира формулата за времето в "па когато му дойде времето" и "да не би да му дойде времето наопаки". Така героят универсализира "своето" време, както универсализира "своето" пространство. Това обяснява непреходността на образа и заложената в него възможност да се появи и мултиплицира в действителността, както и вторичната му фолклоризация от българското общество. Замислен като "есенция на печалната действителност", БГ като образ улавя тенденциите на времето, в което живее неговият автор - скъсването с възрожденските традиции, отричане на възрожденските идеали, по-точно - липсата на всякакви идеали. Този образ е предупреждението на автора за страшните метаморфози в личността с деформирани представи за "свое" и "чуждо", за опасността чрез чуждото да се заличи своето.

А образът на разказвача представя алтернативата, в която чрез богатството на духовния свят и разумното отношение към "чуждото" се съхранява "своето" и нравственият лик на индивида. Затова във II част на книгата позицията на разказвача като непосредствен свидетел се пропуква и се заменя с вездесъщия разказвач, чието отношение към БГ е осъдително (в I фрагмент - "Бай Ганьо се върна от Европа", където разказвач е Марк Аврелий); във II фрагмент - "Бай Ганьо прави избори" - повествователят като свидетел изцяло се оттегля, липсва дори традиционното встъпление в разказа, приятелската компания. Мълчанието на разказвача говори за отказ да пледира в полза на героя: изчезва чуждата среда, която поражда солидарно-охранителното отношение на разказвачите към БГ и общността им с него; читателят директно вижда все по-жестоките явления, които въплъщава БГ - затова героят е оставен сам да говори за себе си и така да се осъществи категоричната присъда над него (Героят все повече натежава с обществените си пороци в пространството на "своето", където е пълновластен господар: опасен, зловещ, демоничен, ужасяващ шайкаджия; от рожба на груби обстоятелства БГ се превръща в тяхна двигателна сила, изцяло диктува отрицателните обществени явления, израства като образ - носител на общественото зло. Затова намесата на повествователя би била неуместна и противоположна на логиката на творбата); В III фрагмент разказвачът е Гедрос - той не е непосредствен наблюдател, a преразказва чутото от друг, не изразява отношение. За разлика от личните имена на Бай-Ганьовите спътници в Европа (Стати, Стойчо...), в повествованието за БГ в България се открояват псевдонимите на разказвачите (Марк Аврелий - римски император, философ моралист; Гедрос; Арпакаш; Иван Златоуст - виден старобългарски книжовник; Брут - римски сенатор; Отело - герой на Шекспир, и др.). Промяната е значеща и внушава ограничаването на свойското отношение към героя, целенасоченото отчуждаване на разказвачите от БГ, дистанцирането от ужасяващите му превъплъщения в родината.

Във II-я разказ е въведен образът на Иваница Граматиков - нравствен антипод на БГ и духовен събрат (аналог, двойник) на Алеко (Алеко е негов прототип); заема мястото на разказвача. Бай Ганьо и Иваница Граматиков изграждат двете контрастни лица на българското: прагматизъм - идеализъм; конформизъм - алтруизъм; бездуховност - одухотвореност; безцеремонност - деликатност; груб практицизъм - романтическа мечтателност; лицемерие, безнравственост - почтеност, принципност, нравствен максимализъм.

Байганьовци удържат физическата победа над опонентите си, те са новите "рицари" на епохата, "есенцията на печалната действителност", грубата бездуховна сила, която тържествува над духовността и нравствеността ("Идеали? Суета, вятър!...") - това е мрачната констатация на автора в последната му пряка намеса. Във финалната част авторът се оттласква от текста и в извънтекстов план се обръща не само към БГ, но и преди всичко към читателите, за да заяви своята гражданска и етическа позиция на надежда и оптимизъм за истинското "светло" лице на България и на света (смята, че "тъмните герои" са временно проявление и не засягат в основата вярата на Алеко в националната идея, в доброто и красивото). Още повече, че българското се проявява и в лицето на нравствените антиподи на БГ (разказвачите, Иваница Граматиков, студента с "жлъчния поглед") - "Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, бай Ганьо". Тази обобщителна оценка обяснява и хиперболизацията на феномена Бай Ганьо като изражение на всички социални и нравствени пороци на времето. Но те са и причина за вярата в преъзпитанието на българина и преосмислянето на мястото му сред останалите културни народи. Иначе защо Щастливеца би написал подобна книга?

И въпреки идеализма в желанието да промени БГ, в надеждата той да прочете "тази книга" и "да се позамисли", разказвачът осъзнава невъзможността да се постигне идеалното равновесие между "свое" и "чуждо". И горчивото му признание "Европейци сме ний, ама все не сме дотам!..." може да прозвучи във всяко преходно време, когато свое и чуждо, старо и ново се срещат и кръстосват, раждайки образи като Бай Ганьо. Неслучайно темата за европеизацията на българина рамкира книгата ("цял европеец" - "европейци сме..."). Преобърнат е мотивът за пътуването и пътуващият човек; пътуването на българина към Европа е горчиво самопознание на всичко онова, което пречи на култивирането на българския бит и нрави, което е пречка за успешната интеграция на българското общество в голямото европейско семейство. Основен в книгата се явява мотивът за обръщането и преобръщането ("опакото" - и на чуждото, и на своето). БГ обитава общия за всички свят, но го деформира през преобръщащата си визия (I част) и езиковата си акробатика (II част). В пътуването си из Европа героят преобръща високата позиция, представена от модела на цивилизацията и прогреса, който е определящ и за човешките отношения. У дома тази висока позиция се заменя от възможността тук - идеализъм и свободолюбие, които на родна почва подлежат на мутация. Извършеното преобръщане зачерква съществуването на каквато и да е ценностна система и издига в "идеал" парите, властта, личния интерес.

??

??

??




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Бай Ганьо 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.