Български народни пословици


Категория на документа: Други


Български народни пословици
(Реферат)

Българската народна пословица, като значителна част от фолклора ни, е народна мъдрост, изразена в завършено по форма изречение, което сбито и с наситена емоция, предава дълбоки мисли, които обикновено съдържат някаква поука.

Със своята честа употреба пословицата функционира като украшение на речта, тя е мъдростта в назиданието, афоризмът и сентенцията, която предава ръководната идея и/или заключението на една басня.

"Всяко чудо за три дни", "Преклонена глава сабя не я сече", "Бащина поука - синова сполука" и още безброй примери подкрепят становището на българския фолклорист и етнограф Милаил Арнаудов, представено в "Очерци по български фолклор" от 1934г. Този дял от най-разпространени словесности слоред автора издигат частичното, специалното, преходното до образ или пример за нещо по-общо. Така пословиците намират широко приложение в живота.

Известно е, че етимологичното значение на "пословица" не е българско. То идва от руски език и отгораря на френското "proverbe" и на немското "Sprichwort". Наречени в старобългарския "притчи", в превод от гръцкото παραβολή (пословица), думата се схваща като архаизъм под формата "прищи", заето вероятно от черковните книги според П.Р.Славейков в труда му "Български притчи или пословици и характерни думи", част 1, 1890г. В кайна сметка народът ни не дава име на пословиците или най-общо ги нарича "стари приказки".

Пословицата има свое време и място за разказване. И когато то дойде, съответният разказвач казва: "Дето има една дума", "Дето рекли", "Старците казват" и др., като след този кратък увод следва пословицата. Например: "Дето има една дума: Който се дави, и за змията се улавя". Често след такава пословица следва разказ за случая, който е породил пословицата.

Пословиците са средство, с което си служат старите писатели. Като пример за това са Неофит Бозвели и Неофит Рилски. В свой диалог от 15 февруари 1841г. Неофит Бозвели казва: "Ум царува, ум робува, ум патки пасе". В писма от 1843 и 1844г. отвелязва: "Добре говорят простыте пословицы: Кой ти извади очите? - Брат ми!" в по-късни писма (1847-1848г.) извежда пословицата: "Не съсипва гората топорът, а топоришката". Монахът.педагог Неофит Рилски също развибира значението на пословицата. В своята автобиография например се изразява: "Ще следва делото си, та колко свърши, то ще да е, а що не се свърши, ще му опростят единородните братя българи за невольныйт му недостаток, защото, според пословицата, и кон може, и юнак може, ако му господ помогне, ако ли не, а то никой нищо без бога не може!" в едно писмо от 1859г. пък си служи с: "Който е ял някогаш сладко, той трябва да ся не отрича и от горчивото".

Димитър Миладинов и Г.С.Раковски също си служат със силата на пословичните сентенции. В писмото си от 20 август 1852г. до Александър Екзарх Димитър Миладинов отбелязва: "И според пословицата, нужно е: На зъл трън, зла копачка". В дописка от 1860г. до "Цариградски вестник" той пише: "Една прища се сборват: Къде текла реката, пак ке течит". Раковски пък, като последовател на Неофит Бозвели, си служи в произведенията си с честа употбева на пословици. В мемоарите си от 1854г. "Неповинен българин" пише: "Глас народен, гняв божий", а в "Горски пътник" (1857г.) - "Не видяла вяра магаре видяла, па полудяла".

П.Р.Славейков, Иван Вазов и Любен Каравелов са последни примери за велики литературоведи, коиго умело съумяват да използват пословиците в творбите си. Сам Славейков от рано започва да събира посровици, които ни е завещал в един сборник, най-големият в творчеството от този род, прибягва в своите статии до "старите приказки". В "Македония" (1870г.) : "Не казвай за човека: зная го, добър е, догде не изядеш с него барем една ока сол". В повестта "Войвода" Любен Каравелов кара дядо Стоян да каже: "На книга се пише много, с думи се дава още повече, а човекът не види добро ни за дукато: по устните текло, в устата ни капка".

Иван Вазов знае стойността на живописната и сполучлива в прилагането си пословица. В разказа си "Ново преселение" отбелязва за шопите: "Диваци, гледаш ги, ама върви им - нали рекли: "Роди ме, мамо, с късмет, па, ако щеш, ме хвъли на смет"".

Поради краткия си обем пословиците не дават сигурна опора за една сравнителна анализа, чрез която да се проследи техният произход. Цани Ганчев чрез своето изказване, че "всяка пословица си има и своята история" подкрепя възгледите си за произхода на някои пословици. Той разказва за произхода на пословицата: "не видяла вяра магаре, видяла, та полудяла". Пословицата била чута от Гинчев от един котлянец. В Котел имало един сиромах, който не е имал никакво добиче и когато се сдобил с магаре, полудял от радост. Смисълът на пословицата е, че който не е виждал добро, като го види случайно, забравя се. Общо четири пъти Гинчев се среща със запознаване с историята на дадена пословица, което допринася за развитието на историята на пословиците.

Употребата на пословиците по случай е традиция, с чието изследнаве се занимават етнографът Д. Маринов и П.Р.Славейков. Маринов при престоя си в с. Ярловица (Ломско) станал свидетел на сцена между майка и дъщеря. Майката утешавала дъщеря си, защото ѝ се присмивали на чешмата: "дункята е ниска, грозна, ама ньоните дунки се слагат на царска трапеза". В този случай пословицата идва като морално средство.

П.Р.Славейков пък за пръв път обръща внимание на пословиците през 1843г. и станал учител в Търново. Пишейки една сатирична песен за гръцкия владика, писателят бива затворен в тъмница, където се запознава с клисарят дядо Кольо, който му казва: "Да би мирно седяло, не би чудо видяло". След безуспешно търсене на учителски пост, Славейков се завръша от обиколка по селата в Търново заедно с 500 записани пословици.

Пословицата черпи сила от разказа, който тя често резюмира. Тя сгъстява цялото съдържание в едно изречение. Често посвовицатае в отношение с анекдога и/или приказката. Например пословицата: "хапни си и от пипера, той по-лют от хайвера" или "хапни си от фасула,куме-ба, и туй добро" има за основа приказката за безочливия кум. Като друг пример можем да отбележим и: "Видя парите готови, че се смее". Това е заключението на анекдота за Хитър Петър, който дължал пари някому е който никога не искал да се изплати.

Чрез до тук изказаната информация се стига до теорията и техниката на пословицата. Тя има размери на една синтактична цялост, която включва непременно образ, който може да се схване и в преносен смисъл. Пословицата изниква от момента, когато мисълта добие поетичен елемент чрез сравнение и метафора. Например: "На богатия човек и петлите носят яйца" вместо прозаичестоко наблюдение, че на заможните всичко им върви добре. "Стани на дявола другар, дорде минеш моста". Дяволът е символ на коварство, той е пакостен дух и не е от полза да бъде дразнен в момент на опасност, а минаването по моста е символ на трудното изпитание.

От техническа страна пословиците имат най-разнообразна форма. Тя е просто или сложно изречение, което се разпада на две половини , разнозначни или съподчинени синтактически. Често се срещат равномерни конструкции: "Мъж и жена злъчка имат, брат и сестра глъчка имат", където оригинална е вариацията на вътрешните срички-рими "злъ-глъ". Не са редки случаите с въпросителна форма: "Гора без криво дърво бива ли?". Имаме и две самостоятевни изречения във форма на диалог: "Питали вълка: що ти е дебел врата? Рекъл: защото сам си върша работата." Срещу тези случаи стоят пословиците, в които се изпуска глагола, за да се постигне по-голяма стегнатост и енергия на израза: "С малко брашно - малка пита". Изпуска се често и предлогът "а": "На хорото играли, гайда не видяли". Този пример се характеризира и с рима, която също е често срещана при пословиците.

Интересто е сходството между пословиците на отделните народи. Един от първите, забелязали това сходство, е П.Р.Славейков, който още през 1853г. пише в "Цариградски вестник", че българите са присвоили чужди пословици, особено от турски и гръцки произход. При посещението се в гр. Бяла Славейков забелязва употребата на "стари думи" от тамошните, знаещи турски. Писателят зябелязва,че дори гражданите се опитват да превеждат на свой език доста от пословиците. И поеже турските пословици носят духя на турските живот и бит, българите ги осмислят по собствен начин. Например вместо "Делие хер гюн байрям" българите казват "На лудия всеки свет ден Великден".

Иван Шишманов изтъква, че пословиците не биха могли да бъдат белег на националност, тъй като имат междунаходен характер. По този начин се образува един вид културна общност между българи и балкански народи. Например "Бадява сирке балдан татлъ дър" дава: "Бадява оцет е по-сладък и от мед".

Обаче за съжаление произходът на пословиците като част от фолклорната идентичност е несигурен и те не са всякога надеждно средство за характеристика на мироглед и бит у даден народ. Но например битовите пословици имат ограничена локална стойност: "Минуваме като комар у пушило" (във Видинско през лятото се пали слама против комарите).

Някои събирачи правят опит за класификация на пословиците въз основа на съдържанието, но това се случва овобено трудно. Някои видове пословици са семейни, социални, юридически, характерологични, хумористични и т.н. Те засягат целия домашен и обществен живот на човека. Най-удобно и правилно е подреждането им по азбучен ред, което при нас става възможно през 1931г., когато измежду хиляди български пословици са застъпени най-добрите в сборника "Български пословици", издаден в София.

Пословиците не бива да бъдат четени като книга, защото те не са зависими една от друга. Едно такова безразборно четене би било причина за обягване на ценни връзки в опита ни, които придават нужната сила на пословицата.

Като заключение на своето изказване Михаил Арнаудов казва, че не една пословица е шедьовър на житейската мъдрост и на сентенциозния начин на изказване, "гдето има много и много за поука или за тълкуване".

изготвил Веселина Спасова,

фак. №11660, БФ, 1 курс, 1 група





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Български народни пословици 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.