Цикълът „Песни за човека”


Категория на документа: Други



Мотивът за спомена в рефрена "Ти помниш ли..." изразява желание да се припомни и осмисли изминатият път, между минало и настояще да се открие причинно-следствена връзка; чрез постигане на разбиране за собствения живот да се разбере и светът. Образът на миналото чертае паралел с Дебеляновата елегия "Помниш ли, помниш ли...". И в двете творби припомнянето е мъчителен, катарзисен процес. За лирическия Аз на Дебелянов то е прекрасна алтернатива на жестокото настояще, но същевременно е и нежелано, защото го кара да осъзнае своята трагична неосъществимост ("Ах, не проблясвайте в моя затвор,/ жалби далечни и спомени лишни"). Вапцаровият лирически Аз - обратно - настоява на необходимостта да се помни, защото така човекът съхранява себе си, а по този начин и надеждата, че светът може да бъде променен. В спомена живеят морето и машините като знак за природна безбрежност, като образ на човешкия прогрес - еднакво привличащи и опияняващи. Загадъчните имена на мечтателните хоризонти (Филипините, Фамагуста), далечните пространства, където в "гаснещата вечер / дъхът на тропика се чувства", превръщат конкретните реалии от битието на твореца в образи на вечния човешки стремеж към откривателство, към непознатото. Пространствените измерения ("трюмовете, пълни / с лепкав мрак") създават впечатление за затвор, за несвобода и влизат в опозиция "долу-горе" с морето, простора, "едрите звезди / над Фамагуста" - т.е. с отвореното, свободното, безбрежното пространство. Откровението "онзи див копнеж" издава неистово желание за излизане от това пространство - мрак и затвор. Независимо че комуникативното пространство е очертано от диалогичната ситуация "аз-ти", поетическите обобщения включват и другите. "Ти помниш ли поне един моряк, / нехвърлил жаден взор далече..." Оказва се, че въпреки мрачния и тежък живот (капан, затвор), очите все пак са широко отворени, погледът е вперен към далечното, а желанията и мечтите са все така страстни.

Но споменът оживява и драмата на човешкото съществуване - драма на загубените илюзии, на загубените надежди, вяра, любов: "Ти помниш ли как в нас / полека-лека / изстиваха последните надежди / и вярата / в доброто / и в човека...". Стиховете свидетелстват за духовни процеси, които превръщат индивида в жертва, в безпомощно същество, губещо свободата си. Времето на не-свободата започва с бавното, постепенно, но неотвратимо втвърдяване на човешкото. Очевидна е тук връзката с "Вяра" : "миг след грабежа ще бъда аз нищо" - без вяра човекът не е човек. Във "Вяра" обаче този момент е въображаем, а в "Писмо" е реалност, макар и отминала. Времето на не-свободата се превръща в безвремие, в което умира и обичта. Мъртвата обич парализира волята, тя е пустота, "мрачна безнадеждност", тя е страх, ужас. Животът - клетка, капан - предизвиква омразата и разтлението на душата, които се противопоставят на младежкия идеализъм, на светлите пориви, на вярата и обичта. Мъртвата обич, тъждествена на омраза, е антиценност. Тя е нехуманна, неетична, неестетична, нейната разрушителна стихия е назована и оценена посредством: персонификацията "некаква омраза / се впиваше дълбоко във сърцата", "тя виеше с закана"; градираните сравнения, които се самозачеркват, самоотричат и така засилват усещането за само/разруха: "като гангрена, / не, като проказа / тя раснеше, / разкапваше душата"; множеството експресивни глаголи (в минало несвършено време) - "впиваше", "раснеше", "разкапваше", "пъплеше", "виеше". Омразата е духовно робство, духовна смърт - поразява сърцето (символ на мъдростта на разума, на чувствата, на живота), нахлува в кръвта, течащата кръв (символ на живота): "некаква омраза / се впиваше дълбоко във сърцата / ... тя пъплеше в кръвта." Духовното умъртвяване е внушено и чрез физическото усещане на болката от живеенето, на нейната непоносимост, на способността ѝ бавно, но упорито да разяжда тялото (и душата). Катастрофичността на битието в текста има различни изражения - в метафората "капана на живота" (кръвожадно дебнеща враждебност, застрашаваща живота), в неочакваното и необяснимо отнемане на свободата: "някак много бързо ни хванаха"), в състоянието на безпомощност, на страх и ужас: "Като некакви животни в клетка / светкаха / очите жадно / и търсеха, / и молеха пощада." Наплашеното до смърт човешко същество е духовно принизено, унизено, преломено, без достойнство, състоянието му е сведено до скотско безсмислено съществуване, до инстинкт за самосъхранение - в разгърнатото сравнение (очите - метонимичен образ на духовността и път към нея - са уподобени на животни в клетка; клетката е аналог на капана - и двете съизразяват и дискредитират трансформацията на множеството в ужасена до безпаметство тълпа). Сякаш прошепнато на себе си, реторическото възклицание "А бяхме млади,/ бяхме толкоз млади!" изразява нарастване на емоцията, сдържан гняв срещу извършената несправедливост. Извършителят на злото не е назован и по този начин злото се абсолютизира - то е безгранично, необозримо, повсеместно. Властта на омразата доизгражда абсурда на битието, в което липсват вяра, надежда и любов, Азът е ограден от самота, затънал е в пустота, невъзможно е общуването с другите, човекът е отделен завинаги от естеството: "А там - / високо във небето - / чудно / трептяха пак на чайките крилата" - "но ние бяхме ослепели вече". Вечният, циклично повтарящ се живот ("пак") в природата акцентува духовната слепота, невъзможната хармония, загубения рай - за "ние", част от които е и Азът. В капана на живота човечеството е умъртвено, защото бавно изстиват последните надежди, последната вяра, последната обич. Отдаването на болката и на омразата замъглява погледа, оставя човека без духовни сетива.

Осъществен е рязък преход към смисленото съществуване. В новото състояние Азът не се отъждествява с другите ("за мен", "как вярвам аз"), мъдро и спокойно се изрича преодоляната негация и постигнатата духовна извисеност: "За мен това е минало - неважно". Лирическият човек на Вапцаров възкръсва изпод пепелта на рухналите надежди, намира сили в собственото си страдание, за да преоткрие вярата: "как вярвам аз". Не са посочени обстоятелствата, довели до това прераждане - то е представено като чудо (както в "Песен за човека"). Ако при Смирненски реалността се свързва с ужаса на Ада, а изходът от него - с революционния Апокалипсис, то у Вапцаров както причините, така и възможностите за преодоляване на социалния стрес и духовния кризис са у самия човек, в неговата способност да започне да мисли нещата различно, за да изгради своя вътрешна позитивна перспектива. Първата проява на вътрешната освободеност на героя от властта на омразата е обичта към другия и грижата за него: "но ний деляхме сламения одър / и тебе чувствам нужда да разкажа / как вярвам аз и колко днес съм бодър." В обръщението прозира желание за приобщаване на другаря. Но позицията на героя не е дидактична, тя само подсказва възможен избор. Тя е ценност и защото се разбира като вяра: "как вярвам аз и колко днес съм бодър." Новото състояние е живот, то е отрицание на някогашното - отрицание на смъртта: "Това е новото, което ме възспира / да не пробия / своя / слепоочник. / То злобата в сърцето / трансформира / в една борба, която / днес / клокочи." Новото не е конкретизирано, но е най-висша ценност за Аза ("своя" е откроено в самостоятелен стих) и се разчита като вяра, надежда и любов - нравствените добродетели, които са стимули на всяко човешко същество за живот и са осмислени като лично достояние, лично постижение на индивида. В момента на духовното възраждане отново се появява образът на машината - тя задава активния ритъм на живеенето, вярата в неговия смисъл: "Сега е нощ./ Машината ритмично/ припева/ и навева топла вера. Да знаеш ти живота как обичам! И колко мразя/ празните/ химери..." Пространствените опозиции от началото (хоризонти - клетка) се заменят с времеви (нощ - ден), за да обозначат движението към промяната, към постигането на истинския житейски смисъл. Новото е надежда и вяра във възможното единение между човека, природата и машината. Утвърждаваната от Библията хармония между човек и природа се е обогатила. Машината в поезията на Вапцаров е знак за прогрес, но и за отчуждение, емблема на новото време, белязано с противоречия; машината е и чуждо за всички ("мъртвата ни обич към машините"), и свое пространство. Но чуждостта е преодолима - бъдеще време на глагола "то ще ни повърне". В сегашността на Аза машината е и нещо реално съществуващо, асоциира социално-битовото пространство, но е и част от духовното пространство на човека. Машината задава активния ритъм на живеенето, вярата в неговия смисъл. Персонифициращите метафори "припева", "навева" превръщат предметната реалия в знак за нов жизнен ритъм, в носител на надежда и на нова естетика ("припева" - пее, облъхната от човешка обич, става другар на човека, изразител на неговата вяра, на високите му духовни пориви). Машината (както заводът) е и метафора на света - в нея той е опредметен (подобно опредметяване има преди това у Далчев); машината е и метафора на времето, тя е самото битие, в което е и Азът - тя е условие и резултат от съществуването (екзистенцирането) на личността: "навева топла вера". Машината е не само продукт на човешкия труд, а сътворена и облъхната с обич материална реалност. Вапцаров пръв в нашата поезия поставя въпроса за етическите измерения на съотношението човек-техника. На отчуждението, на омерзението, до което води епохата ("на дива жестокост") той противопоставя възможната радост от труда, от живеенето. Драмата на модерния човек, според поезията на Вапцаров, е преодолима само чрез пулсираща жизненост, търсеща стабилитет вътре в индивида и по този начин приобщаваща в своя свят и труда на другите, и техния порив. Чрез тази жизненост, равнозначна на любов, той е заедно с другите, той е един от тях. В размисъла лирическият Аз разбира, че той не само търпи въздействия, но сам въздейства върху света. Текстът защитава неговата воля да бъде, надмогвайки страданието. Вапцаровата творба внушава, че единствено като отстоява себе си, човекът може да промени света - защото само лично изстраданите истини имат действена сила.

Нощта ("Сега е нощ") е време за равносметка, за осмисляне на постигнатите откровения. Лирическият човек изповядва себе си, своята истинска, съкровена човешка същност, съдържаща се в обичта: "Да знаеш ти живота как обичам!" Човекът е с обичта и чрез обичта, тя е равнозначна, равноценна на живеене. Постигнатото жизнелюбие е дистанциране от драматичното, безметежно и безсмислено съществуване, както и от безсъдържателната романтика, абстрактните идеи за историческата съдба на човечеството ("празните химери"). Декларираното жизнелюбие е последвано от ясна, премислена представа за бъдещето: "За мен е ясно, както че ще съмне - / с главите си ще счупим ледовете. / И слънцето на хоризонта / тъмен, / да, нашето / ярко / слънце / ще просветне." В това бъдеще Азът отново ще е един от множеството ("нашто", "ще счупим"), но ще е и сам със своя избор, със своята жертва. Лирическият човек преодолява границата между световете (между сега и утре) чрез революционния акт, представен с метафорите "една борба, която / днес / клокочи" , "с главите си ще счупим ледовете". Бъдещият утопичен свят ще е облъхнат от вярата и обичта, от реалната мечта, а не от "празните химери". Това бъдеще е идеализирано, сакрализирано - то е уподобено на слънцето (извор на живот, на истина, красота, хармония). За такова бъдеще си струва да се умре. Отнесена към жертвения край, поетическата фраза "Да знаеш ти живота как обичам!" носи носталгия по живот и остойностява смъртта. Обичта към живота, вярата и надеждата, че е възможно да се пробуди достойнството на милиони, да възтържествува справедливостта, мотивира избора на такава смърт - в борбата. Борбата е една от проявите на трансформираното съзнание. Интимно - съкровено, задушевно и високо поетично, чрез образно сравнение е представен вътрешно присъщият порив на човека към светлината, към свободата, към красотата (както е присъщо на пеперудата да се стреми към светлината, дори да изгори) : "И нека като пеперуда малка/ крилата ми/ опърли най-подире./ Не ще проклинам,/ няма да се вайкам,/ защото все пак, знам/ ще се умира." Граничната ситуация се мисли като ситуация, в която човек е поставен пред необходимостта да избира, в която човекът е изправен пред лицето на смъртта (защото избира борбата и смъртта). Стиховете излъчват и тъга, и примирение, въпреки знанието: защото "все пак" ще се умира. На неизбежния край се противопоставят надеждата и вярата в смисъла на този край. На закономерната биологична смърт се противопоставя не идеята за безсмъртие в борбата (както е в българската литературна традиция), а радостта от сливането с безброя, от единението чрез обичта. Чрез парадокс смъртта саможертва е представена със символа на песента - изведен е глобалният символ на постигнатата истина: слънцето - светлина - като основание за превръщане на смъртта - саможертва - в песен - безсмъртие:

Но да умреш, когато

се отърсва

земята от

отровната си

плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

да, това е песен!

Песента е израз на човешкото у човека, на способността му да има идеали и вяра; песента е синоним на живота, на любовта, надеждата и вярата, на свободата и високите духовни пориви (свързани с пространството "горе" - отвореното пространство на въздуха, светлината, небето, слънцето, звездите - символи на бъдещето, което се противопоставя на затвореното пространство "долу", на мрака, гниенето, проказата, символизиращи даденостите на настоящето). Песента е обич и вяра, а смъртта е песен - чрез обичта и заради нея лирическият човек приема спокойно смъртта. Смъртта песен е ново възкресение за човечеството, открило в себе си любовта и единението. Такава смърт = песен = любов е високостойностен духовен жест, разчетен като героизъм, възкресение и безсмъртие на личността.

Така последните стихове на "Писмо" и "Песен за човека" превръщат образа на песента и образа на човека в синоними на живота като най-висш смисъл на битието.

Стихотворението "Писмо" представя ценностния избор като съзидателен акт - чрез него индивидът надмогва разочарованието и съхранява себе си. Човекът постига своята същност, когато открие в етическия хаос на съвременността свои ориентири, когато съумее да се противопостави на този хаос. Осмислянето на преживените разочарования и загуби помага на човека да преоткрие вярата си, пробужда отново способността му да мечтае. Вярата е изстрадана, тя е следствие на преживяното и осмисленото.
"Песен за човека"

Лирическият герой на Вапцаров е динамичен - търпи множество социално-психологически превъплъщения дори в рамките на един лирически сюжет. В тихотворението "Песен за човека" той представя едновременно низостта и величието на човека, неговите падения и възходи в двубоя с живота - текстът е тържество на вярата в нравственото прераждане на човека, възпяване на човека, на неговата способност да превъзмогне злото у себе си, да се прероди нравствено, да се извиси над мрака на грехопадението и злото, да осмисли измеренията на човешкото, да стане човек и да се приобщи към целия човешки свят. Вапцаровата песен за човека е възторг от човека, способен да открие в себе си душевно просветление и чрез духовната си свобода и обичта си към живота да надмогне страха от смъртта, да умре достойно и красиво, с песен. Поетически сюжет на Вапцаровата песен е обичта към човека и вярата в способността му да бъде добър, да бъде човек.

Както светът е представен двойствено (стар, зъл - нов, добър), така и човешката природа е изобразена с вътрешно присъщата си полюсност (добро - зло) - зависима, мотивирана, моделирана от законите на света, обитаван от човека. Част от стиховете разполагат човека в "старото" време - преди и сега, обединени в общ модел на лошата, несправедлива история. Там човекът е социално и исторически немощен, ежедневно смазван от несправедливата действителност. Чрез поредица от метафорични сравнения човекът се лишава от човешките си черти и придобива демонични, "животински", "зверски" - защото светът е подчинен на демонични закони (в "Писмо" - "като некакви животни в клетка"). Антонимичният двойник на злия човек от "Песен за човека" е героят на "новото време" - заменил злината и братоубийствените/отцеубийствените пориви в душата си с любовта към човека и света, с добротата, вярата, алтруизма, вписани в романтичната утопия на бъдещето. Метафора на преображението е песента.

Творбата представлява полемична ситуация, в която е включен и самият читател - текстът съдържа въпроси, отправени непосредствено към него: "Как мислиш, читателю, ти?" Утвърждаването на доброто и красивото у човека е постигнато чрез диалогична форма на изказ - води се диспут/дебат за "човека във новото време" между дамата и нейния опонент (поета, лирическия говорител). Чрез създадената полемична ситуация се акцентира върху човешката значимост - човекът се тълкува не еднозначно, едностранно, а в цялата негова сложна и противоречива същност; аргументирано е защитена оптимистичната концепция за човека. Дебатът за "човека във новото време" е построен убедително - и на рационално-логично, и на емоционално равнище, чрез реторически техники и преобладаваща разговорна лексика. Дамата мрази човека и защитава тезата, че човекът е непоправимо жесток и безскрупулен. Тя е предубедена и това ѝ пречи да съзре истинските причини, които водят човека до нравствено падение, до престъпление. Дамата илюстрира твърдението си чрез историята за братоубийството. Тя е убедена, че у човека преобладава злото, агресивното, скотското: "Аз мразя човека./ Не струва той вашта защита!" Съзнателно огрубената лексика - повторена ("насякъл") - откроява дивото, животинското в природата на човека.

Лирическият говорител защитава напълно противоположна теза - той обича човека и вярва в неговата способност да бъде добър, да превъзмогне грехопадението, да открие светлината в душата си и чрез любовта си към хората и живота да спаси, да защити човешкото в себе си. За да убеди дамата в своята оптимистична позиция за човека, лирическият говорител разказва историята на един човешки живот - история за нравственото падение на човека - престъпник, убиец - и за неговото духовно прераждане. Героят е селянин, който е извършил смъртен грях (най-голямото престъпление според християнските представи за нравственост): "баща си затрил". Чрез разказите за братоубийството и отцеубийството, чрез съзнателно принизената лексика се акцентира върху скотското, демоничното у човека, който е изгубил ценностните си патриархални устои, защото е смазан от зловещата действителност. Според лирическия говорител не човешката природа, а социалните условия тласкат човека към злото, престъплението, погубват човешкото у него. Етимологическата фигура "злодея злосторен" скрито кулминира идеята за стария свят като царство на злото - то се оказва удвоено, умножено/размножено отвътре. Сякаш в света работи някакъв необясним, но странен механизъм, който възпроизвежда тъмнината, като я натрупва в една безкрайно отворена перспектива. Вапцаровата поезия вижда своя герой (конкретно работника от пролетарската класа) като продукт на социалния ред, на лошите закони - нравствената злина не е изначално заложена в природата на човека, а е исторически произведена и затова - променима, подвластна на психологически преображения според други условия и закони. Истинската човешка природа се крие в способността на човека да се ражда добър (такъв е създаден от Бог), а злината е допълнително наложена от жестоките практики на социалното битие, тя е насилствена трансформация на положителното човешко начало. Като разказва историята на едно нравствено преображение, следващо логиката на християнския етически цикъл (грях-наказание-покаяние-опрощение), Вапцаровият лирически текст търси нравствените мотиви на човешкото поведение. Човекът е в състояние да си връща доброто в определена ситуация - видяна като състояние на граничност, на постигнато от самия престъпник прозрение - за света и за себе си - и последвало нравствено преображение: "Брей, как се обърках...", "Ех, лошо/ ех, лошо/ светът е устроен!". Просветлението е настъпило вътре, в затвора, в контакта на прегрешилия с другите затворници. Там, в затвора, историята на човешкото падение, на човешката деформация е приключила и започва историята на пробуденото достойнство, на човечността: "Но във затвора попаднал на хора / и станал/ ч о в е к". Лексемата "човек" е откроена в самостоятелен стих и написана с разредка, за да покаже "ставането" на човека. Човещината сама за себе си не съществува, тя се изразява чрез отношението към другите хора.

Опозицията свобода-несвобода странно се е трансформирала в абсурдно устроения свят (не по законите на човешкото). Оказва се, че мирният свободен свят - вън от стените на затвора - е затвор за човешките души и изкушение за греховност, а затворът - от място за наказание и несвобода (в други текстове е метафора на злото настояще: "светът е затвор") - се преобразява във високо пространство на нравствено проглеждане и просветление, на духовно извисяване. Именно там, в затвора, трансформираното човешко съзнание прозира истините за света и за собствената си съдба, смазана от нечовешката действителност - разбира, че злото в човека е провокирано от злия свят. Злото у човека е представено като социално детерминирано, обяснено е с несправедливостта на света: "Ех, лошо, ех, лошо светът е устроен". Косвено се внушава, че импулсът за убийство е извън човека, че са необходими извънредни обстоятелства, за да те принудят да се подхлъзнеш и "стъпиш в погрешност на гнило". Отхвърлена е мисълта, че престъплението може да се корени в самата природа на човека. Истината е внушена и чрез профанизиране на лексемите - метафори на света, както и чрез уникалната графична постройка на стиховете: "Не стига ти хлеба,/ залитнеш/ от мъка/ и стъпиш в погрешност на гнило."; "и мислел за своята/ тежка,/ човешка,/ жестока,/ безока/ съдба". Бившият злодей не само става "човек", но и сам започва да изговаря добото, да прояснява съдбата си и да поучава другите хора (принадлежащи на стария ред): "А може, по-иначе може..."

Прогледналият, прероденият се превръща в носител на словото, което на свой ред събужда за нов живот хората от "стария", злия свят. Пророческото слово е отъждествено с песента - думите/прозрение на бившия убиец съвсем естествено преминават в песен, чрез която той проглежда за доброто и обичта - метаморфоза, граничеща с чудото: "Тогава запявал той/ своята песен,/ запявал я бавно и тихо./ Пред него живота/ изплувал чудесен -/ и после/ заспивал/ усмихнат." Историята на пробуденото човешко достойнство, на човечността е представена чрез ключовия образ на песента - тя е знак за съхранена духовност, за нравствено проглеждане, за приобщаване на "злодея" към човешките ценности. Неопределеното "някаква" песен се преобразява в "своята" песен - постигната е истината за лично своята ценност, която е единствена, уникална, свързана с мъдрост, обич, човеченост, омиротворение, душевна хармония. Човекът открива себе си чрез песента, прозира своята участ, но и смисъла на човешката съдба въобще. Песента отприщва закъснялата човечност на отцеубиеца, кара го да мисли себе си като човешко същество, да осъзнае тежестта на греха и неотменимостта на наказанието. Неговото прозрение аргументира етически идеологемата, според която отблъскващото социално настояще неизбежно умира под напора на милионите еднакви в своя трагизъм съдби. Идеологемата дава своеобразна утеха - погубеният индивидуален живот се преосмисля като част от голямото историческо движение към утопичния утрешен живот, "по-хубав от песен". Извисяването е постигнато и чрез ключовия образ на усмивката. Мракът в душата е отстъпил място на светлината, а тя е осъзнатост за сторения грях и пробудено човешко съзнание, открило истината за себе си не в омразата, а в обичта. Инерцията на живота е преодоляна чрез обич. Постигнатото духовно просветление дава вътрешна свобода и сила на човека да преодолее страха от смъртта: "Но лека-полека/ човекът се сетил -/ страхът е без полза,/ ще мре./ И некак в душата му/ станало светло." Светлината, песента и усмивката са метафорични образи на истинското познание, на намереното красиво и достойно в човешката същност. То е противопоставено на зверското, бездуховното, нечовешкото: "тъпо и кухо", "гледал с див поглед на бик", "некакъв хлад". Мракът, невежеството, неживотът се противопоставят на зората и блясъка на звездата като образи на истинския, мечтания живот, изтъкан от обич, красота и хармония. Постигнато е висше състояние на духа, на омиротворение и абсолютна свобода, на мъдрост и човечност - в разбирането за това, че въпреки смъртта, животът е прекрасен и вечен: "Но белким се свършва/ със мен? -/ Животът ще дойде по-хубав/ от песен,/ по-хубав от пролетен ден..." Песента се появява в ключовите моменти на лирическия сюжет - при осъзнаването на извършения грях и в момента на наказанието опрощение.

Лирическият човек на Вапцаров, достигнал духовно просветление, няма време да започне отново живота си, но има време да умре човешки, да избере достойната и красива смърт, преодолявайки страха и ужаса от смъртта. Чрез песента, която е обич, надежда, вяра в доброто и красотата, той надмогва смъртта: "В очите му пламък цъфтял./ Усмихнал се топло, широко и/ светло,/ отдръпнал се, после запял." Всички метафорични образи (топлата, широка и светла усмивка, цъфналият в очите пламък) безусловно утвърждават извисилия се - с обич и вяра - човешки дух, победил злото и смъртта. Злото и демоничното са безсилни: палачите, назовани безлично "онези", гледат човека "с поглед безумен", "с страх"; затворът и мракът са персонифицирани ("Дори и затвора/ треперел позорно,/ и мрака ударил на бег.").

Смъртта е гранична ситуация, в която се проверява устойчивостта на нравствените ценности. Съхранената обич пред смъртта е достойнство, висша морална добродетел и духовна сила, заслужаваща възхитата и на звездите, и на цялата вселена, която приветства духовното прераждане у човека, хармонизирал се (в обичта и чрез нея) с вселенското пространство: "Усмихнати чули звездите отгоре/ и викнали: / "Браво, човек!". За разлика от стих. "Вяра", където дори хипотетичната смърт предизвиква бурна емоционална реакция, тук негодувание и съпротива няма. Смъртта е действителен край. Представена е привидно безстрастно, констативно: "Нататък е ясно. Въжето/ изкусно/ през шията, после/ смъртта". Последното тайнство (смъртта) в тези стихове е лишено от тайнственост, от мистичен ореол, превърнато е в обикновен, банален случай. Наречието "изкусно" - откроено в самостоятелен стих - има смисъл на майсторство, на професионално съвършенство, проявено от "онези" (назовани безлично), които отнемат живота. Изречението е безглаголно и безподложно - не назовава вършителя и по този начин абсолютизира злото в света. Неуместната употреба на "изкусно" от гледна точка на нормалната логика задава скрита ирония към абсурдното битие, което е превърнало убийството в занаят, в "майсторлък".

На смисъла на този поетически момент противостои идеята за надмогване на смъртта чрез песента: "Но там, в разкривените,/ в сините устни,/ напирала пак песента". Биологичният акт на смъртта се обезсмисля, извисиен е животът, но като духовна енергия, като човечност. Грозотата и неотвратимостта на смъртта ("разкривените", "сините устни") са преодолени от обичта към човека и живота, от силата и вечността на човешкия дух, от нравствената красота на човека. В израза "напирала пак песента" - чрез наречието "пак" и миналото несвършено деятелно причастие "напирала" - песента (членуваната форма=своята песен = единствената) изисква, настоява за своята вечност. За разлика от Ботевите текстове ("Хайдути", "Хаджи Димитър"), където песента пее възхвала, в "Песен за човека" песента иска да пее сама себе си - не само като ценност и самоценност, а и като неприемане на смъртта. Песента е победа на хуманността в живота, победа на самия живот, видян като духовна стойност и висша ценност. (Песента е най-многозначният символ в поезията на Вапцаров - песента отвежда към света на мечтите, тя е способността на словото да събужда за нов живот, да изказва способността на човека да се преражда за доброто, обичта, надеждата, вярата; песента е романтичната утопия на светлото бъдеще, в което хармонично ще съжителстват човекът, трудът - радост и творчество, машините, природата, целият космос.)

Реторичният въпрос в края на текста е израз на доказаната от лирическия говорител оптимистична визия за човека - "ужасното" се превръща в "прекрасно". Изпята е прекрасната песен за човешкото "ставане", за обичта към човека и вярата в неговото нравствено прераждане - тематично ядро на вапцаровския хуманизъм. Интерпретирайки човешкия живот в плана на социалното, стих. "Песен за човека" остава чуждо на смирението, което е вътрешна нагласа и житейска позиция на Дебеляновия човек ("Сиротна песен"). У Вапцаров страданието не се осмисля като индивидуален и екзистенциален жребий, смиряването пред който е израз на мъдрост. Напротив - страданието е осъзнато като гаранция за утрешно възмездие, за възстановяване на битийното равновесие.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Цикълът „Песни за човека” 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.