Цикълът „Песни за човека”


Категория на документа: Други



Естествено се налага паралел с Ботевата балада "Хаджи Димитър", където смъртта е вечен живот. Тази идея се излъчва от пространството (и национално, и вселенно) и от цикличната повторяемост във времето. Пространството е организирано по вертикала (долу - среда - горе), цялата опоетизирана нощна природа (звезди, месец, гора, вятър...), символизира вечното, неумиращото, епичното извисяване на героя, възхвален и обезсмъртен и чрез песента - оценка на живите, възхвала и памет за подвига на юнака (изведен е и моралният, и естетическият аспект на подвига). В "Песен за човека" пространството е също гранично (между живота и смъртта), също е организирано във вертикала ("долу" са затворът, мракът, несвободата - "горе" е неограниченото наднационално пространство на звездите, светлината, всемира). Очовеченото вселенно пространство също създава поетически ореол на героя, който обаче е установил единична, лична, своя, интимна връзка с природното пространство. Песента също изразява възхвала (но не за подвиг с национални измерения, заслужаващ безсмъртие) - за постигнатото състояние на обич, доброта, спокойствие, равновесие, единение със света - възхвала на екзистенцирането на личността в противовес на биологичното съществуване.
"Сън"

Художественият свят във Вапцаровата поезия е ценностно разполовена - между жестоката и умъртвяваща човека и човешката действителност "тук" и "сега" и утопичната визия за "дните честити", когато победи ревлюцията. Човекът пътува от небитието на страданието, унижението и отчаянието към светлината и романтката, към свободата и щастието на бъдещето. Преди да направи своя избор на житейски път, на посоката на пътуването, Вапцаровият човек е извървял дългия и сложен път към себе си, за да открие своите ценности и да ги вгради в нравствения си свят, за да "стане" човек. Задължително условия за конструиране на стабилен ценностен свят е присъствието на вярата, равностойна на идеал. Вярата съхранява човешкото у човека въпреки изпитанията на настоящето, вярата посочва перспективата за бъдещето: "моята вяра/ във дните честити,/ моята вяра,/ че утре ще бъде/ живота по-хубав,/ живота по-мъдър". Вапцаровият лирически герой вижда това бъдеще в сънищата и мечтите си, в интимните си човешки копнежи. Поетическата визия за него е идилична и оптимистична. Възможният алтернативен живот "утре" е свързан с представата за друг социален ред, в който ще тържествува справедливостта, красотата, единението, хармонията, радостта от труда.

Стихотворението "Сън" (от цикъла "Песни за една страна" - посветен на Гражданската война в Испания 1936 г.) представя копнежа, мечтата, утопията за бъдещия прекрасен свят чрез проблема за труда и човешките взаимоотношения в трудовия делник. Заглавието посочва мечтания образ като нереален - сънуван, бленуван. Чрез наивно-романтичната представа на Фернандес за щастие поетът се стреми да придаде човешки измерения на идеологическата доктрина. Ако в пространството на суровото настояще трудът се асоциира с монотонния си убийствен ритъм, с потъпканото човешко достойнство, с робството на машините и с отрицанието на всякакво творчество, то във визията за бъдещето той е одухотворен и изпълнен със смисъл, даряващ на човека красота, радост и удовлетворение. И машините са част от това одухотворено пространство, изпълнено с поезия, с романтика. Образът на завода носи двойствена символика, свързана с противопоставяне на настояще и бъдеще, на свое и чуждо (такъв е образът на завода във всички текстове на Вапцаров). Сънят е архетипен образ и в различните си семантики се появява в произведенията на много от българските творци, като ключово присъствие има в творчеството на Пенчо Славейков и на символистите.

Началото на лирическия тескт съвместява сегашността на започващата битка със сънуваната картина на утрешния трудов делник на човека. Чрез съня и мечтата копнежът по утопичния свят на бъдещето нахлува в жестокото настояще, за да даде смисъл на изпитанията, лишенията, рисковете, смъртните предизвикателства. Творбата е издържана като диалог между двамата приятели в навечерието на поредната атака срещу врага. Преди сражението Фернандес споделя с Лорѝ сюжета на един прекрасен сън, в който войната ще е останала назад във времето, а хората ще се радват на свободата и на творческия облагородяващ труд, ще се радват на хармонията във взаимоотношенията помежду си: "В завода ти, Лорѝ, си надзирател / и казваш: "Днеска искам триста болта!"/ "Добре, Лорѝ, отлично, мой приятел!"/ И двамата се смееме доволни." Изчезнало е сякаш отчуждението, наложено от йерархията, надзирателят и работникът разговарят като равни (обстоятелство, подчертано чрез римата "надзирател - приятел"). Тези взаимоотношения са конструирани на основата на равенството, доверието, споделената радост от труда творчество. Усмивката е поетическият знак на взаимното удовлетворение от труда, на социалната равнопоставеност. И други ключови за Вапцаровия художествен свят понятия намират различна, противоположна интерпретация, тъй като са облъхнати от новата реалност, свързана с мечтата за бъдещето. Заводът не отнема въздуха на човека, а е светъл и приветлив, човекът диша с пълни гърди, защото е свободен: "И дишаш, дишаш толкова свободно!" Усещането за свобода е представено метафорично и чрез необятността и блясъка на простора: "А вънка тъй широк е небосвода!.../ Блести небето, въздухът блести!" Този свят е така изумителен, че извиква известно усъмняване в собствените сетива, в собствената идентичност: "И сам не вярваш, че това си ти." Заводът в поезията на Вапцаров се възприема не само в буквалния си смисъл, но и като метафора (алегория) на живота. Машината - враг и поробител в "стария" свят - се е превърнала в приятел на човека, в негов съюзник в съзидателния, одухотворен, творчески труд: "машини същи,/ но частите им блеснали - злато!/ И ставите им някак по-могъщи." Блесналото злато и могъщите стави са метафори на новия свят, на красотата и хармонията в него, на духовната сила на човека, извираща от топлотата на човешкото братство, от удовлетворението в труда, където човекът и машината синхронизират своя ритъм в изграждане на новия технологичен свят. Машините са част от романтиката, те са скритото сърце на новото време и заедно с човека "на новото време" запяват песента на прекрасното утопично битие, отъждествено с представата за библейския рай.

Разказаният преди сражението сън по своеобразен начин разкрива човешкия смисъл на военния конфликт. В контекста на съня мечтание предстоящият бой придобива романтичен ореол - той се осмисля като епизод от никога нестихващото сражение между добро и зло, в което и човекът заема позиция. Несъответствието между конкретната ситуация на боя ("По-тихо! Скрий главата си! Отвън/ на педя са от нас, не говори!") и мечтателния унес на героя внушава, че човешкото търси убежище в мечтата, когато се усети застрашено (а войната е тъкмо такава ситуация). Противопоставянето между настояще и бъдеще е представено чрез метафориката на мрака и светлината. Мракът отстъпва "във паника,/ без строй", в света побеждава светлината на справедливостта и истината - изходът от сблъсъка между своя и чуждия свят е представен и аргументиран чрез логиката на природния кръговрат, на противоборството между мрака и светлината (както у Смирненски - "Да бъде ден!", "Ний" и др.). Стойността на настоящето се свързва не само със злото и човешката неосъщественост, но то има и стойност на прозрение за необходимостта от борбено противопоставяне на чуждия свят, настоящето е моментът на жертвено себеотдаване. Бъдещето осмисля този жест - то е утопично красив блян за хармоничен свят и съвършен човек. Стихотворението "Сън" интерпретира реалните исторически събития в светлината на вечния човешки стремеж към щастие. С фантазните образи, видени "насън", то се стреми да аргументира мита за социалното преустройство като път към един прекрасен нов свят, да придаде на поетическите послания универсални, общочовешки измерения.

Ако в поемата "Септември" утопичният свят е видян като тотално преобръщане на стария свят ("Септември ще бъде май", "Земята ще бъде рай"), то "Моторни песни" създава една принципно друга представа и стих. "Сън" е красноречив пример за това. Вапцаровата утопия не търси тотално новия свят, а изпълва стария свят с тотално нови отношения и в този смисъл тя е по-реалистична. Новият свят е видян като дословен антипод на стария. Потискащата, душна атмосфера и враждебните машини са преобразени - атмосферата е изпълнена с въздух, простор, светлина, блясък; машинните елементи също са "блеснали". Трудът е показан в своята красота и празничност; нови са взаимоотношенията между работниците - изпълнени с радост, с приятелски, топли чувства и човешка споделеност. Представите за новия живот изпълват готовата структура на стария с новата душевност на хората, човекът изпълва нещата със себе си (в стария свят нещата - заводите, машините - налагат на човека неговото безрадостно и тежко битие). Трудът в стария свят е потискащо средство за заробване, а в новия свят е празничната себеизява на човека творец. Голямото послание на поета е, че именно човекът създава своята участ, своето битие. Новият свят формално повтаря стария, но задължително изпълвайки го с ново съдържане - празничният труд на човека ще роди изобилен хляб: "Имам ли аз -/ то значи да има за теб" ("Не бойте се, деца"). Преходът между двете екзистенциални състояния е драматично преживян, утопията е отвоювана (пролетта у Вапцаров символизира и революцията, и новия свят), тя ясно е видяна в един радостен, ясен и слънчев хоризонт, обещан от лирическия човек на идните поколения: "Aла не бойте се, деца, за утрешния ден!"

??

??

??

??

1





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Цикълът „Песни за човека” 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.