Договорът от Маастрихт


Категория на документа: Други


Намерението да се предаде по-ясен фокус на външната политика на ЕС и да се съчетаят в единна рамка всички политики на съюза по външните отношения.

Разграничение между общи позиции и съвместни действия:
съвместните действия би трябвало да се използват, когато се изисква специфично оперативно действие, докато общите позиции са предназначение за ситуации "от географско или тематично естество" (член 15), които по-малко се поддават на ясно дефиниране. Конструктивно въздържание: договорът формализира неговото използване: всички
_____________________
2Хикс, С., Политическата система на Европейския съюз, Парадигма, София, 2007, с 443
Решения по ОПОВОС се вземат с единодушие, но въздържалите се не се броят като гласове против. Освен това за насърчаване на правителствата на държавите членки да се въздържат, а не да налагат вето, на тях им се позволява да обяснят въздържанието си във формална декларация, а онези правителства, които са се въздържали, не са задължени да участват в прилагането на дадено решение, въпреки че все пак трябва да се въздържат от предприемане на действия, които са в пряко противоречие с него.

Гласуване с квалифицирани мнозинство: договорът формализира използването на гласуване с квалифицирано мнозинство в две области: за общи позиции или съвместни действия за прилагане на обща стратегия, приета (с единодушие) в Европейския съвет, и за всяко решениие за прилагане на съвместно действие или обща позиция, вече приета от Съвета на ЕС. Ако обаче една държава членка е против използването на гласуване с квалифицирано мнозинство поради "важни и заявени причини от националната политика", тя може да изиска въпросът да бъде отнесен до Европейския съвет за вземане на решение с единодушие.

Върховен представляващ ОПОВОС: договорът въвежда този нов пост, съчетан с поста генерален секретар на Съвета на ЕС. Договорът предписва върховният представляващ "да подпомага Съвета на ЕС по въпроси, които попадат в диапазона на ОПОВОС, по-специално като допринася за формулирането, подготовката и прилагането на политически решения, а когато е уместно - също и да действа от името на Съвета на ЕС по искане на председателството, осъществявайки политически диалог с трети държави". Създадена е и нова тройка от върховния представляващ за ОПОВОС, комисаря по външните отношения и министъра на външните работи на държавата, която държи председателството на Съвета на ЕС.

Засилено стратегическо планиране. В генералния секретариат на Съвета на ЕС е създадено ново звено за планиране и ранно предупреждение - политическата секция (под разпореждането на върховния представляващ ОПОВОС), и на председателството на Съвета на ЕС са дадени няколко нови правомощия: да свиква извънредни заседания на Съвета на ЕС в срок от 48 часа (а при спешност - и в по-кратък срок); възможност да получава мандат да преговаря от името на ЕС при международни преговори и повишена отговорност за гарантиране на прилагането на решенията на ЕС.

Европейската политика за сигурност и отбрана. Амстердамският договор засилва сътрудничеството по отбранителната политика, като дава на Европейския съвет компетенции за изработване и прилагане на общи политики на отбрана, особено по отношение на въораженията. Договорът обаче изрично посочва, че тези политики не трябва да навредят или застрашат НАТО и дава правото на неутралитет, съгласно настояването на Швеция, Австрия, Финландия и Ирландия. Не е взето обаче решение как да се постъпи със Западноевропейския съюз, след като договорът за него изтича през 1998 г.

След влизането в сила на Амстердамския договор през май 1999 г. и до сега ЕС е много активен в сферата на външната политика. Всъщност Съветът по общи въпроси е така затрупан с работа по въпроси на външната политика, че рядко има възможност да разрешава спорове в други политически области - което е първоначалната цел при поставянето му на върха на йерархията на Съвета на ЕС.

Европейският съвет постига съгласие по три общи стратегии в бърза последователност: във връзка с Русия - през юни 1999 г.; във връзка с Украйна - през декември 1999 г., и Средиземноморието - юни 2000 г.
Обаче разочарованието поради недостатъчно определения характер и неяснотата на общите стратегии е причина след 2000 г. да не са приемани нови такива.

Въпреки всичко постът върховен представляващ обикновено се смята за успешен. Първият, който го заема, Хавиер Солана - бивш министър на външните работи на Испания - бързо си създава висок авторитет на международната сцена. Той изиграва активна роля в мирния процес в Близкия изток и при разрешаването на конфликта в бивша Югославия. Той също съставя проекта за "Европейска стратегия за сигурност" и преговаря по него; проектът е единодушно одобрен от министрите на външните работи на държавите от ЕС и излага в какво и защо политиката за сигурност на ЕС се различава от доктрината за сигурност "preemptive strike" (изпреварващ удар) на администрацията на Дж. Буш.5

Обаче объркване и конфликт между отговорностите на върховния представляващ и на комисаря по външните отношения довежда до това в предложената конституция на правителствата на държавите членки да се съгласят, че тези два поста трябва да се слеят в поста на министър на външните работи на ЕС.

В сферата на отбранителната политика също има значително развитие. Дори преди прилагането на Амстердамския договор, през декември 1998 г. правителствата на Франция и Великобритания (двете европейски ядрени сили и членки на Съвета за сигурност на ООН) постигат съгласие по отбранителната инициатива "Сейнт Мало". Тази френско-британска инициатива има за цел да се създаде оперативен отбранителен капацитет на ЕС. Това би станало чрез включване на ЗЕС в структурата на ЕС, така че да стане "европейския стълб" на НАТО. ЕС би имал достъп до националните активи, поверени на НАТО, и би могъл да действа без участие на САЩ.
____________________
5What is Preemptive Strike?, http://www.wisegeek.com/what-is-preemptive-strike.htm

Тези цели са приети почти "на едро" от ЕС на срещата на Европейския съвет в Кьолн през юни 1999 г. Разстроени от провала на съюза в района на Югославия и факта, че НАТО е главният актьор в Косовската криза през 1999 г., всички държави членки, включително и неутралните, се съгласиха, че главните характеристики на отбранителната способност на ЕС трябва да са хуманитарни и спасителни операции, мироподдържащи операции и управление на военни кризи - т.нар. задачи от Петерсберг.

През декември 1999 г. Европейският съвет в Хелзинки поставя 2003 г. за краен срок за пълното влизане в действие на Европейската политика за сигурност и отбрана-което означава ЕС да е в състояние да дисоциира сили до 60 000 души в рамките на 60 дни. За да се осигури спазването на този срок държавите членки поемат специфични ангажименти относно личния състав (през ноември 2000 г.) и оборудването и останалите ресурси (през ноември 2001 г.).

След това през декември 2000 г. на заседанието на Европейския съвет в Ница са създадени нови военни структури за вземане на решения. Комитетът по политика и сигурност замества Политическия комитет. Той се подпомага от политико-еоенна работна група, комисия за гражданските аспекти на управлението на кризи, военен комитет (EUMC) и военен щаб (EUMS). Военният комитет съветва по военни въпроси Комитета по политика и сигурност и върховния представляващ, докато военният щаб отговаря за ранно предупреждение, стратегическо планиране и оценка на ситуацията. За пръв път в коридорите на сградата на Съвета на ЕС в Брюксел могат да се срещнат хора с военни униформи. Първата военна операция на Европейския съюз е проведена през април 2003 г., когато сили на съюза поемат от НАТО всички отговорности по опазване на мира в БЮРМ.

Следователно съществува постепенно създаване на компетенции на европейско равнище по външната политика и политиката на отбраната и прогресивно движение към вземане на решения на над национално равнище, с ограничена роля на ЕК за определяне на дневния ред, увеличена политическа инициатива и координация от страна на председателствата на Съвета на ЕС и върховния представляващ за ОПОВОС, възможност за гласуване с мнозинство (или поне за политическо прилагане) и инструменти за гарантиране, че Европейският съюз действа като единна сила в световните дела.

Въпреки това Общата политика в областта на външните отношения и сигурността (ОПОВОС) остава предимно в междуправителствената политическа сфера: Светът по общи въпроси е доминиращият изпълнителен и законодателен орган, а нормата за вземане на решения е "управление чрез консенсус".

Заключение

Въпреки институционалната интеграция не може да се каже, че действията на ЕС в областта на външната политика на сигурност са последователни. Има няколко ранни политически успеха в рамките на Европейското политическо сътрудничество (ЕПС). Например за пръв път Евроопейската общност излиза с обща позиция в преговорите на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа в началото на 70-те години.

Неадекватността на ЕПС обаче става очевидна когато ЕС се опитва чрез него да договори широко политическо и икономическо сътрудничество със САЩ.

Първо, ЕПС не е достатъчно гъвкаво, за да даде възможност на САЩ да вземат участие във вътрешно европейските преговори относно бъдещето на западноевропейската сигурност. Държавният секретар на САЩ Хенри Кисинджър заявява, че това противоречи на една основна идея на Атлантическия съюз - че САЩ осигуряват военна защита, но в замяна имат право да участват във вземането на решения по европейската сигурност. Проблемът с ЕПС, е че то обикновено съдейства за позиции, които след това са представяни на САЩ като свършен факт.

Второ, и което е свързано с този въпрос, ЕПС пречи на ЕС да преговаря с партньорите си с единен глас. След серия визити във Вашингтон на различни външни министри и длъжностни лица от съюза Кисинджър прави прочутата си забележка: "Кой говори от името на Европа?"

Източници




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Договорът от Маастрихт 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.