Духовна култура на Симеоновград


Категория на документа: Други




Пловдивски университет "Паисий Хилендарски"

Курсова работа по етнография

На тема: Духовна култура на Симеоновград

Изготвил: Божидар Димитров Василев
Специалност: История
Факултетен номер: 1309272007

Съдържание

1. Домашно огнище.

2.Облекло.

3.Храна и хранене.

4. Обичаи.

Битът на населението от Симеоновград и неговата околност е съвкупност от различни условия, обичаи и народни традиции. Те водят началото си от далечното историческо минало и са плод на дълго общуване и опитност. През многовековното съществуване на българския народ те са били съхранени, крепили са го през тежките дни страдания и борби за свобода и независимост.През годините на робство българите са съставели повече от две трети от цялото население. Тръново е било чисто българско село. В Сеймен преобладавал също българския елемент с изключение на с. Юнузбюкю , където са живели една малка част юрушки семейства, които през 1884 г. окончателно се изселват и напускат селището. Битът на населението от Тръново и Сеймен се изгражда около семейното огнище - баща, майка, деца, баба и дядо. Домашния бит ги е свързал тясно и е достигнал до близки и роднини. Бащата е ръководител домашния начин на живот, като основа на взаимоотношенията между членовете на домакинството са изграждани върху почит към по - възрастния . Сключване на брак на син или дъщеря е ставало само с безусловното съгласие и избор от страна на родителите. Религиозните обреди лежали в основата на бита на населението. Черкуването в празнични и почивни ден, молитви преди хранене и спане, в дни на домашни затруднения и пр. са лежали в основата на домашния и обществен начин на живот. През турското робство двете български селища Тръново и Сеймен не са имали особено оживени връзки. Река Марица, която тук дели двете селища, е широка 250 - 300 м. Отделни административно и духовно, без някакви особени връзки, те не са чувствали остро необходимостта от един мост, който да свързва двете селища. Минаването на реката на хората е ставало с леки ладии, а коли и добитък са прекарвали с големи гемии, които издържали товар до 2 тона. Лятно време водата чувствително намалявала, но пак е било рисковано да се броди било пешком, с кон или кола. През 1873 г. след прокарването на железницата и построяването на моста отношенията между двете селища се активизират особено чрез женитбите. Диалектите, които дотогава рязко се отличавали и взаимно осмивали, започват да се приравняват, а заедно с това се приравняват нравите и обичаите. Най - много е зачитан празникът "Св Никола" , защитник и покровител на салджиите и празненства, които траели по няколко дни. По различни пътища също така се е проявявала привързаността към домашното огнище. Запазване името на бащата и неговия дом се смятало за нещо свято, особено за мъжката челяд. И не случайно в един и същи домове, под една стряха се живеели редица поколения. Къщите преди Освобождението, по време на робството са разположени вкупом по фамилии. От 1902 г. започва планирането на града и къщите са разположени вече поредично. Обичай е всеки стопанин да отделя част от двора си, обикновено отстрани или зад къщата си. Това място, добре запазено от добитъка, се засажда с цветя и дървета. На местен диалект тая градинка се казва челник. Там се поставят и кошерите на пчелите. Из дворовете декоративни растения рядко се срещат. Повече се засаждат черници, които се използват през сезона на бубохраненето. Тях ги садят по дворищата, край лозята, зеленчуковите градини и в специални черничеви градини. Резитбата им става от 1 мой до 15 юни, когато е сезонът за отглеждане на бубите. Почти всички стопани, които имат собствени черничеви градини, не пропущат година да не хранят буби, защото и при най - ниската цена пашкулите намират сметка при наличността на собствени черничеви листа. Дворовете на земеделските стопани имат една широка врата, направена от плетеница. Тя служи за вкарване на коли, каруци и на товарен добитък. До нея има малка вратичка за влизане и излизане на хората. Ония дворове, които са на две улици, малката вратичка е към главната улица, а голямата откъм другите улици. Всеки по - широк земеделски двор се дели на три части - черен двор за добитъка, където се намира плевникът, хамбарът и яхърът; градина за овощни и черничеви дървета и памук; и челник - цветна градина. В цветната градина се посаждат и отглеждат най - грижливо следните цветя: дели добрю, парапати -от рода на хризантемите, латинки, босилек - ситен и едър, дервишчета, люляк, трендафил, маргаритки, тъжен, лалета, кокичета, зюмбюли, гергини, карамфил, кадънки, стратул, вечерник, здравец и др. Къщите за живеене могат да бъдат разделени на на три вида: къщи, строени преди Освобождението; къщи, строени след Освобождението,до 1902 г., и къщи, строени по план. Къщите, строени преди Освобождението, са поставени в двора далеч от улицата и на известно разстояние от съседите. Те са строени без изби, с основи от камък и кал, а стените от кирпич. Покривите са сламени. Къщите са прави с две отделения - за живеене и занници. В стаите за живеене има огнище, долапи, полици за съдове, възсреб, бакърник. На източната стена има икона с кандило. Във връзка със салджийството, което е било масов поминък на краймаришките селища, в Симеоновград на подходящи места край Марица се строят маази (складове). В тези складове най - често били съхранявани земеделски произведения, кожи, платове, хранителни стоки и други. В Симеоновград на едно протежение от 500 - 600 м по удобния висок ляв бряг на реката е имало 6 големи маази. На десния бряг е имало 7 маази. Маазите са били собственост на български, гръцки и арменски търговци, които докарвали много стоки, за да ги продават по местните панаири. Още повече, че тук на близо е ставал Узунджовския панаир. За търговците е било необходимо да имат здрави и солидни складове за продължително съхранение на стоки. С такава цел е построена и използвана Хаджи - Баневата мааза, която е запазена и до днес. В приземния отворен към улицата и реката етаж е магазинът и кантората на собственика на маазата. Над магазина е етажът за скъпите стоки, които на търпят влага. Тук се пазели кожите и кожарските изделия, платове и др. Целият етаж е едно цяло, без каквито и да е отделни помещения. Той - се отличава най - вече със своя полуцилиндричен свод, който се развива в пространството на покривната конструкция. Пространството между билото на двускатния покрив и полуцилиндричен свод по цяла та си дължина е било запълнено с повече от 1000 празни глинени съда. Една част от тях са поставени изправени върху дъната си, другите са легнали или обърнати в зависимост от разстоянието между билото на покрива и полуцилиндричния свод. Чрез поставянето на тези кухи и леки керамични тела майсторът, който е покривал маазата, е целял да се поддържа постоянна температура в складовото помещение, да няма приток на влажен въздух и да облекчи значително тежестта на свода. Фасадата на маазата към улицата се оформя архитектурно от триъгълен фронтон, където е поставена мраморна плоча с надпис:

"Тая магазия е направилъ

Хаджи Банио заради двете

Негови синове хаджи Юванъ и

Димитраки в лето 1875

Августа 7"
След освобождението строежът на къщи става по същия начин, но с повече отделения, изба и пристройка.Покривите са изключително с керемиди. Най - новите типове къщи са по план с оглед да задоволят нуждите на семейството. В тях вече има долапи за дрехи, кревати, изба и пристройки. В двора по план са поставени плевнята, оборът, хамбарът. Фурната се поставя или под отделен покрив, или под някоя пристройка. Направата по форма и начин е също като градските фурни, само че в по - малък мащаб. Ония семейства, които нямат фурна, пекат хляба в подници, които те сами правят от глина и слама. Харманите са в двора и заемат едно кръгло място в диаметър 10 - 12 м. Харманът най - напред се почиства, после се залива с вода и се заваля с валяк. Край хармана се стоварват снопите и се вършее с диканя. Диканите се влачат от валове или коне. Земеделците, които са и занаятчии, имат построени собствени дюкяни - налбантски, терзийски, кръчми и др.

Облекло

Носията в своите подробности представлява най - отличителния белег на дадено селище. Макар и отдалечено само на 4 - 5 км, носиите на съседното селище се отличава по различни нюанси на цветовете, която я прави характерна и присъща само за това селище. Симеоновград спада в областта на Рупаланската носия то произхожда от наименованието рупаданец - селянин. За нея е характерен червения кенар, докато за загорците е характерен черния сукман. Разграничителната линия започва от с. Главан на Сакара и върви на северозапад през селата Медникарово и Навъсен, Калугерово, Мусачево, Разделна, Опан, Тракия, Самуилово и достига до Чирпанските възвишения. В своето разширение едните на север, другите на юг, се смесват и се добива една разграничителна зона от села с комбинирана носия, където червения кенар добива винен цвят. Когато говорим за мъжката носия, която е носена от населението на Симеоновград и е шита от каратерзии, трябва да я опишем в цялостния и вид, за да може да се добие представа за нейните най - характерни особености. Старата мъжка носия се е състояла от: риза, тъкана от домашна памучна прежда, дълга до коленете, кроена с клинове под мишницата, яка висока - отпред разцепена наравно с гръдната кост и към врата се завързва с възи без копчета и без везби или шевици. Ръкавици, широки еднакво от рамо до китката. На по - младите ръкавиците са с маншета и се закопчават. Ръкавите и яките на ризите за дарове на стари и млади се обшиват по края с малка верижка от червеновинени или бели конци. Долни, бели гащи не се е носило до след Освобождението. Горните гащи са се обличали на голо. Оттук се обяснява и носенето на дълги ризи. Потурите са изработени от домашен шаяк и се кроят и шият от каратерзия. Те са прибрани, на широки дъна, завързани за кръста с дебели вълнени върви. Краката се завиват или с навуща, обвити с върви, или с калцуни, прошарени с гайтан. Последните обикновено носят старите. Над ризата се облича интерията - дреха, тъкана от тънка вълнена прежда. Платът е домашна изработка. Кройката е до кръста, ръкавите са оградени с гайтан, едното предно крило покрива другото и се закопчава с телени копчета. Гащите и интерията се покриват около кръста с пояс. Той е от чиста вълна, домашна изработка, цвят тъмночервен или черен, дълъг 3 - 4 метра и широк до 40 см. Отгоре му поставят колан, а овчарите - кожен силяхлък за поставяне на нож, оръжие и др. Върху интерията се облича елек - дреха без ръкави, закопчава се отпред с телени копчета. Извивката отпред е обшита с гайтан 3 - 4 реда. Материята е домашен шаяк с тъмночервен цвят. Елекът се носи над пояса. В студено време над елека се облича аба, дълга до кръста с ръкави. Тази дреха отпред не се закопчава. По - заможните поставят по ръбовете и яките гайтан линейни, без фигури. При много студено време по - заможните най - отгоре носят "бой аба". Това е дълга вълнена дреха до под коленете, подплатен с кожи и кожена яка. Овчарите, орачите и останалото население вместо "бой аба" носят клашник, който също е дълъг и е изработен от вълнена основа и вътък от козина. Платът се обработва на тепавица и се шие. Той е с широки ръкави и качулка, отпред се закопчава с възи. Шапките са направени изцяло от овча кожа, с обло дъно без подплата. Младежките шапки са от агнешка кожа с конусообразно дъно. Те са черни и са подплатени. Разликата в делничното и празничното облекло при обработката на платовете и кройката няма. Но в украсата на празничното облекло се поставя повече гайтан. Дори на крачолите при глезена на краката някои поставят гайтани "питки", ако се носят обуща. След освобождението мъжете започват да носят долни гащи. Забелязва се постепенно отхвърляне на "бой абата" и заменянето и с шаячно дълго палто. Има изменение и в ризите на младите. Тя се шие с прибрана яка и с ръкавици, закопчавани при китката. На яката, ръкавите и на гърдите се поставя шевица - изработена тънко, внимателно и с вкус. Старите женска носия се състои от риза, изработена от памучна прежда, дълга е до глезена на краката. Яка висока, отпред рязана около 20 см, привързва се с възи. Около яката, пазвата и полите се поставят кенета. По ризата няма други украшения - тя е чисто бяла. Има и шарени ризи с червени кенари в основа та и вътък и по този начин се получават квадратчета. Такива ризи се наричат "кръстачки". На 5 - годишна възраст момичето трябва да знае да тъче всички видове памучни и вълнени платове. Върху ризата младите жени и момичета обличат "аладжа", а по - възрастните сукман. Аладжата и сукманът се кроят с 5 - 6 см по - късо от ризата. Тъканта на аладжата е също такава, каквато е интерията в мъжката носия - винаги лита. Шарените или белите поли на ризата трябва да се виждат. Сукманът е с тъмносин цвят, като платът бива лит (по - тънък) или диметен (по - дебел) според вкуса и възможностите, с основа и вътък от вълнена прежда. Кройката е с равен плат - без дипли. Пред гърдите се прави извивка "пазва", доста дълбока и широка, за да се вижда ризата. Както сукманът, така и аладжата са с ръкавица и се поръбват с гайтан. По - старите жени носят пояс. Той е дълъг по 1,50 м и широк 20 - 30 см и се нагъва на два ката. Изработката е домашна от чиста вълна - винен цвят. Поясът се закопчава и над него се препасва престилката. Чорапите са къси, плетени на ръка от вълнена прежда. Те биват бели за празник и шарени или тъмни за всеки ден.Шарилките е от черна, червена зелена и друга прежда. Носят се и калци от вълнена материя с цвят винаги тъмночервен. Обувките са бели като домашните пантофи, които се наричали "постали". Непосредствено преди Освобождението и след него се носели "кондури" от телешка кожа. Отпред върху сукмана и аладжата се носи престилка. Тя се препасва върху пояса, ако има такъв. Някои жени поставят върху престилката и фута, която обхваща 3/4 от кръста. Престилката е направена от чиста вълна с украса от нишка на криволица на дистанция от 15 - 20 см. Върху престилката се поставя колан с пафти, които са куюмджийска изработка с шарки розов цвят, лалета и други, а сред тях орел с извита глава и разперени криле. Те имат форма на сърце и са смес от сребро и мед. От по - старо време към средата на 19 в. се носели колани, направени от месинг и отвън обшити с пиринчени ивици под тъп ъгъл - приличат на броня. Всяка ивица е с по три пъпки, а всяка пъпка с по 5 точки. Закопчава се отпред с кука, а отзад на кръста лъщи елипсовиден рубин - камък. Прическата на жената е назад с по 6 - 10 плитки. Тези, които имат слаба коса, насосват я със "съчак". Жените носят на главите си едно малко таке, което отпред е издигнато с тел около 2 см - казва се "търпош". Търпошът служи за прикачване на кърпата или пряшовката. Такето в с подбрадник, а жълтиците са с ширит от двата края и се подвързва отзад под плитките. Върху аладжата или сукмана през студеното време се облича "клашник". Той е дълга дреха, ушите от аба и по ръбовете е обшита с гайтан. Клашникът отпред е отворен изцяло и върху него се препасва футата. Младите булки вместо клашник носят джубе от черно сукно, подплатено с агнешка кожа, а отпред отворът и яката с лисича кожа. Това е празнично облекло и се носи от булките до Гергьовден.На китките по ръцете били следните: бронзов пръстен с елипсовидно топче,отгоре сплескано. У по - заможните жени пръстенът е от сребро. На китките на ръцете се носят бронзови или сребърни гривни, който се закопчават в средата. За обици се носят златни или сребърни монети. С това облекло и накити са се обличали жените до Освобождението. С настъпването на новия политически и стопански живот облеклото започва постепенно да се изменя. Младите булки вече не прикачват на главите си трепките. Грубите пръстени се заменят с по - фини, донасяни от албански майстори. Тежките бронзови халки и колани се заменят с колани от плат и пафти. Аладжата, която се е правила от цял плат, сега се прави на две части, фуста и блуза, като постепенно типичната тъкан на аладжата се заменя с дюс плат.

Храна и хранене
Когато говорим за храна и хранене на населението от Симеоновград,трябва да се разбира, че се отнася предимно за земеделските и еснафски семейства,които съставят мнозинството в града. Преди Освобождението и няколко години след него храненето на населението е било просто в сравнение с храненето през следващите десетилетия. Простотата в храненето се е състояла в състава и качеството на хляба, в начина на приготвянето на гозбата. Психологията на в разсъжденията на населението от 19 век е била, че със сол и хляб може да се живее. Агнешко месо и чеснов лук не се ядяло до Гергьовден. Брашното се е приготвяло на водни и валцови мелници от пшеница или смесица от червенка и ръж, червенка и царевица или чисто жито. При сместа винаги преобладава житото 85%. В повечето случаи се мели чиста червенка. Хляба се е приготвял с квас, а когато е без квас, се нарича пита. Пече се в собствени домашни фурни, а от някои семейства - в градските фурни. Печенето става и в подница, която се опалва и в нея се поставя питата или хлябът. Ако е пита, заравя се с жар, а ако е целник, покрива се с опален Връшник и отгоре с жар. Понеже хляба е основната храна, то той се боготвори. Счита се за голям грях да стъпваш по трохите, да се хвърля парче хляб, да се поставя хлябът на опаки и пр. Хляба се консумира при земеделските домакинства повече, отколкото при еснафските. Това се обеснява с факта, че първите изразходват повече физическа енергия, че при по - слаби гозби или липса на такива трябва да се набавя необходимата енергия със съответното количество хляб. Освен хляб от брашно се приготовлява баница, масленица, качамак, токани листа, тиганички, катми, пазлами и гюзлеме. Готварското изкуство в селището не се отличава особено от това в останалите краища страната. Готвят се гозби с постни и блажни продукти. Блажните гозби се приготовляват предимно с овче, свинско или птиче месо. Говеждото месо се консумира съвсем слабо, а се консумира значително количество риба - изключително прясна. Солената риба, освен скумрията, рядко се употребява. Прясната риба се ловяла от Марица от професионални рибари и от нея се приготвяли следните ястия: рибена чорба, рибена каша, плакия и риба, пържена със сусамов шарлан. Постните гозби, които се приготвя, са предимно от варива и зеленчуци: боб, леща, грах, бакла, нахут, запържен с лук и шарлан; картофи, зеле, празена каша, оризена чорба, маслинена яхния и др. Между зимните и летните гозби има голяма разлика. Зиме се готви повече месо - свинско и птиче, правят се баници и по - малко се застъпва постно ядене. През лятото, обратно, месото се яде само в празнични дни, а в останалото време се консумират зеленчуци, мляко, и млечни произведения. През време на жътва на обяд обезателно се яде таратор или бърканица. От млякото населението произвежда масло и сирене, а за ядене се употребява бърканицата. Киселото мляко се яде само на Заговезни. Медът е бил рядкост за селището. В края на 19 и началото на 20 век пчелите намалели извънредно много. В селището се употребяват и спиртни напитки - предимно вино и ракия, като от тях се отделят за продажба съвсем малко. Производството се консумира от семейството - през зимата виното, а през лятото, особено по жътва, ракията. Като храна се използват и овощията. През лятото в сурово състояние, а през зимата като оваш. Ошавът се приготвя най - вече от сливи, круши и кайсии. От гроздето се приготвя грозденица (туршия), а от мъстта - петмез, рачел и др., които продукти са добра храна за децата. Използването на захарта особено от земеделските семейства се е смятало за лукс. Те купували захар при изключителни случаи. Едно земеделско семейство употребявало годишно най - много пет килограма захар. От всички изброени до тук храни и ястия може да се направи изводът, че населението на Симеоновград консумира повече растителна храна в сравнение с месната, която се смята за по - здравословна и по - лека за неговата полска работа.

Обичаи
Женитбата в Симеоновград се е смятала както навсякъде като една наложителна необходимост. Момичето се жени, за да дойде отмяна на майка му. Момичето трябва да се омъжи, за да се нареди, докато е жива майка му. Старите ергени се третират като не способни да гледат жена, а старите моми съжаляват, че не са могли да се задомят. Преди Освобождението, а и дълго след това, при избора на мамата или на момчето решаваща дума имали родителите. Те са водили преговорите, те са плащали всичко. И този, който не пита майка си или баща си и не взема тяхната благословия, се изнася на показ държанието му и се укорява от семейството. При женитбата момъкът е по - възрастен от момата от 1 до 5 и повече години, или най - малко са равни по възраст. В много редки случаи мома може да вземе по - млад момък. При женитбата момъкът се стреми да вземе мома от по голям род и с по - добро материално положение или най - малкото наравно със своето. Но има случаи, когато любовта не се поддава на внушение и съвети отстрана на родителите или приятели. При избора на момата отстрана на момковите родители се изисква следните качества: момата да бъде хубава, добра и кротка, да не е по - стара от момъка, да е от добър род и да има добър дар, т.е да е от по - заможно семейство. Момъка си прави избора по свой начин. Той пръв задиря момата, която му се нрави, влиза във връзка със своята избраница и ако намери прием, завързва любов. И когато двете страни са готови за годеж, първо момковата страна прави допитване пред родителите на момата тайно и при съгласие се прави официално предложение. Преди сватбата се извършва годеж с или без свещеник. Този акт се смята като един договор, според който нарушителя носи материална отговорност - губи право на всички свои подаръци. Брачната възраст в селището се смята за момата 18 г. и за момъка - 21, а за еснафа - 24 - 25 г. В следната народна песен от Симеоновград се говори за възрастта, при която младите се женят:

"Любили ми са, лъгали Никола и Донка двамата

От малки дор до големи, големи 20 години.

Никола Донка думаше: - Донке ле, мое либе ле,




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Духовна култура на Симеоновград 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.