Дьони Дидро (1713 – 1784)


Категория на документа: Други


ДЬОНИ ДИДРО
(1713 - 1784)

ФИЛОСОФСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ ВЪРХУ ПРОИЗХОДА И ПРИРОДАТА НА КРАСИВОТО1

Преди да навляза в трудното изследване на произхода на красивото, ще отбележа най-напред заедно с всички автори, които са писали по въпроса, че поради някаква съдбовност нещата, за които хората говорят най-много, обичайно са тези, които се познават най-малко; такава е сред множеството други природата на красивото. Всички умуват върху красивото: възхищават му се в творенията на природата; изискват да присъства в произведенията на изкуството; приемат или отричат това качество във всеки един момент; въпреки това, ако попитаме хората с най-сигурен и изискан вкус какъв е произходът, природата, ясното понятие, истинската идея и точното определение на красивото; дали е нещо абсолютно или относително; дали има вечно, непроменимо красиво, което е правило и образец на стоящото под него, или с красотата нещата стоят както при модите, тутакси виждаме как чувствата се разделят и едни признават своето невежество, други се хвърлят в скептицизма. Как става така, че почти всички хора са съгласни, че има красиво, и то е толкова много сред онези, които го чувстват живо там, където е - а пък толкова малко хора знаят какво е красивото?

За да стигнем, доколкото е възможно, до разрешаването на тези трудности, ще започнем с изложението на различните мнения у авторите, които са писали най-добре за красивото: след това ще предложим нашите идеи по същата тема и накрая ще завършим тази статия с общи наблюдения върху човешкия ум и неговите действия спрямо въпроса, за който става дума.

Платон е написал два диалога за красивото, Федър и Големият Хипий: във втория той учи по-скоро не какво е красиво, а какво не е; а в първия говори по-малко за красивото и повече за естествената любов, която изпитваме съм него. В Големия Хипий става дума да се смути суетата на един софист; а във Федър да се прекарат няколко приятни мига с приятел на едно прекрасно място.

Свети Августин е съставил един трактат върху красивото, но това произведение е загубено и от него са ни останали само няколко пръснати в различни писания мисли върху тази важна тема; от тях се вижда, че точното отношение между частите в цялото, което прави от цялото Единно, е според свети Августин отличителният характер на красотата. Ако попитам един архитект, казва този велик човек, защо, след като е издигнал аркада на едно от крилата на своята постройка, прави същото на другото крило, той несъмнено ще ми отговори, че е с цел архитектурните части да създават заедно добра симетрия. Но защо тази симетрия ви изглежда необходима? Основанието е, че се харесва. Но кой сте вие, та да се издигате до арбитър на това, което трябва да се харесва или да не се харесва на хората? И откъде знаете, че симетрията ни харесва? Сигурен съм, понеже така разположените неща са подходящи, притежават правилност, грациозност; с една дума, понеже това е красиво. Много добре; но кажете, дали това е красиво, понеже се харесва? Или се харесва, понеже е красиво? Не е трудно да се каже - това харесва, защото е красиво. Вярвам го като вас; но още веднъж ви питам защо това е красиво? И ако моят въпрос ви затруднява, понеже, наистина, майсторите във вашето изкуство не стигат чак дотам, вие най-малкото без усилие ще се съгласите, че подобието, равенството, схождането на частите във вашата постройка свежда всичко до особено единство, което удовлетворява разума. Това исках да кажа и аз. Да, но отбележете, че в телата съвсем няма истинско единство, понеже са съставени от безброй много части, всяка от които е съставена от множество други. Къде тогава виждате това единство, което ви ръководи при конструирането на вашия чертеж; единството, което във вашето изкуство разглеждате като нерушим закон; това единство, което вашата сграда трябва да имитира, за да бъде красива, но което нищо на тази земя не може да имитира съвършено, понеже нищо на тази земя не може да бъде съвършено Единно? И какво следва от това? Не трябва ли да признаем, че над нашите умове има някаква изначална, върховна, вечна, съвършена единност, която е същностното правило на красивото и която вие търсите в практиката на вашето изкуство? Оттук, в друго свое произведение, свети Августин заключава, че единността е тази, която, така да се каже, изгражда формата и същността на красотата във всеки род. Omnis porro pulchritudinis forma, unitas est.

В своята Психология г-н Волф2 казва, че има неща, които ни харесват, и неща, които не ни харесват, и че въз основа на тази разлика съществуват красивото и грозното; това, което ни харесва, се нарича красиво, а това, което ни отблъсква, е грозно.

Той добавя, че красотата се състои в съвършенството, така че по силата на това съвършенство нещото, което го притежава, е способно да произведе у нас удоволствие.

По-нататък той различава два вида красота, истинска и привидна: истинска е тази, която се ражда от действително съвършенство; а привидната произтича от привидно съвършенство.

Очевидно, свети Августин е достигнал доста по-далеч в издирването на красивото от лайбницианския философ, който, изглежда, претендира най-напред, че едно нещо е красиво, понеже е красиво, както Платон и свети Августин много добре за забелязали. Вярно е, че той нататък въвежда съвършенството в идеята за красотата. Но какво е съвършенство? Дали съвършеното е по-ясно и по-разбираемо от красивото?

Ако всички, които се ласкаят, че не говорят по навик и без да разсъждават, казва г-н Круза3, поискат да слязат навътре в себе си и да обърнат внимание на ставащото там, на начина, по който мислят, и на онова, което чувстват, когато възкликват това е красиво, то ще забележат, че с термина изразяват известно съотношение между обекта и приятните усещания или идеите на одобрение; така ще се съгласят, че да се каже това е красиво означава да се каже, че забелязвам нещо, което одобрявам или което ми доставя удоволствмие.

Виждаме, че определението на г-н Круза не е взето от природата на красивото, а само от ефекта, който изпитваме в негово присъствие; затова има същия недостатък като определението на г-н Волф. Така, тъкмо според онова, което сам добре е почувствал, господин Круза се заема по-нататък да утвърди пет черти на красивото: разнообразие, единство, правилност, ред, пропорция.

Оттук следва, че или определението на свети Августин е непълно, или че това на г-н Круза е раздуто. Ако идеята за единност не съдържа в себе си идеите за разнообразие, правилност, ред и пропорция и ако тези качества се отнасят до същността на красивото, свети Августин не е трябвало да ги пропуска; ако идеята за единност ги съдържа, г-н Круза не е трябвало да ги добавя.

Господин Круза изобщо не определя какво разбира под разнообразие; изглежда, под единство разбира връзката на всички чести с една цел4; правилността според него се състои в съразмерното разположение на частите помежду им; с ред той означава известно намаляващо в степен прехождане на частите една в друга; а пропорцията определя като единство, съчетано във всяка една част с разнообразие, правилност и ред.

Няма да атакувам това определяне на красивото чрез смътните неща, които съдържа; ще се огранича само да отбележа тук, че то е частично и освен това приложимо единствено спрямо архитектурата или най-много спрямо големите цялости в други жанрове, като ораторска реч, драма и т.н., но не и спрямо една дума, мисъл, част от даден обект.

Господин Хътчесън5, известният професор по морална философия в Университета на Глазгоу, си изработва особена система: той смята, че въпросът, какво е красиво, не е по-основателен от въпроса, какво е видимо. Под видимо се разбира създаденото, за да бъде възприето от окото; а под красиво г-н Хътчесън разбира създаденото, за да бъде схванато от вътрешния усет за красиво. Неговият вътрешен усет за красиво е способността, благодарение на която различаваме красивите неща, както зрителното сетиво е способност, чрез която получаваме понятието за цветове и фигури. Този автор и неговите привърженици полагат всички усилия, за да докажат реалността и необходимостта на шестото чувство. И ето как го правят:
1) Нашата душа, казват те, е пасивна в удоволствието и в неудоволствието. Обектите ни засягат не точно по начина, по който бихме искали: някои оказват върху душата ни необходимо впечатление на удоволствие; други необходимо ни доставят неудоволствие; цялата възможност на нашата воля се свежда до това да търсим първия вид обекти и да избягваме втория; такова е самото устройство на нашата природа, понякога индивидуално, и то прави някои от нас приятни, а други неприятни. (Вж. БОЛКА И УДОВОЛСТВИЕ.6)

2) Може би няма обект, който може да засегне душата ни, без да стане повече или по-малко необходим повод за удоволствие или неудоволствие. Фигура, произведение на архитектурата или живописта, музикална композиция, действие, чувство, характер, израз, реч, - всички тези неща ни харесват или не ни харесват по някакъв начин. Ние усещаме, че удоволствието или неудоволствието се възбужда необходимо посредством съзерцанието на идеята, която тогава се представя на нашия ум с всички свои обстоятелства. Това впечатление се създава, макар че в някои от тези идеи няма нищо от това, което обичайно се нарича сетивни възприятия, а в тези, които идват от сетивата, съпровождащото ги удоволствие или неудоволствие се ражда от реда или безредието, от подреждането или липсата на симетрия, от подобието или странността, забелязвана в обектите, а не от простите идеи за цвят, звук и протяжност, разгледани в съобщност.

3) Така поставено, аз, казва г-н Хътчесън, наричам вътрешни сетива определените разположения (déterminations) на душата да изпитва или да не изпитва удоволствие от някои форми или от някои идеи, когато ги разглежда; а за да се различат вътрешните сетива от телесните способности, познати под това име, наричам вътрешен усет за красиво способността, която различава красивото в правилността, реда и хармонията; а вътрешно чувство за добро наричам способността, която одобрява чувствата, действията, характерите на онези, които постъпват разумно и добродетелно.

4) Тъй като определени разположения на душата да харесва или да не харесва някои форми или някои идеи, когато ги разглежда, се наблюдават във всички хора, стига да не са глупави, то, без да се търси повече какво е красиво, без съмнение може да се каже, че във всички хора има естествено и присъщо за този обект чувство; хората толкова често се съгласяват помежду си, признавайки красотата на известни образи, колкото когато изпитват болка от изгаряне или когато получават удоволствие от храната, ако ги мъчи глад, независимо че вкусовете им могат да бъдат безкрайно разнообразни.

5) Още с раждането нашите външни сетива започват да се упражняват и да ни предават възприята на сетивните обекти; това несъмнено ни убеждава, че са естествени. Но обектите на това, което наричам вътрешни сетива, или усети за красиво и добро, не се представят веднага на нашия ум. Минава време, преди децата да започнат да разсъждават или най-малкото да покажат, че са започнали да разсъждават върху пропорциите, подобията и симетриите, върху чувствата и характерите; те малко късно познават нещата, възбуждащи вътрешния вкус или отвращението; това ни кара да си представим, че способностите, които наричам вътрешни усети за красиво и добро, идват единствено от обучението и образованието. Но каквото и понятие да имаме за добродетел или за красота, един добродетелен или красив обект е повод за одобрение и удоволствие също толкова естествено, както ястията са обект на нашия апетит. И какво значение има, че първите обекти са се представили рано или късно? Нима, ако сетивата се развиват в нас малко по малко и едни след други, от това биха били по-малко сетива и способности? И бихме ли могли да претендираме, че във видимите обекти в действителност няма нито цвят, нито фигура само защото сме имали нужда от време и обучение, за да ги забележим, и защото сред нас не е имало двама души, които да ги забележат по един и същ начин?

6) Усещания се наричат възприятията, които се възбуждат в душата от присъствието на външни обекти и въздействат върху нашите органи (Вж. УСЕЩАНИЯ.) А когато две възприятия се различават напълно помежду си и общо за тях е само генеричното име усещане, то способностите, чрез които получаваме тези различни възприятия, се наричат различителни сетива. Зрението и слухът например означават различни способности - едната ни дава идеите за цвят, а другата идеите за звук; но каквото и различие да имат звуковете и цветовете помежду си, всички цветове се отнасят към едно сетиво и към друго сетиво се отнасят всички звукове; и явно всяко сетиво има свой орган. Ако приложите предходното наблюдение към доброто и красивото, ще видите, че са точно в такова положение.

7) Под красиво защитниците на вътрешния усет разбират идеята, която някои обекти възбуждат в нашата душа, а под вътрешен усет за красиво разбират способността да получаваме тази идея; те отбелязват още, че животните притежават способности, които са подобни на нашите външни сетива и понякога дори ги надвишават; но нито едно животно не дава знак, че притежава това, което тук се разбира като вътрешно сетиво. Следователно, продължават те, едно същество може да има като цяло същото външно усещане, което ние изпитваме, без да наблюдава прилики и отношения между обектите; то може също да различава тези прилики и отношения, без от това да изпитва особено удоволствие; впрочем, сами по себе си идеите за фигура и форми и т.н. са нещо различно от удоволствието. Удоволствие може да има и там, където пропорциите не са нито специално разглеждани, нито познати; то обаче може да липсва въпреки цялото вложено внимание в реда и пропорциите. Така че, как да наричаме способността, която действа в нас, без ние да знаем добре защо? Вътрешен усет.

8) Това название е основано на отношението между способността, която означава, и другите способности. Отношението се състои главно в това, че удоволствието, изпитвано от вътрешния усет, се различава от познанаването на принципите. Познаването на принципите може да го увеличава или да го намалява; но това познание не е самото удоволствие, нито е негова причина. Усетът има необходими удоволствия; защото красотата и грозотата на един обект е винаги една и съща за нас, каквото и намерение да имаме, та да съдим другояче. Един неприятен обект не ни изглежда красив от това, че е полезен; един красив обект не ни изглежда грозен само защото е вреден. Предложете ни целия свят, за да ни принудите в отговор да признаем, че грозотата е красива, а красотата грозна; добавете към тази цена най-ужасните заплахи, няма да предизвикате никаква промяна в нашите възприятия и в съждението на вътрешния усет: устата ни ще похвали или заклейми по ваша воля; но вътрешният усет ще остане ненакърнен.

9) Изглежда, че оттук - продължават същите систематици - някои обекти са непосредствено и от самите себе си обстоятелства за удоволствието, доставяно от красотата; че притежаваме усет, способен да го вкуси; че това удоволствие е индивидуално и няма нищо общо с интереса. Наистина, нима не се случва стотици пъти някой да изостави полезното заради красивото? Нима това щедро предпочитание не се забелязва понякога в най-окаяните положения? Един честен майстор ще се отдаде по-скоро на удовлетворението да направи разоряващ го шедьовър, отколкото на предимството да направи калпаво, но доходно произведение.

10) Ако към съобразяването на ползата не се добавяше някакво особено чувство, тънкия ефект на способност, различна от разбирането и волята, то къщата щеше да бъде ценена само заради ползата от нея, градината само заради своето плодородие, дрехата само заради своето удобство. А такава тясна оценка липсва дори при децата и диваците. Оставете природата на самата нея, и вътрешният усет ще упражни властта си: може би ще се излъже в своя обект; но при все това усещането за удоволствие ще бъде реално. Строгата философия, връждебна на разкоша, ще счупи статуите, ще събори обелиските, ще превърне палатите в колиби и градините в гори; но не по-малко ще усеща реалната красота на тези обекти; вътрешният усет ще се разбунтува срещу нея; и тя ще бъде принудена да изтъкне дързостта си за заслуга.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Дьони Дидро (1713 – 1784) 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.