Екологични рискове


Категория на документа: Други


1.3. Екологичните рискове като обект на научен интерес. Екологичните рискове във фокуса на социологията.

Екологичните рискове имат комплексен многоаспектен характер, участват в отношения и взаимовръзки с явления от различен тип. Поради това те са обект на изследване от позициите и с методите на различни науки. При изследването им като обективен факт своето запазено място имат цял спектър природни науки - физика, биология, зоология, ботаника, климатология и т.н. Техните изследователски усилия обаче се допълват от науки за човека и обществото като психология, антропология, етика, педагогика, география, икономика, социология и др. тъй като тези рискове се генерират от човека като социално същество и от неговата дейност и са неразривно свързани със социални отношения и структури. Д. Дънкан, като проследява в ретроспективен план прехода на изследванията от едни към други научни области, обобщава: "Първоначално проблемите се дефинират като технически, след това като икономически, а след това като същностно социални и политически"4. Именно това преминаване през полето на няколко науки отразява осъзнатата необходимост от обогатяване на изследователските подходи, за да се стигне отвъд видимата част на проблемите и да се установят техните най-дълбоки корени и зависимости. Социологията, като най-обща наука за обществото и неговите закономерности има теоретичен капацитет - понятиен и концептуален апарат, да анализира екологичните рискове като продукт на взаимодействия на обществото с окръжаващата го среда и на взаимодействия вътре в него.

Естественонаучните теории за рисковете са реалистки и в тях рисковете се отъждествяват с обективно съществуваща опасност като може да се разграничи истинският от въображаемия източник на риск. Но и в тези теории конструктивизмът присъства, доколкото се твърди, че социални фактори могат да повлияят съзнанието при приоритизиране на рисковете. В някои концепции при конструирането на риска се придава определена роля на емоциите и афектите като колкото по-голяма е степента, в която влиянието на афектите върху оценката на риска се разглежда като нещо вътрешно, толкова по-близо до силния конструктивизъм е разположена тази теория. Спрямо втората линия на разграничение, естественонаучните теории и тезите за рационалното действие, като интерпретират перцепцията на риска и отговора спрямо него от гледна точка на индивида, са категорично индивидуалистки. Като цяло в посока на колективизма са изтеглени теориите от социокултурното направление.

Ключово значение за осмисляне на изследванията на учените от природните науки върху екологичните рискове от страна на социологията имат два постулата, обогатили тази наука в края на ХХ век"5.

Според първия, социалните факти се пораждат не само от социални, но и от природни, и по-широко, от факти от средата. При възприемане на този постулат вече няма разделение на природа и общество, има тяхна симбиоза, има социализирана природа. В съвременните условия природните явления най-често са "материализирано инобитие на социални идеи, проекти, процеси, механизми..."6. Този постулат е представен и развит в Новата екологична парадигма7.

Вторият е т. нар. "интеграционен". Според него човешкият социум се е стеснил и е станал взаимопроникаем. Териториалното и социално дистанциране вече не се явяват средство за защита от риск. В съвременния свят няма отдалечаване от рисковете, няма безопасно място.

В рамките на социокултурното направление в изследването на рисковете се изграждат различни интерпретативни модели, анализиращи зависимостта на възприемането на рисковете от политическия и културен контекст. В зависимост от интерпретативните схеми и обяснителните модели се разграничават три поднаправления8 - културно-символическо (Дъглас), теории за общество на риска (Бек, Гидънс), "калкулативна рационалност" или наричано още "на управляемостта" (Governmentality), опираща се на работите на Фуко.

В културно-символическото поднаправление централен момент е разграничението Аз - Другите. "Другият" (индивид или група) се възприема като източник на загриженост. В свое изследване върху замърсяването на околната среда и върху разбиранията и ритуалите, свързани с това, Дъглас, след като подчертава значимостта на границите на равнището на човешкото тяло, се прехвърля и на ниво политическо тяло като прави връзка с кохезията на социалните групи (от локални общности до етнически групи и нации) и методите, чрез които те отграничават себе си от другите9. Този подход се развива като се привличат широк спектър културни фактори и те се разглеждат като влиятелна база, определяща схващането на рисковете и идеите за справяне с тях.

В теорията за обществото на риска, рискът не е последствие и страничен продукт на социалния живот. Няма "човек и риск" или "общество и риск", а има "общество на риска"10. При това едни страни, общности или социални групи извличат печалби от производството на рискове и ползват произведените блага, а други са подложени на негативното въздействие на рисковете. Но според Бек, производството на рискове е доста "демократично" поради факта, че то поражда бумерангов ефект и в крайна сметка настига и поразява и тези, които са извличали печалби от производството на рискове или са се считали застраховани от тях.

Третото поднаправление, "на управляемостта" (Governmentality) има за централно положение разбирането, че социокултурните представи са част от апарата, с който се осъществява властта в обществото. Акцентът в тези теории е на функционалните връзки в посока от горе надолу, на културните понятия, моделирани по специфичен начин от правителствени социетални проекти12.

2. Дълбоката екология.

Несъмнен интерес откъм евристичен потенциал представлява дълбоката екология, която дава един по различен поглед към екологичните проблеми. За да се постигне необходимото преминаване отвъд повърхностните интерпретации и обяснения на проблемите, пред които сме изправени - и екологични, и социални, трябва да се зададат "по-дълбоки" въпроси, фокусиращи върху "защо" и "как" по отношение на начина, по който живеем и да се установи как и доколко той съответства (fit) на нашите по-дълбоки същностни вярвания, потребности и ценности.

Дълбоката екология акцентира върху многообразието, богатството, и истинската ценност на човешкото съществуване. Системният подход (в частност теорията за живите системи) и хипотезата Гея стават теоретична основа за развиване и обосноваване на възгледа за човека като част от планетата Земя.

Централната идея на дълбоката екология е, че ние сме част от Земята, а не нещо отделно или отделено от нея. Тази теза е в контраст с доминиращия преди в културата антропоцентризъм и индивидуализъм. Екоцентризмът разглежда човешките същества не като нещо уникално или избрано от Бог, а гледа на хората като на интегрална част от всички живи същества. Следвайки системния подход, се приема фундаменталната взаимозависимост и взаимосвързаност на всички феномени, към планетарните проблеми се прилага холистичен подход - третират се в тяхната единност и цялостност; мислене, чувства, духовност и действие се схващат като взаимосвързани.

Лансираният от представителите на дълбоката екология холистичен възглед безспорно е със значителен евристичен потенциал за конкретните анализи. Вписването на социалните факти и процеси в една цялостна картина ориентира към търсене и изясняване на техните многобройни и многопосочни връзки и зависимости. Висока оценка заслужава свързването на екологичните проблеми и разглеждането им в неразривна връзка с други важни социално-политически и икономически проблеми на съвременния свят. В посока към по-голяма пълнота и обогатяване на анализите е насочването към ценностните системи и динамиката им, както и по-тясното обвързване в изследванията на ценностните и дейностни моменти. Не на последно място следва да се подчертае позитивното значение на извеждането и аргументирането на недостатъчността на икономическите критерии за оценка на развитието на обществата.

Но наред с изброените положителни страни има и оспорими тези. Трудно е да се приеме, че социалната реалност е детерминирана основно от доминиращия възглед за света, че възприемането на новия екоцентричен възглед и промяната в ценностните системи ще доведат до радикална промяна в действията, в поведението спрямо природата. Наистина съзнанието, ценностните системи са важен елемент в мотивационния процес, но те не са единствен, а и най-силен, детерминиращ фактор. Не може да се пренебрегва и дори да се омаловажава влиянието на потребностите (и особено базисните) и на интересите, и преди всичко на икономическите. В този смисъл не е реалистично да се очаква обрат в поведението само в резултат на културна трансформация, нужни са, особено в един първоначален етап, въздействия, които да засегнат и преориентират целия мотивационен процес, включително чрез интересите. Значителна възможност да се повлияе съдържа и промяна в институционално-нормативната рамка.

Социалната практика категорично доказва непродуктивността на фрагментарния подход при решаване на проблемите на околната среда. Въпреки усилията на определени страни и ползването на икономически и нормативни инструменти, резултатите се оказват незадоволителни. Макар и да има локални положителни промени, в глобален план ситуацията се влошава, показател за което е изместването все по-напред на деня, когато хората вече са изконсумирали ресурсите, които планетата генерира за година и са натрупали количеството отпадъци, което тя може да абсорбира.

3. Устойчиво развитие и субективни оценки на екологичните рискове.

В търсенето на решение се ражда концепцията за устойчиво развитие. Корените на идеята са няколко столетия назад, когато мъдростта на предците ни е насочила тяхното внимание към необходимостта от грижовно и пестеливо ползване на природните блага, за да се запазят те и занапред. Идеята за устойчиво развитие се лансира в доклада "Нашето общо бъдеще" ("Our Common Future") от 1987 г. на Комисията за околна среда и развитие на ООН под ръководството на Гру Харлем Брундтланд. Там то се определя като "развитие, което задоволява потребностите на днешните генерации без да застрашава възможностите на бъдещите генерации да задоволяват своите потребности."11 В следващите години идеята се концептуализира. След акцентирането на съхранението на ресурсите и на околната среда като цяло и съотнасянето с икономическото развитие, се преминава в един по-широк план. Във фокуса влизат въпроси, свързани със справедливото разпределение на възможностите за развитие не само между различните генерации, но и в два други аспекта - между Севера и Юга и вътре в отделните общества. За размисъл и търсене на решение възникват въпроси за принципите и практиката на справедливото разпределение на шансовете за развитие, за социалната поносимост на една екологична модернизация, която ще доведе със себе си не само нови шансове, но и нови затруднения и неравенства, за справедливо разпределение на възможностите за живот, работа и потребление. Полето на дискусията за устойчивостта се разширява към визии за това какво развитие е желателно и какви трябва да бъдат практическите стъпки за утвърждаване на устойчивостта в социалното развитие14.

През 90-те години на ХХ в., в резултат на изследователските усилия за разработване на тематиката за устойчиво развитие, се стига до изграждане на концепция за "триъгълника на развитието" или модела на "трите стълба" на устойчиво развитие. Този модел се основава в значителна степен на представата, че устойчиво развитие може да се постигне само чрез едновременно и равноправно реализиране на екологичните, социалните и икономическите цели, тъй като само така може да се осигури и подобри както екологичната, така и икономическата и социална мощ на едно общество.

Съществуват различни тези за съотнасянето на трите компонента (трите стълба) на устойчивото развитие. В тази връзка в научната дискусия за устойчивостта се различава "слаба" и "силна" устойчивост. За слабата устойчивост, икономическата, екологичната и социална устойчивост са еднакворангови и екологичните, икономическите и социални ресурси могат взаимно да се компенсират, да се претеглят. Така в рамките на слабата устойчивост, напр. би било приемливо, природните ресурси, природният капитал да се намалят, ако в замяна има подходящ, компенсиращ човешки и веществен капитал. Според тезата за силна устойчивост, природният капитал е ограничен и незаменяем и съвсем не може да се компенсира с човешки или веществен капитал. Поради това придаването на еднаква тежест на трите стълба е неправомерно. Целта "екологична устойчивост" трябва да има приоритет, тъй като благоприятните природни условия за живот са ключова предпоставка и за икономическата, и за социалната стабилност.

Ключов момент в концепцията за устойчиво развитие е връзката във времева перспектива. С оглед на нея различните човешки дейности трябва да се оценяват и от гледна точка на отдалечените във времето техни следствия. Поради това е и необходимостта от прилагане на т.нар. "принцип на предпазливостта". Същността на устойчивото развитие изисква и друг тип управленски отношения, и друг тип гражданско участие.

Темата за измерителите на устойчивото развитие логически следва като продължение и доразвитие на по-общата тема за развитието на обществото и критериите за него. Използваните индикатори се разделят в три групи: единични (под влияние на схващането, редуциращо общественото развитие до икономическо, дълго такъв е БВП, който сега, с оглед приложимостта му в контекста на новото мислене, се развива в "зелен" БВП), агрегирани (индекс на устойчивото икономическо благосъстояние, индекс на човешкото развитие и др.) и комплексни (екологичен отпечатък, барометър на устойчивостта и др.).

Проучването на досегашни разработки по проблематиката и на други по-общи концепции дава възможност да се извлекат тези, идеи и модели, които да бъдат ползвани при изследването на екологичните рискове в условията на започналата след 1989 година трансформация на българското общество.

Обобщено могат да се откроят няколко методологически опорни точки.
При анализа на социалния контекст трябва да се ползва системен подход. Всякаква фрагментарност - в съдържателен, времеви или пространствен аспект е контрапродуктивна и води до неадекватност. Обществото е система, която може да се структурира в различни разрези. Нейните компоненти са свързани, взаимодействат си и взаимно си влияят. Не е възможно да се анализират едни или други елементи, без да се отчитат връзките в цялото. Икономически, социални и екологични променливи са неразривно свързани и взаимозависими.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Екологични рискове 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.