Екзистенцализъм. Албер Камю. Проблемът за отчуждението. Бунтът като изход към свободата.


Категория на документа: Други


Екзистенциализъм.А.Камю: проблемът за отчуждението; бунтът като изход към свободата.
Екзистенциализмът е формулиромка на европейския кошмар от военното време. Той изразява екзистенциалното потресение на милиони европейци - хора преживели ужасите на Първата и Втората световна война, фашизма, контрационните лагери, икономическа и политическа криза. Изтрезняло след войната, това поколение е трябвало да живее без почва под краката си, с несигурност в утрешния ден, с потъпкани права и свободи, без надежда. Екзистенциализмът изразява лутанията на "военното поколение", погнусата му от неавтентичното му съществуване, животът на ръба на нищото, кризата на човешките отношения.
Но вече 50 години след Втората световна война този кошмар все още е реалност, търсеща своя край. Скептицизмът относно възможностите на културата, която е само обвивка на хищническата природа на човека, лъжата и лицемерието, които са една до болка позната действителност, хаосът и анархията, които настъпват в тази ситуация на аморалност и цинизъм, не са се променили оттогава. Все още индивидът е безсилен, а мечтата му за световна демокрация е една химера. Всяко следващо поколение е все по-отчаяно от живота и все повече хора си задават въпроса:"Струва ли си или не да бъде изживян животът?"
На всеки човек се дава възможност да покаже себе си на света, да извърши нещо самостоятелно. Това е неговият живот. Да извървиш достойно жизнения си път изисква много усилия и мъки, за това на човек е необходим стимул, вяра в нещо и някого, чувството, че си струва труда. Това състояние на въпроси: "Кой съм аз?", "Дали си струва или не да бъде изживян живота?", "Ръководи ли абсурдът смъртта?", "Има ли логика по пътя към смъртта?" е едно адско състояние. Адът в себе си е едно състояние на несигурност, съмнение в собствената си природа. И както казва Паскал: "Човек е велик в нищожеството си и нищожен във величието си. Не е ли по-добре да останем в неведение за себе си, ако искаме да бъдем щастливи?"
Сартр ще ни каже, че "човек е осъден да бъде свободен". Той изцяло носи бремето за света върху своите плещи: той е отговорен за света и за самия себе си.
Екзистенциалния човек е отговорен, но в същото време е отвратен от живота. На него му се "гади" сред тълпата, той се чувства грахово зърно сред многото в сандъка. При срещата на двама самоопределящи се като свободни субекти има опасност другият да възприеме Аз-а не като субект, а като обект, да му приписва вина и грях, да го определя отвън чрез собствената си оценка. А това противоречи на свободата на АЗ-а. не е възможно една свобода да срешне друга свобода, без да се превърне в не-свобода. Камю дава своето определение- човекът е чужденец. "В една вселена внезапно лишена от илюзии и светлина, човек се чувства чужденец. Това изгнание е безнадеждно, понеже е лишено от спомените за изгубеното отечество или от надеждата за обетованата земя. Именно това разделяне на човека от неговия живот, на актьора от неговия декор е усещането за абсурда". Неговият герой не е нито добър, нито лош, нито морален, нито аморален. Той е абсурден. Абсурдът не е нито в човека, нито в света, а в "света на човека", разкриващ се чрез отчаяно прозрение:"Ставане, трамвай, четири часа в канцеларията, обяд, трамвай, четери часа работа, вечеря, сън и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък,събота все в същия ритъм..." всички минаваме по един и същи път - раждане, живот, смърт. А животът ни е разграфен - ставане, тоалет, работа, прибиране в къщи, сън и така ден след ден. Само неделята е по- различен ден, но тя минава бързо в дребни удоволствия. И ако не изживеем някой шок, целият ни живот може да премине така. Един чужденец - чужд сред търпата, чужд сред близките си, чужд дори на себе си. Поглеждайки в огледалото , той вижда враждебен чужденец и все пак до болка познато лице. След дълги години съвместен живот, той вижда в любимата жена непозната, която го дразни с присъствието си или му е безразлична. Дори майката е просто старица, умряла в старчески дом. Чужденецът е човекът изправен пред света. Чужденецът е и човекът изправен пред хората. И най-често аз съм такъв спрямо себе си - природния човек спрямо духовния: "чужденецът, който преди няколко мигове идва срещу вас в огледалото, в този познат и все пак смущаващ близък, когото откриваме по собствените си снимки". Абсурдът се състои в това безпокойство пред нечовешкото в самия човек.
Изправен пред абсурда, който се заражда от внезапно възникналата пропаст между човек и свят, абсурдният човек вижда само един път - смъртта. Но абсурдния човек няма да се самоубие - той иска да живее, неотричайки се от никоя своя убеденост: без бъдеще, без надежда, без илюзии, а също и без примирение. Абсурдният човек се утвърждава чрез разбунтуваността."Какво е един разбунтуван човек? Човек, който казва "не". Но макар, че той нещо отхвърля, не отрича:това е също човек, който казва "да" в момента, в който извършва първия си бунтовен жест". В "Разбунтувания човек" ще видим силен протест срещу подтискащата машина на тоталитарните режими. "Аз се бунтувам, следователно ние съществуваме"., е мотото на новия човек. Актът на протест не е егоистичен, макар, че той може да има егоистични мотиви.. в бунтът човек осъзнава силата на обществото, жертва се за една цел, далеч надхвърляща неговата собствена - благото на човечеството. Това е изходът, който приобщава чужденецът към другите - изход честен и справедлив. Бунтът е противоположност на самоубийството, което е примирение. Камю вижда решението в количеството, а не в качеството на живота. За него по важен е дългият живот, защото човек има по големи възможности да се реализира, "защото, грешно е да се мисли, че количеството опит зависи от обстоятелствата в нашия живот, докато всъщност то зависи само от нас. Светът представлява еднакъв дял опит на двама души, живели равен брой години. Усетим ли повече живота си, своя бунт, своята свобода, означава, че живеем, и то повече". Нищо не може да замени 20 години повече опит.
Бунтът срещу абсурдността на човешкото съществуване в света е единствената силна философска позиция, която доказва "постоянното самоприсъствие на човека" - така той остава идентичен със самия себе си, в своя стремеж да осъществи неосъществимото. Като илюстрация на това свое виждане Камю привежда примера с древногръцкия митичен герой Сизиф, осъден вечно да тласка скала към върха на една планина, при което тя винаги пада отново в нейното подножие. И въпреки абсурда на своя вечен тежък труд борбата на Сизиф към върховете според Камю трябва да го прави щастлив.
Но борбата на абсурдния човек с безсмислеността на съществуването за Камю не е ирационална наред с ирационалното, тя не отхвърля изцяло разума и по този начин се обхващат "всички дадености на опита". Оттук абсурдния човек стига до извода за своята индивидуална свобода, която осмисля своето освобождаване от илюзиите на всекидневието и от пасивността на примирението с неговата безсмисленост. Тази свобода се поражда от осъзнатата необходимост да се действа в непрекъсната борба с абсурда независимо от всичко, което опровергава възможността за свобода. И дори всички действия на човека да му изглеждат безсмислени от гледна точка на безсмислеността на съществуването, това трябва да го тласка към нови опити за действия. Само когато човек извлече от абсурда съзнанието за своя бунт, за своята свобода и за своята страст към действие, само тогава той може да стане господар на себе си и да бъде "завършен в себе си".





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Екзистенцализъм. Албер Камю. Проблемът за отчуждението. Бунтът като изход към свободата. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.