Екзистенциализъм


Категория на документа: Други




Реферат

по философия
на тема
Философия на екзистенциализма
изготвила
Цвета Борисова Чакърова
студентка I курс спец. право,
Фак. N 21062003

ВСУ "Черноризец Харбър"
март, 2012 г.

Екзистенциализмът или философията на съществуването се заражда в началото на XX век и само за няколко десетилетие придобива популярност и признание. Названието произлиза от немски - Existenz - съществувание, живот.
За едни от първите представители на екзистенциализма се смятат Лев Шестов и Николай Бердяев, макар че основното си развитие течението получава след Първата световна война в трудовете на немските философи Карл Ясперс, Мартин Бубер и Мартин Хайдегер и във Франция в трудовете на Габриел Марсел, Албер Камю, Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар. Самите екзистенциалисти смятат за свои предшественици Паскал, Киркегор, Достоевски и Ницше. Във философско отношение върху екзистенциализма оказва влияние направление като философията на живота, а също и феноменологията на Хусерл и Шелер.

"Екзистециализмът е хуманизъм". Заглавието на тази книга на френския философ Жан-Пол Сартр може да служи за девиз на екзистенциализма като най-краткото и точно изразяване на смисъла и предназначението на едно цяло течение в съвременната философия.

Екзистенциализмът като ярка проява на нонконформизма се явява своеобразна реакция на духовната криза вследствие на войните. В ситуация на безнадеждност и душевна безпътица, призива на екзистенциалистите към човешката същност и достойнство се явява източник на мъжество и нравствена устойчивост.

Обичайно се различават религиозен (Ясперс, Марсел, Бердяев и др.) и атеистичен (Хайдегер, Сартр, Камю) екзистенциализъм. Това деление е условно, защото за много представители на нерелигиозния екзистенциализъм твърдението, че "Бог е мъртъв" е свързано със признание, че живота на хората без Бог е абсурден и невъзможен.

Основните въпроси на екзистенциализма - съществуването на човека, смисъла на неговия живот и съдба в света са близки за всеки човек, който се замисля над своето битие. Ето защо екзистенциализмът става толкова популярен и е такъв до днес.

Екзистенциализмът като цялостно учение се основава на принципно ново разбиране на такава категория като битието. Екзистенциалистите разбират битието като нещо непосредствено и с това влизат в полемика с традиционната рационалистична философия, която го разглеждат като нещо опосредствано. Битието според екзистенциалистите не е нито емпирическа реалност, вследствие от въшните възприятия, нито система от връзки, конструирана от научното мислене, нито свят от умозрителни същности, познаването на които е предмет на класическия рационализъм. Във всички тези случаи има различие и дори противопоставяне на субекта срещу обекта. Преодоляването на тази противоположност на субект и обект, ако е допустимо, за рационалистите е възможно само в мисълта и се явява крайна точка, цел на тяхното философстване. Екзистенциализмът разглежда битието като изначална непосредстввеност, неразделна цялост на субект и обект, познаваемо и познаващо изцяло трябва да съвпадат, и битието може да се постигне само чрез самото себе си. При това като изначално и истинско битие е преживяването на субекта на своето "битие в света". По този начин битието става непосредствено, собствено битие, съществуване, т. е. екзистенция. В атеистичния вариант на екзистенциализма, според един теоретик като Сартр, екзистенцията се определя като битие, насочено към нищото и осъзнаващо своята крайност. Структурата на екзистенцията се описва като сбор от модуси на човешкото съществуване. Макива модуси на екзистенциата като загриженост, страх, решителност, съвест се определят чрез смъртта, като начин на докосване с нищото. Ето защо именно в гранична ситуация човек осъзнава екзистенцията като основа за своята същност. Най-важното свойство на екзистенцията е преминаването отвъд своите предели или транцедирането. От гледна точка на религиозния екзистенциализъм, трансцедентното, това е Бог, и независимо, че той не е познаваем, цялото духовно творчество е израз на стремежа към Бог, опит да бъде изразен, независимо от неуспеха, поради невъзможността за адекватно постигане на Бог. А произведенията на това трорчество не са нищо друго освен път към трансцеденцията. Екзистренциалистите атеисти определят трансцеденцията като нищо, като най-дълбоката тайна на екзистенцията.

Социалния смисъл на учението за екзистенцията и трансцеденцята се разкрива в екзистенциалистките концепции за личността и свободата. Личността, както я виждат екзистенциалистите се явява самоцел, а колектива в случая е просто средство, осигуряващо възможността за материално съществуване на съставляващите го индивиди, доколкото една развита икономика предполага обединяване на колективните усилия. А обществото като цяло е призвано да осигури възможността за свободно духовно развитие на всяка личност, гарантирайки и правов порядък, опазващ личността от посегателства над нейната свобода. Но ролята на обществото си остава отрицателна в същността си, свободата която може да осигури обществото на индивида е само ограничено нейно проявление, икономическа, политическа и др. свобода. Истинската свобода от тази страна на социалната сфера, в сферата на духовния живот на личността, където индивидите се сблъскват не като производители на материални блага и не като субекти на правни отношения, а като съществувания. В този смисъл обществото ограничава личността.

Екзистенциализмът измества центъра от родовия, обществен към отделния човек. При това за религиозния екзистенциализъм е важна индивидуалността не сама по себе си, а само дотолкова, доколкото той е изражение на трансцедентното. В тази връзка се въвежда различието между индивидуалността и личността. По думите на Бердяев "Личността предполага съществуване на свръхличното, това, което я превъзхожда и към което тя се издига в своата реализация. Личност няма, ако няма по-висшестоящо битие. Тогава има само индивидуалност, подчиняема на рода и обществото, тогава природата стои по-високо от човека и той е само част от нея". Екзистенциализмът различава в човека няколко слоя; природен - биологически и психологически, изучаем от естествените науки и съставляващ неговата природна, емпирична индивидуалност, социален, изучаем от социологията, духовен, предмет на изучаване от историята и философията и накрая екзистенциален, който не се поддава на научно познание и може да бъде само докоснат от философията. Разглеждайки проблема за свободата, екзистенциализмът отхвърля като рационалистическа и просветителска традицията, свеждаща свободата към познание на необходимостта, така и хуманистическата, за коята свободата се състои във разкриване на заложбите на човека, разкрепостяване на силата на неговата същност. Свободата, както я разбират екзистенциалистите, това е самото съществуване, съществуването това е свободата. Доколкото структурата на съществуването се изразява в насоченост навън, в трансцеденцията, то разбирането за свобода от различноте представители на екзистенциализма се определя от тяхното разбиране за трансцеденцията, която е всъщност "обителта" на човешката свобода. За религиозните екзистенциалисти това означава, че само чрез Бог може да се придобие свобода. В този смисъл екзистенциалистите по нов начин извеждат понятието за сввобода на волята, възраждайки категоричния императив на Кант. В духа на Кант екзистенциалистите подчертават, че човек се отличава от всички природни същества със способността си да избира сам и да носи отговорност пред самия себе си за своя избор, нещо повече, избирайки, неговия избор касае цялото човечество, така че изборът не е просто негова лична работа. При Кант човек трябва да избира по закона на моралния дълг, а в атеистичния вариант на екзистенциализма, той няма съдържателен критерий за своя избор, той избира пред лицето на непознаваемото трансцедентно нищо. Така според Хайдегер, избора на своето Аз, е да се поставиш пред най-последната възможност на своето битие - смъртта. Човекът се освобождава от властта на същия, предметен и социален свят и се оказва пред лицето на битието, което е нищо. Доколкото изначалното битие и неговите "принципи" не могат да бъдат формулирани във вид на общозначими морални изисквания, така нищо не може да облекчи задачата на човека да избира. Битието според Хайдегер "говори" на човека в минутата на най-дълбокото мълчание, и само с акта на собствения избор пред лицето на нищото, човека открива за себе си и за света какво е чул в това мълчание.

В религиозниия екзистенциализъм избора се прави пред лицето на Бога. Според Бердяев, истинския избор е избора на образа на "божието" в себе си, който съставлява същността на личността, но е скрито за самия индивид, докато той живее в света на "мимолетността". Но доколкото в религиозния екзистенциализъм Бог се представя само в своите отрицателни определения, то в тази трактовка на свободата на избора не може да се намери какъвто и да е съдържатъелен критерий, за което е и критикуван екзистенциализма от страна на традиционното християнство. Характерна е в това отношение екзистенциалистката трактовка на такова важно понятие на нравставената философия като съвестта. Доколкото екзистенциализма не установявява съдържателни критерии за добро и зло, т. е. не установява система на нравствена философия, дотолкова съвестта се определя от тях като призив на екзистенцията да избере своята същност, да намери себе си. Съвестта не е призив да сме добри и да избягваме злото - тя е призив да бъдем самите себе си, а не "други", "чужди". Да сме свободни означва да не мислим и постъпваме като всички, да сме свободни, да сме екзистенция означва да бъдем самите себе си, затова по думите на Сартр "човек е обречен да е свободен", свободата в екзистенциализма е тежко бреме, което е длъжен да носи човек, доколкото той е личност. Той може да се откаже от своята свобода, да престане да бъде самия себе си, да стане "като всички", но само с цената на отказа от себе си като личност. Светът, в който се потапя човек Хайдегер нарича "ман" (man - неопределено местоимение, аналогично на "всеемству" на Достоевски) - това е безличния свят, в който всичко е анонимно, в който няма субекти на действията, а има само обекти на действията, това е свят, в който никой нищо не решава, и не носи отговорност за нищо, свят на общата безотговорност. У Бердяев този свят се нарича "свят на обективизация", признаци на който са; "...1. .отчужденост на обекта от субекта, 2. поглъшане на неповторимо индивидуалното на личното от общото, безлично универсално, 3. господство на необходимостта, определеност отвън, подтискане и затваряне на свободата, 4. приспособяване към масивността на света и историята, към средния човек, социализацията на човека и неговите мнения, унищожаваща оригиналността". Единствения начин за преодоляване на този свят - учи екзистенциализмът, е сам да станеш личност, да престанеш да живееш в съответствие с външни принципи. Обаче да си свободен е доста по-трудно, от това да се откажеш от свободата, във века на всеобща унификация и тотална социализация да останеш неунифициран, във века на пълното отчуждение да останеш неотчужден, във век на всеобщо безверие да останеш верен на вярата като такава, без да има в същото време действително жива и конкретна вяра е особено трудно. Това значи през цялото време да се върви срещу течението, да бъдеш обречен на нонконформизъм, да бъдеш вечен аутсайдер в този свят. Да знаеш че няма съсловие или класа, сред които да си "свой", че няма такова място на земното кълбо, където да не се наложи да живееш, съпротивлявайки се на приетите норми на бита, че няма такава "позитивниост", с която можеш да отъждествиш себе си - това е да живееш "пред лицето на нищото", независимо дали това нищо ще е името на непознат бог или название на действителна празнота. Затова под знамето на екзистенциализма застават и тези, които търсят нов неведом бог, и тези които нищо не търсят, а отричат всичко съществуващо. Такава е общата настройка на постоянно търсещия, отричащ, неудовлетворен и "безблагодатен", по израза на Бердяев екзистенциализъм. Особено емоционално тази настройка се проявява в творчеството на Жан-Пол Сартр, навярно най-атеистичния, ляв и песимистичен от екзистенциалистите. Светогледа на Сартр се формира в свят, влязъл в задънена улица, на абсурда, където всички традиционни ценности са рухнали, първия акт на философа е отрицание, отказ, за да се измъкне от този хаотичен свят без ред и цел. Да се отдели от света, да го отхвърли, това е специфичното в човека - свободата, изразявайки се с думите на самия Сартр. Цялата негова система от възгледи се основава на два постулата на екзистенциализма. на първо място, в качество на отправна точка Сартр възприема формулата на Достоевски "ако няма бог, всичко е позволено", давайки и едно по-широко тълкуване:

"Всъщност всичко е позволено, ако Бог не същшествува. И следователно човекът е напуснат , безпомощен, защото ни в себе си, ни отвън себе си има на какво да се опре. Преди всичко той няма оправдание. Ако Бог не съществува, ние нямаме пред себе си каквито и да е морални ценности или повели, които да оправдават нашите постъпки. Не може да има повече добро a priori, така както няма безкраен и съвършен разум, който да мисли за него. И никъде не е записано, че доброто съществува, че трябва да бъдем честни, не трябва да лъжем, и това е затова, че се намираме в тази плоскост, където има само хора. Ние сме сами и нямаме извинение".

На второ място, Сартр се доразвива в своите разсъждения известния екзистенциалистки принцип "съществуването предшества същността". Смисъла на този принцип Сартр разкрива подробно:

"Атеистическия екзистенциализъм учи, че ако Бог не съществува, в края на краищата такова същество, при което съществуването предшества същността, същество, което почва да съществува, преди да може да бъде определено с каквото и да понятие. Това същество е именно човекът, или както казва Хайдегер, човешката реалност. Какво означва тук, че съществуването предхожда същността? Това значи, че човек отначало съществува, появява се в света и чак след това се определя. В представата на екзистенциалиста, човек не се поддава на определение, защото първоначално той нищо не представлява сам по себе си. Той става човек след това и става такъв човек, какъвто той сам направи от себе си. В този смисъл, няма човешка природа, както няма и Бог, който да я изобрети. Но човек не е само такъв, каквато представа има той за себе си, а такъв, какъвто той проявява воля да стане, и доколкото той си представя себе си след началото на съществуването си, и проявява воля след този пробив в съществуването, тогава човек е само това, което той сам направи от себе си. Човекът е същество, което се стреми срещу бъдещето и съзнава, то проектира себе си в бъдещето. Човекът е замисъл, който живее свой собствен живот. Нищо не съществува преди този замисъл, нищо няма на свръхчувственото небе и човекът става преди всичко този, който е проектиран да бъде"

Това изказване, незаисимо от привидната пространност е много важно за разбирането на по-нататъчните фрагменти от екзистенциалистката теория на Сартр. Смятайки човека за единствен източник на воля, Сартр справедливо свързва тази воля с отговорността:

"Но ако действително съществуването предшества същността, то човека е отговорен за това което е. По такъв начин първата работа на екзистенциализма е да направи всеки човек собственик на това което е, и му възлага пълната отговорност за неговото съществуване... Но когато ние говорим, че човека е отговорен за себе си, то това не значи че отговаря само за собствената си личност. Той отговаря за всички. Избирайки себе си човекът избира всички хора, Няма ни едно такова наше действие, което създавайки от нас човека, който искаме да бъдем, да не създава в същото време образа на човека, такъв какъвто той по нашите представи трябва да бъде. Този или друг избор означава в същото време утвърждаване на ценността на това, което ние избираме, тъй като ние не можем да изберем лошото".

По такъв начин, концепцията за свободата на волята се развива при Сартр в теория "на проекта", според която индивида не е зададен сам по себе си, а проектира, сглобява себе си в качеството на такъв. Затова страхливецът например е отговорен за своята страхливост, и "за човека няма алиби". Екзистенциализмът на Сартр се стреми да накара човека да осъзнае, че той отговаря напълно за себе си, своето съществуване и на всичко около себе си, тъй като излизайки от твърдението, че без да е зададен от нещо, човекът постоянно изгражда себе си чрез своята активна субективност,
"проекта, "изборът". Роля при това играе и въображението, което е съществена дейност на съзнанието. Неговия смисъл е в това, да се отстрани от дадения свят "в себе си" и да се окаже в присъствието на това, коеот отсъства. "Актът на въображението е магически": това е магия, която кара желаната вещ да се появи". Създавайки в своето въображение проекти на самия себе си, човек се оказва "пред себе си, зад себе си, никога сам". А екзистенцията е постоянно живия момент на дейността, разглеждан вътре във индивидуалното състояние, субективно.
Екзистенциализмът на Сартр не намира друга основа, върху която човек може да се развие като истински самостоятелен субект, освен абсолютната свобода и вътрешното единство на "проектиращия Аз". В това свое възможно развитие личността е самотна и лишена от опора. Мястото на активната субективност в света, нейната онтологична основа Сартр обозначава като "нищо". Според мисълта на Сартр, "...човек без всякаква опора и всякаква помощ, осъден във всеки момент да изобретява човека", и също "човекът е осъден на свобода". Но тогава основа на изначалието могат да бъдат само ирационалните сили на човешките дълбини, природата на самия индивид, неговите уникални биологически зависимости, събитията и травмите от детството, тежащи над индивида като бреме. Определящите човешкото поведение интуиция, шепота на подсъзнателното, несъзнателните душевни пориви и неосъзнатите решения неминуемо водят до песимизъм или до агресивно своеволие на индивида: "Историята на всеки живот е история на поражението". Появява се мотивът за абсурдността на същетвуването: "Абсурдно е че се раждаме и абсурдно е че умираме". Човекът според Сартр е безполезна страст. Сартр, несъмнено е разбирал колко тежък товар е свободата за човека, който няма вътрешна опора, подтиснат от наследството на подсъзнателното, постоянно мъчен от чувство на тревога и страх от самия себе си. Той не си е правил илюзии относно способността на човека да бъде действително свободен - още повече че действителността разсейва всякакви илюзии. Затова не е за учудване, че всички произведения на Сартр са пропити от критика и неприязън към околния свят. Индивида в съвременното общество, Сартр разбира като отчуждено същество, извеждайки това конкретно състояние в метафизичния статус на човешкото съществуване изобщо. Значение на всемирното зло при Сартр придобиват отчуждените форми на човешкото съществуване, в което индивидуалността е стандартизирана и отвърната от историческата самостоятелност, подчинена на масовите, колективни форми на бита, организацията, държавата, стихийните икономически сили, привързана към тях също и със робското си съзнание, където мястото за самостоятелното критическо мислене заемат обществено принудителните стандарти и илюзии, изискванията на общественото мнение и безличната "мълва" и където даже обективния разум на науката се представя като отделен от човека и враждебна нему сила. Отчуждения от себе си човек, обречен на неистинно съществуване, не е в съгласие и с нещата в природата - те са глухи за него, подтискат го със своето натрапчиво и солидно, неподвижно присъствие, и сред тях може да се чувства благополучно устроено само общество от "примитиви", а самият човек не може да ги понесе. Да се живее в това общество според Сартр, както живее в него доволното от себе си съзнание, може само като се откажеш от себе си, от изначалната си личност, от решенията и изборите си като прехвърлиш последните на нечия анонимна отговорност - държавата, нацията, расата, семейството, други хора. Но и този отказ е акт на отговорност на личността и човек притежава свободна воля винаги.
Така че атеистичното направление на екзистенциализма твърди, че човекът е свободен дотолкова, доколкото "нищото" не може да му повлияе.

Такъв екзистенциализъм утвърждава абсолютната свобода на човека и както пише Сартр е опит да се направят всички възможни изводи от последователния атеизъм. Човекът в тази система от възгледи трябва да разбере, че преди всичко е свободен и абсолютно отговорен за своите постъпки. Свободата преди всичко върви заедно с отговорността.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Екзистенциализъм 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.