Екзистенциализъм


Категория на документа: Други



Екзистенциализмът като философско направление се представя от Мартин Хайдегер, Карл Ясперс, Жан-Пол Сартр, Албер Камю, Николай Бердяев и Габриел Марсел.
1.Същност на понятието екзистенциализъм в философията
1.1. Философия на съществуването

Екзистенциализмът (от немски Existenz - съществувание, живот) може да се определи в най-общ и популярен смисъл като Философия на съществуването. Въпреки разликите в доктрините на водещите философи екзистенциалисти те имат нещо общо - възприемат човека като субект (а не като обект на изследването си), не само като мислещ субект, а по-скоро като действена, чувстваща, жива човешка личност заедно с условията, при които съществува тази човешка личност, като отправна точка на своите философски разсъждения. Екзистенциалистката литература от този период е също силно развита и изразена. Твърди се дори, че екзистенциализмът е по-силно застъпен като течение в художествената литература, отколкото като философско течение.
1.2. История на течението

Екзистенциализмът се разпространява след Първата световна война в Германия, в периода на Втората световна война във Франция, а след Втората световна война и в останалите държави, например САЩ. Идейни извори на екзистенциализма са Философията на живота, феноменологията на Хусерл, религиозно-мистичното учение на Сьорен Киркегор. Киркегор разглежда съществуващите религиозни и философски системи по отношение на това как човек използва своята лична свобода. Той намира всички тези системи за незадоволителни по отношение на отговора им за целта и смисъла на живота, затова формира възгледа, че всеки сам е отговорен за намирането и преследването на своя жизнена цел.
1.3. Съществуването предшества същността

Фундаментална идея за екзистенциализма е мисълта на Сартр от книгата му "Екзистенциализмът е хуманизъм", че при човека "съществуването предшества същността". Човек се ражда, тоест започва съществуването си без да притежава същност. Същността на човека се формира като сбор от неговите избори. "Човек е осъден да избира". Във всеки един момент човек е изправен пред правото и отговорността си да избира (как да постъпи във всяка една житейска ситуация). Всеки негов избор формира неговата същност. По този начин човек е напълно свободен да бъде това, което е избрал. Така стигаме до разбирането на екзистенциализма за свободата. Най-съвременното въплъщение на екзистенциализма в психологията, теологията и други науки се основава на необходимостта от нови категории за разбирането на човешката личност и нейното битие. Тези науки осъзнават, че човешките същества не могат да бъдат описвани и изучавани само като материя с определени свойства или само като субекти, взаимодействащи главно с обкръжаващия ги свят на обектите.. Проблемът "съществуване и същност" е централен за екзистенциализма. Според същността и съществуването си във вселената има три вида обекти:
* нещата от природата - при тях съществуване и същност съвпадат,
* нещата сътворени от човека - при тях същността предхожда съществуването, идеята за тях се ражда преди те да бъдат сътворени,
* човекът - при него съществуването предхожда същността, защото за разлика от животните същността му не се свежда до неговата анатомия и физиология.

Той се появява на земята, и чак след това се самоопределя. Първоначално той не притежава същност, но после сам решава какво да прави и създаде от себе си. Човек е само това, което избере да бъде, откъдето идва и важността на избора. По този начин екзистенциализма придава на човек цялата отговорност на неговото съществуване, но отбелязва и дадената му свобода за сътворение на себе си и света около себе си.
2.Киркегор-баща на екзистенциализма
2.1. Предекзистенциализмът на Киркегор

Киркегор се определя като ирационалист. Той е родоначалник на екзистенциализма. Исаак Паси определяше философията му като "предекзистенциализъм".

Екзистенциализмът е философско направление на XX век, а творчеството на Киркегор се отнася към първата половина на XIX век. Не липсват и основания да го редопоставим и с философи от XIX в., които третират въпроса за философското отношение към религията: Соловьов, Унамуно, особената група философи на живота, които имат специално отношение към религиозното.

Киркегор е предтеча на екзистенциализма, независимо как ще го определим, дали като представител на религиозния екзистенциализъм, заедно с Ясперс, или на светския екзистенциализъм като Сартр и Камю. И двете направления на екзистенциализма на XX век имат претенция за родословието си.

В края на живота си Киркегор влиза в една убийствена за самия себе си полемика с датските догматици по повод на което нарича себе си "вярващ антитеолог": той и въздига, и убива християнството. Пледира за завръщане към първоначалното християнство, за непосредствено общуване с Бога, призовава към отказ от религиозния догматизъм и лицемерието. Това става повод да се спори върху това дали той е повече свързан с религиозното или светското направление в екзистенциализма.

Киркегор е модерен рушител на абсолютната рационалност, на спекулативното системостроене. Заедно с Шопенхауер той е представител на философията на живота. Огюст Конт с друг подход руши спекулативния рационализъм, но той остава все пак представител на рационализма, макар и от друг тип. Киркегор става рушител на спекулативното още преди Ницше и Хартман. Хартман също е представител на антирационализма. Преди Соловьов той превръща в проблем на своята философия религиозното.

Киркегор е дете на времето си и търси нова предметна основа, ново начало, нов смисъл на философията. Всички тези философи намират този смисъл, търсейки предметната основа в живота, но я намират на различни места. За Киркегор такава основа е човекът, неговото съществуване. Той въздига категорията екзистенция като ключова философска категория и специфично човешка категория.
2.2. Неразбраният за времето си философ-гений

Киркегор е философ, преживял дните си и като самотник, неизвестен в Европа, неразбиран, обругаван от сънародниците си. Благодарение на философското си дело той става един от най-ухажваните философи на XX век, а също и поради появата на екзистенциализма. През 1877 г. Георг Брандес прави делото на Киркегор достояние на Европа и света. Не по-малка роля за популяризиране на идеите на Киркегор е делото на Томас Ман, който също пише за Киркегор и Ницше. Светът и Европа сами за себе си го откриват значително по-късно, когато се появява екзистенциализмът в края наXX век. Брандес прави първите преводи, но започват спорове със съветския религиозен екзистенциализъм. Карл Барт, който е представител на диалектическата теология, има също претенции за родство с това направление от последователи на Киркегор.

Това, което се случва с Киркегор, е съдбата на мислител от периферията на Централна Европа. Трябвал е почти век, за да може Европа да открие този бисер в история на философията. Това показва, че да пишеш на родния си език не означава, че си провинциален философ. От делото зависи качеството.
2.3. Оценка на делото на Киркегор

През XX век за широката общественост се поражда интересът към Киркегор. Той е философски феномен, принципно различен от професорската философия, за която злобно пише и Шопенхауер. Киркегор търси и проправя нов път във философията: тя не е специалност, занаят, а е философия когато е лична съдба, вътрешен импулс, призвание. Ето защо той отхвърля всяка професорска философия, напълно чужда на човешкия живот и на живота изобщо. Спекулативната философия и преди всичко Хегеловата философия в Германия според Киркегор имат своя бастион в академичната философия.

Не по-малко за интереса към Киркегор допринася и съвпадението на живот и творчество. Това създава своеобразна интрига. Киркегор взема за отправна точка личната си съдба, където откриваме спомен за проклятие, разтрогнат годеж, изпълнено с фалшиво лицемерие обкръжение; общественост, неспособна да разбира посланията на сънародника си; църковна институция, която убива, а не въздига човешката душа.
2.4. Философията на Киркегор

За разлика от Хегел, Киркегор не смята, че има Абсолютна Истина. В тезата за съвпадение на живот и творчество мнозина са търсели разковничето на неговата философия. това е основата на неговата тоналност и един нов път във философията. По-теоретично погледнато, интересът към философията на Киркегор е провокиран от поставения проблем за екзистенцията като чисто човешка категория. Киркегор я извежда от човешката съдба, тя е основа за преживяването. От поставянето в центъра на тази категория за екзистенцията следва и тезата за родоначалството, основополагането на нов тип философия, екзистенциалната. Така Киркегор дава израз на своя интелектуален бунт към философската традиция. Той се насочва към различен тип философска култура.

Това въвеждане на проблема за екзистенцията превръща философията на Киркегор в предизвикателство:
1) от една страна към традицията
2) от друга страна към тези, които трябва да я възприемат.

Тя ни насочва към нещо ново, ето защо четенето му е доста трудно. Киркегор е един от най-трудните за разчитане философи. Всички ние сме някак рационалистично образовани, а спекулативно-рационалното не ни помага да навлезем в тези нови територии, то е преграда. Формата на поднасяне, стилистичните особености, косвените изказвания е нещо необичайно. Това ни води към истината, но не ни казва коя е тя; оставя ни свободата на избора и в това е смисълът на философията според Киркегор.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Екзистенциализъм 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.